Р Е Ш Е Н И Е
№ 592
гр.София 02.07.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 173/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на И. Б. Р. и Б. С. Р. против въззивно решение № 51/17.09.2007 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 299/2006 г.
Касаторите твърдят неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, но конкретните им оплаквания се свеждат до следното: необсъждане на довод за нищожност на дарението от 1986 г. поради изповядване от районен съдия, а не от нотариус и противоречие в мотивите, с които е прието, че Г. А. е продал на Й. Б. 5/6 ид.ч. от втори жилищен етаж на процесната сграда и в същото време е отхвърлен отрицателния установителен иск срещу него, че не е собственик на 2/3 ид.ч. от същия обект.
Искат отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално за решаване на материалния спор от Върховния касационен съд, като бъдат уважени исковете им.
Ответниците по касация Г. И. А. и Й. Г. Б. не са възразили по реда на чл. 218г ГПК.
В хода на производството, Г. А. е починал, като е заместен от дъщеря си Й. Б. и внучката си И. Р.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че през 1969 г. Георги А. със съгласието на съпругата си М. А. е продал на дъщеря си Б. Р. по време на брака й с Б. Р. 2/6 ид.ч. от един парцел, находящ се в Благоевград и 2/3 ид.ч. от втория жилищен етаж от сградата в него, както и от зимничните и таванските помещения.
През 1986 г. Р. от своя страна подарили горния имот на Г. А. Съдът е приел въз основа на съдебно-почеркова експертиза, че подписът, положен от дарителя Б. Р. е автентичен, при което е заключил, че дарението не нищожно поради липса на съгласие, нито поради противоречие с императивна правна норма – чл. 22, ал. 2 СК. Изложени са още и съображения, че Р. не е оспорил сделката в шестмесечния срок по чл. 22, ал. 3 СК.
През 2004 г. Георги А. е продал на другата си дъщеря – Й. Б. 5/6 ид.ч. от втория жилищен етаж на сградата и 1/6 ид.ч. от ? ид.ч. от мазе и таван в сградата.
Благовеста Р. е починала на 18.07.2002 г. и нейни наследници са преживелия съпруг Б дъщеря И. Р.
Съдът е приел за неоснователно евентуалното възражение на ищците, че те отново са придобили собствеността върху процесните идеални части от имота въз основа на придобивна давност и поради това е приел за неоснователни отрицателните установителни искове за собственост против Г. А. и Й. Б.
Решението е правилно като краен резултат по облигаторните искове и неправилно в частта по петиторните искове.
Обосновано и законосъобразно е заключението в обжалвания съдебен акт, че Б. С. Р. е изразил съгласие за разпореждането по нот. акт № 111/1986 г. в полза на Г. А.
Неправилно въззивният съд е приел, че съдът бил сезиран с иск за недействителност на договора за дарение на едно, а не на две самостоятелни основания. Изложеното в исковата молба, че единият от прехвърлителите по сделката не е изразявал съгласие за нея, ако е вярно, ще е основание за нейната недействителност, но на основание чл. 22 СК. Това е така, защото предмет на разпорежда е имот, притежаван в съпружеска имуществена общност, като не се твърди, че съпругата е изразила валидно съгласие за това. Специалният закон /чл. 22 СК/, като изхожда от бездяловата съпружеска имуществена общност, а и от вътрешните отношения между съпрузите, квалифицира липсата на съгласие от други съпруг като недействителност на цялата сделка, на която, обаче може да се позова само недалия съгласие съпруг и то, ако го стори в преклузивния 6-месечен срок от узнаването. Без значение е и как квалифицират сами ищците предявения от тях иск – в случая твърдението, че договорът е сключен при липса на съгласие и в нарушение на чл. 22, ал. 2 СК е Се отнася към едни и същи правопораждащи юридически факти и петитум.
Допуснатото нарушение от въззивния съд не е съществено, защото не се е отразило върху крайния резултат, а той е правилен. Не е налице и произнасяне по нещо различно от това, с което е бил сезиран, тъй като по същество съдът е разгледал фактическия състав на чл. 22, ал. 2 СК.
Решението по този иск следва да бъде оставено в сила, като се измени само в частта относно посочената материално правна квалификация – вместо чл. 26, ал. 2 ЗЗД на чл. 22, ал. 2 СК.
По предявените петиторни искове решението е неправилно – постановено е при съществено нарушение на съдопроизодствените правила, необосновано е и противоречи на закона.
Не е ясно какви са съображенията на съда да отхвърли отрицателния установителен иска за собственост и срещу Г. А. , с което формира сила на присъдено нещо, че към датата на приключване на устните състезания той е собственик на 2/3 ид.ч от имота. В същото време, съдът е приел, че като негов частен правоприемник и дъщеря му Й. Б. е собственик на 2/3 ид.ч. От това следва, че дяловете на двамата общо надхвърлят единица.
Не са изложени и съображенията, поради които е направен извод, че продажбата от 2004 г. има транслативен ефект за повече от 2/3 ид.ч. от жилищния обект, а именно за 5/6 ид.ч.. Те са и в противоречие с приетото за установено от съда, че продавачът от своя страна имал права върху имота само въз основа на дарението от 1986 г. – т.е. до 2/3 ид.ч.
Съдът не е изяснил твърдението на ответниците какви части от спорната вещ твърдят, че притежават към датата на устните състезания /тогава се формира силата на присъдено нещо/ и на какво основание. Обърната е и тежестта на доказване, която в случая е за ответниците относно осъществяване на фактическите състави на съответните материално-правни норми, от които извличат своето вещно материално право.
Съдът е следвало да изясни още дали вещта първоначално е била общо съпружеско имущество на Г. А. и М. А. След нейната смърт през 1975 г. има ли придобиване на части от имота по наследяване от децата й Б. и Й. , съответно от преживелия съпруг в резултат на прекратена съпружеска имуществена общност. Съответно, ищците и ответниците притежават ли вещни права от имота извън спорните 2/3. Ако това е така, поставя се и въпросът за правния интерес от така предприетата петиторна защита чрез отрицателни установителни искове относно 2/3 ид.ч. срещу всеки един от ответниците.
Основателно е и оплакването за необсъждане на довода на И. Р. и Б. Р. , че нотариалното действие по договора от 1986 г. е извършено от некомпетентен орган. Ако той е основателен, това би опорочило нотариалната форма на сделката, което ще я определи като нищожна. Иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на това основание няма предявен и не се дължи произнасяне с диспозитив, но съдът е бил длъжен да разгледа това правоизключващо възражение по исковете за собственост. Те са отрицателни установителни, така, че ответниците по тях следва да установят за себе си спорните права, като изчерпят всички придобивни основания, на които могат да се позоват. Срещу техните твърдения и доводи ищците могат да се защитават с всички материално-правни и процесуално –правни средства.
При положение, че дарението е нищожно, то с него не са придобити вещни права от Г. А. , който, ако не е бил собственик към 2004 г. на друго основание, не би могъл да прехвърли собственост върху имота на дъщеря си Й. Б. В този случай възражението на ответниците не е неправомерно изменение в предмета на иска.
В заключение, въззивното решение следва да бъде отменено в частта по исковете за собственост и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Той, също така трябва да съобрази настъпилото правоприемство по чл. 120 ГПК, в резултат на което има частично сливане на качеството ищец и ответник спрямо И. Р. и как то се отразява върху валидността на първостепенния съдебен акт /до наследствената квота от спорната част/
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 51/17.09.2007 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 299/2006 г. в частта по иска за прогласяване недействителността на дарението по нот. акт № 1* том ІІ, дело № 456/1986 г., като ИЗМЕНЯ определената правната квалификация от чл. 26, ал. 2 ЗЗД на чл. 22, ал. 3 СК от 1985 г.
ОТМЕНЯ същото решение в останалата му част и го ВРЪЩА за ново разглеждане от въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: