Р Е Ш Е Н И Е
№ 332
гр.София 03.09.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на осми април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 255/2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалби против въззивното решение на Видинския окръжен съд, постановено на 02.05.2006 г. по гр.д. № 73/2006 г.
Касаторът – ищец Б. Д. П. обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен. Излага съображения, които по съществото си са оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон.
Ответниците по жалбата „П” А. и „В” А. , гр. В. не вземат становище по реда на чл. 218г ГПК /отм./, нито по-късно в хода на съдебното производство.
Касаторът – ответник „В” А. , гр. В. обжалва въззивното решение в частта, с която е искът е уважен, поради нарушение на материалния закон.
Насрещната страна Б. П. възразява по съображения изложени по реда на чл. 218г ГПК /отм./ и в писмени бележки.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Двете касационни жалби са процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни
С обжалваното решение въззивният съд е осъдил „В” А. , гр. В. да заплати на Б. Д. П. сумата от 302,64 лв. – обезщетение за забава по чл. 245, ал. 2 КТ за времето от 12.07.2002 г. до 10.05.2005 г. , като е отхвърлил иска за периода 12.06.2001 г. – 12.07.2002 г. като погасен по давност, както и за разликата над 302,64 лв. до 5001 лв. и изцяло срещу „П” АД.
За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че трудовото правоотношение между Б. Д. П. и „В” А. е прекратено на 15.03.1999 г. на основание закриване на предприятието чрез ликвидация.
На 12.06.2001 г. е открито производство по несъстоятелност на работодателя, като П. е предявил своите вземания за неплатени трудови възнаграждения. Те са приети и включени в списъка на вземанията, одобрен от съда на 18.03.2002 г. На същата дата производство е спряно поради откриване на процедура по приватизация, на осн. § 5, ал. 2 ДР ТЗ. С приватизационен договор от 17.07.2002 г. Агенцията по приватизация продава на „П” ад, Русе правото на собственост върху 70% от акциите на „В” АД. С определение от 19.07.2002 г. производството по несъстоятелност е прекратено. Признатите вземания на П. по списъка на вземанията, са окончателно изплатени на 10.05.2005 г. от „П” АД.
Съдът е посочил, че вземането за лихви върху тази сума се погасява с тригодишна давност. Поради това и по направеното възражение от ответника, е приел, че претенцията е погасена по давност за периода 12.06.2001-12.07.2002 г. След това до изплащането на главницата на 12.07.2005 г. натрупаната лихва е в размер на 302,64 лв. Тя не е погасена по давност и се дължи от „В” АД. „П” А. е самостоятелно юридическо лице, няма правоприемство между двете търговски дружества, като отношенията между тях относно задълженията на „В” А. са уредени в приватизационния договор, като П. не може да търси заявеното по иска вземане от П. строителство” АД.
Съдът, също така е приел, че искът за мораторни лихви за периода след плащането на главницата, е изцяло неоснователен.
По касационната жалба на Б. Д. П.:
Неоснователно е позоваването му на нарушение на чл. 48, ал. 1 и 5 от Конституцията на Република България. Въззивният съд е приложил института на погасителната давност според установеното в материалния закон. Не е съобразен с чл. 245, ал. 2 КТ и доводът му, че погасителната давност за дължимата лихва, започва да тече от момента на погасяването на главницата.
По съществото си, това е обезщетение за вреди от забавено плащане на парично задължение – те според материалния закон се изчисляват в размера на определен лихвен процент. Следователно, това обезщетение се дължи от датата, на което е следвало да бъде платена главницата – от тогава и от всеки следващ ден на просрочие започва да тече и погасителната давност за натрупаната върху главния дълг лихва.
В случая трябва да бъде изяснено, че главницата е сбор от неплатени трудови възнаграждения и те са изискуеми на първо число от месеца, следващ този, за който се дължи трудовото възнаграждение, освен, ако не е уговорено нещо друго.
От датата на падежа длъжникът изпада в забава /срокът „кани”/ и от този момент дължи обезщетения за забава в размер на натрупаната лихва.
След като задължението за изплащане на трудовите възнаграждения е погасено чрез плащане, то въззивният съд законосъобразно е приел, че П. не може да търси обезщетение по чл. 245, ал. 2 КТ за времето след това – липсва забава, а следователно и вреда за кредитора от неполучаване на главницата.
Неоснователни са и доводите в жалбата за спиране и прекъсване на давността за времето, когато производството по несъстоятелност е било висящо.
Вземането за мораторна лихва, макар и акцесорно на главното вземане /забавеното/, е отделно. След като то не е било предявено в срок, нито е прието то съда по несъстоятелността, за него не се отнасят и правилата за спиране и прекъсване на давността, докато трае производството по несъстоятелността, както законосъобразно е прието и от въззивната инстанция. Кредиторът, когато заявява сума за включване в списъка на предявените вземания, следва да посочи и лихвите, натрупани до датата на откриване на производството по несъстоятелността, както и техния вид. Те подлежат на удовлетворяване по реда на чл. 722, т. 8 ТЗ.
Тук следва да се изясни още, че лихвата, натрупана до решението за откриване производството по несъстоятелност, щом не е заявена в срока по чл. 688, ал. 1 във вр. с чл. 685, ал. 1 ТЗ, се преклудира, когато производството е прекратено с решение за утвърждаване на оздравителния план. Това се отнася и за случаите на приватизационна продажба, щом е начин за оздравяване на предприятието на дружеството – длъжник.
Това е така, защото оздравителният план има задължително действие върху всички вземания, възникнали до откриване производството по несъстоятелност (чл. 706, ал. 1 ТЗ) и за тях той има преобразуващо действие (чл. 706, ал. З ТЗ).
Мораторната лихва, натрупана след решението за откриване производството по несъстоятелност е нововъзникнало вземане. Именно поради това, оздравителният план не разпростира върху него преобразуващото си действие, което значи, че то не е преклудирано от него и може да се търси по исков ред, когато производството по несъстоятелност е приключило по реда на чл. 707, ал. 1 ТЗ. От казаното следва, още, че производството по несъстоятелността нито спира, нито прекъсва погасителната давност по отношение на това вземане. То може да бъде предявено било пред синдика, било пред съда по несъстоятелността. Тогава, те се отнасят към т. 9 на чл. 722 ТЗ, съгласно чл. 616, ал. 2, т. 1 ТЗ. Ето защо и окръжният съд правилно е посочил, че давността за лихвата, натрупана след решението за откриване на производството по несъстоятелността, би била прекъсната, само ако кредиторът беше предявил допълнително вземането си по посочения по-горе начин.
В заключение, законосъобразно е постановено, че претенцията за исковия период от 12.06.2001 – 12.07.2002 г. е погасена по давност.
Правилно е определен и надлежният ответник по материално-правния спор – „В” А. , а не „П” А. .
Вторият е купувач на имуществени права, а не е правоприемник на „В” АД. Приватизационна продажба в настоящия случай е начин за оздравяване на предприятието на дружеството – длъжник. В договора купувачът не е поел задължение да плати всички задължения на „В” А. и в частност това на П. Следователно, не носи и отговорност за забавеното му погасяване. Едва със споразумението от 10.05.2005 г. „П” А. се е договорило с П. да плати сумите, за които се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 708 ТЗ срещу „В” АД. Само при неизпълнение на поетото по това споразумение задължение или забава „П” А. може да бъде отговорно.
При тези съображения, следва да се приеме, че касационната жалба на Б. П. се явява неоснователна.
По касационната жалба на „В” АД:
Тя е също неоснователна. Изложените в нея правни доводи са принципно верни относно действието на откритото производство по несъстоятелност, вземанията до този момент и след това, ефекта на допълнителното предявяване на нововъзникналите вземания, но и въззивният съд не е приел нещо различно. Неоснователно е и оплакването, че признатото вземане за лихви за период три години назад от датата на плащането противоречи на приетото, че давността започва да тече от момента на изискуемост на главницата. Както настоящият състав вече изясни вземането по чл. 128 КТ е изискуемо от датата на която е следвало да се изплати всяка отделно трудово възнаграждение. От тогава се дължи и лихва за забава, която е периодично вземане и се следва за целия период до погасяване на главницата. Този отрязък от време може да е с най-различна продължителност и дължимото ежедневно вземане за лихва се погасява в съответния срок /в случа тригодишен/.
В заключение, решението следва да бъде оставено в сила.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Видинския окръжен съд, постановено на 02.05.2006 г. по гр.д. № 73/2006 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: