Р Е Ш Е Н И Е
№ 334
гр.София 16.06.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на осми април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 573/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218и, вр. чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на Д. И. ч. адв. Д против въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 20.06.2007 г. по гр.д. № 2850/2006 г.
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касация Р. И. Б. във възражение по чл. 218г ГПК /отм./ излага съображения за неоснователност на жалбата. Поддържа я лично в съдебно заседание.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
С обжалваното решение въззивният съд е осъдил ответника Д да заплати обезщетение по чл. 59 ЗЗД за ползване на имот, собственост на ищцата Р за периода 06.06.2001 г. – 01.01.2004 г.
Прието е, че този имот е бил семейно жилище на ответника и дъщерята на ищцата, но двамата са във фактическа раздяла от 14.04.2000 г. Съпругата Е. В. е напуснала страната, като бракът й с Д. И. е прекратен с развод. С решението по чл. 107, ал. 4 СК, на бащата, на когото е предоставено упражняването на родителските права спрямо детето от брака Ш. , е предоставено за ползване спорното жилище.
Съдът, също така установил, че през исковия период 06.06.2001 г. – 01.01.2004 г. детето не е живяло с бащата, нито е обитавало жилището, предоставено по чл. 107, ал. 4 СК.
От правна страна е прието, че процесния апартамент е бил семейно жилище. Д. И. през исковия период до прекратяване на брака му с Е. В. , както и, че след това е имал правно основание да го ползва до 11.04.2006 г. съгласно решението на брачния съд. В същото време съдът е заключил, че с това той се е обогатил неоснователно за сметка на собственика, поради което му дължи обезщетение в размер на наема, който би получавал за същия период.
Искът е уважен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като размера на обезщетението е определен с помощта на съдебна експертиза.
Решението е недопустимо в частта, с която е присъдено обезщетение и лихви върху него за периода след подаване на исковата молба. В останалата част е правилно, като краен резултат, но мотивите на въззивния съд следва да бъдат коригирани.
Когато семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, това значи, че собственикът е допуснал семейството и то не се ползва без основание, каквото е условието за уважаване на иск по чл. 59 ЗЗД. По характера си отношенията между собственика и ползувателите могат да са на базата на заем за послужване, наем или др. и само, ако е уговорено заплащане на парична сума от ползувателите, тогава и то на това договорно основание, собственикът може да търси пари.
Ако семейството се е самонастанило и ползва въпреки волята на собственика негово жилище, то последното не може да има характеристиката на семейно /за понятието семейно жилище – разяснения в Постановление № 12 от 28.XI.1971 г., Пленум на ВС/.
След прекратяване на брака и решението по чл. 107, ал. 4 СК между съпруга, на когото са предоставени родителските права и ползването на семейното жилище и собственика възникват наемни отношения по силата на съдебното решение. Това значи, че ползувателят не е без основание в имота, а собственикът може да търси само наемна цена, както е разяснено и в Постановление № 5 от 23.IX.1976 г., Пленум на ВС на РБ. Наемната цена се определя на база средно-месечен пазарен наем – указанията по този въпрос, дадени с Тълкувателно решение № 82 от 28.02.1975 г. на ВС по гр. д. № 74/1974 г., ОСГК са загубили действието си след отмяната на ЗНО и приложимата материално-правна норма е чл. 228 ЗЗД.
В случая, по настоящото дело е изяснено, че 2 години преди прекратяването на брака съпрузите са били в трайна фактическа раздяла, като майката и детето Ш. не са обитавали процесното жилище от 14.04.2000 г. Това значи, че то е загубило характера си на семейно още преди прекратяването на брака и преди началото на исковия период по настоящото дело. Няма данни собственикът Р. Б. – майка на съпругата, да е допуснала зет си Д. И. след 14.04.2000 г. на лично основание в имота, нито между тях да има други отношения, които да му дават правно основание да ползва жилището след посочената дата. От този момент той дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което прави основателно искането за осъждането му от 01.01.2001 г.
Решението по брачното дело е дало основание на Д. И. да ползва същия имот, считано от влизането му в сила – 11.04.2003 г. По общо правило, собственикът на жилището, въпреки, че не участва в съдебното производство, е длъжен да се съобрази с решението. Той, обаче, не е лишен от правото да възразява, че имотът не съставлява семейно жилище, както в случая. Ако възражението е основателно, решението по чл. 107, ал. 4 СК е непротивопоставимо на собственика, а съпругът, на когото то е предоставено, го ползва без основание, поради което дължи и обезщетение по правилата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не наем. Размерът на месечните суми, които са база за определяне на задължението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са еднакви с тези по чл. 228 ЗЗД, но правилата за изискуемост и изпадане в забава са различни.
В заключение, ответникът, сега касатор ползва без основание спорния имот през исковия период от 01.01.2001 г., както и след влизане в сила на решението по чл. 107, ал. 4 СК – 11.04.2003 г. до датата на подаване на исковата молба – 16.12.2003 г.
За този период от време, съобразно заключението на съдебно-техническата експертиза дължимият средно-месечен пазарен наем за жилището е в размер общо на 8399,03 лв.
Възражението на Д. И. за изтекла погасителна давност е неоснователно – не намира опора в законодателството твърдението му, че той започва да се изчислява от 1989 г., когато било закупено самото жилище. В случая се търси обезщетение за ползването на това жилище от 01.01.2001 г. и от тогава започва да тече срока по чл. 110 ЗЗД. Без значение е дали и преди това ответникът – касатор е живял в имота, защото собственикът не му търси обезщетение.
Въззивното решение в частта по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода 01.01.2001 г. – 15.12.2003 г. включително и сумата 8399,03 лв. е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила.
Ответникът е изпаднал в забава от датата на поканата, а тя в случая е подаването на исковата молба. Ето защо, върху горната сума Д. И. дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 16.12.2003 г.
Решението на въззивния съд, с което е присъдено обезщетение по чл. 86 ЗЗД от 01.01.2004 г. не е обжалвано от Р. Б. , а съществува забрана съдът да влошава положението на жалбоподателя, поради което и в тази част атакувания съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за период след подаване на исковата молба, както и за мораторна лихва върху тази част от главницата са недопустими поради липса на правен спор при сезиране на съда. Такъв има, когато правото, което едната страна претендира спрямо насрещната, е вече възникнало /съществува понастоящем или е съществувало преди това/. Спорът относно бъдещи правоотношения е винаги неправен. Претенцията по чл. 59 ЗЗД, макар и изчислявана на база месечен пазарен наем, не е периодично задължение, различна е по характер от граждански плодове и други добиви от вещта. Следователно, неприложима е хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, съответно чл. 116, ал. 3 ГПК .
В тази част производството по делото следва да бъде прекратено, а постановеното решение – обезсилено. Върховният касационен съд служебно извършва проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение и без наведени оплаквания от страните по делото.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 20.06.2007 г. по гр.д. № 2850/2006 г. в частта, с която Д. И. е осъден да заплати на Р. И. Б. обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползване на апартамент 65 в бл. 5, ет. 11, находящ се в гр. С., Зона Б-18 за периода 16.12.2003 – 01.01.2004 г и за сумата над 8399,03 лв., както и за заплащане на мораторна лихва, считано от 01.01.2004 г. върху главницата над 8399,03 лв. и ПРЕКРАТЯВА в тази част производството по гр.д. № 1390/2004 г. по описа на Софийски районен съд, гр.д. № 2850/2006 г. по описа на Софийски градски съд и по гр.д. № 573/2008 г. по описа на Върховен касационен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА същото въззивно решението в останалата му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: