Р Е Ш Е Н И Е
№ 466
гр.София 24.06.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1047/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” и чл. 218а, б. „в” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. И., К. М. Б., М. К. Ш., Д. Ж. П., М. Л. М., П. Ж. К., Д. Г. К., П. З. Т., З. З. Т., В. З. Т. , М. П. М., Е. Д. Р., Р. Н. Р., Н. Х. А., В. Т. Т., С. П. И., Н. петров С. , Л. Н. Ч., С. Н. К., Р. Г. Н., В. Г. Ж., Г. Н. Ж., Е. Г. М. , Д. Д. М., А. А. М., Н. И. Г., З. И. Г., И. П. П., С. Ф. П., И. М. П., Н. С. К., Д. Т. Н., против въззивно решение № 246/11.12.2007 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 477/2007 г.
Същите страни са подали и частна жалба срещу същия съдебен акт в частта му, с която, като е прекратено производството по иска с правно основание чл. 59,ал. 1 ЗЗД за периода от 01.11.2006 г. до предаване на имота.
Касаторите твърдят неправилност на атакувания съдебен акт, като излагат съображения за нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост.
Ответниците по касация О. Б. и „М” ЕООД, гр. Б. не вземат становище по реда на чл. 218г ГПК /отм./ и по чл. 215, ал. 1 ГПК отм./, нито по-късно в хода на съдебното дирене.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Двете жалби са процесуално допустими, като подадени в срок от легитимни страни и срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
За да се произнесе по заявените оплаквания, а и служебно в рамките на вменените му по закон задължения, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД от етажните собственици на вход 3 на жилищната сграда, находяща се в гр. Б., ул. „Ф” № 78 против Община-Б. и „М” ЕООД, гр. Б..
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първостепенния съдебен акт, е прекратил като недопустимо производството по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода след 01.11.2006 г. и е отхвърлил исковете по чл. 108 ЗС, както и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за времето от 01.12.2005 г. до 01.11.2006 г.
За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че всички ищци са собственици на отделни апартаменти в жилищната сграда, изградена в терен, който е общинска собственост.
Спорният обект е изграден в подблоковото пространство, като съставлява самостоятелно помещение от 146,64 кв.м. и е определено като зъбот. лаборатория.
Сградата е изградена в периода 1970-73 г., а спорното помещение – след това, при възникнала етажна собственост, но липсват документи, установяващи точно датата на обособяването му и основанието за това.
Външните стени на помещението съвпадат с външните стени на сградата, то присъединява половината от прохода на блока до вход ІІІ. По проект всичко останало в партерния етаж било предназначено за „някакви” подблокови помещения и входове с изходи на противоположната страна. В окончателното ценообразуване, запазено само за жилищната част /апартаменти, изби към тях, стълбищата и стая за колички/ не са включени и други помещения – части от подблоково пространство или проходи.
В заключение съдът е приел,че спорната л. не включва части от вход № 3 на сградата, никога не е имало характер на обща част в етажна собственост нито по естеството си, нито по своето предназначение. Проходът под блока, който представлява преддверие към лабораторията е имал характер на съоръжение за общо ползване на преминаващи пешеходци /не само обитателите на сградата/.
За процесният обект има съставен акт за частна общинска собственост №/29.02.2000 г. от О. Б. и той е включен през 2001 г. в капитала на „М” ЕООД, гр. Б.
Искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен поради липса на активна материално-правна легитимация.
По същите съображения е отхвърлен и този по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за времето от подаване на исковата молба до приключване на устните състезания пред първата инстанция – 01.11.2006 г. За времето след това до датата на предаване владението върху имота искът, като недопустим не е разгледан по същество, а производството в тази част е прекратено. Съдът е приел, че след слушане на устните прения в първата инстанция няма как да бъде установена реално настъпилата неблагоприятна последица в правната сфера на собственика, тя не може да почива на презумпция за в бъдеще, поради което и искът се явява преждевременно предявен.
По частната жалба:
Тя е неоснователна, въпреки, че мотивите на въззивния съд следва да бъдат коригирани.
Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не само след устните състезания, но още за времето след подаване на исковата молба, е недопустим поради липса на правен спор. Такъв има, когато правото, което едната страна претендира спрямо насрещната, е вече възникнало /твърди се, че съществува понастоящем или е съществувало преди това/. Спорът относно бъдещи правоотношения е винаги неправен, с някои изрично предвидени в закона изключения.
Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за период след подаване на исковата молба не е в тези изключения. Касае се за бъдещо правоотношение и тук не могат да се черпят доводи от чл. 188 ГПК /отм./, тъй като съдът е длъжен да вземе предвид всички настъпили в хода на процеса факти и обстоятелства по правния спор, който съществува и е надлежно предявен.
Претенцията по чл. 59 ЗЗД, макар и изчислявана на база месечен пазарен наем, не е периодично задължение, различна е по характер от граждански плодове и други добиви от вещта. Следователно, неприложима е хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, съответно чл. 116, ал. 3 ГПК /отм./ и не може да бъде заявявана за време след подаване на исковата молба. Вземането трябва да бъде индивидуализирано чрез страните по материалното правоотношение, периода и обща сума, която пък определя цената на иска, както и родовата подсъдност, а също така и размера на дължимата държавна такса.
В заключение, определението за частичното прекратяване на делото по всички субективно съединени искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – за периода след 01.11.2006 г. е правилно като краен резултат и то следва да бъде оставено в сила.
По изложените по-горе съображения, тези искове са недопустими и за период, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2005 г. срещу първия ответник О. Б. и 31.05.2001 г. срещу „М” ЕООД, гр. Б..
Съдът се е произнесъл по същество, което прави решението му в тази част недопустимо. То следва да бъде обезсилено, а производството по тези искове – прекратено.
„М” ЕООД, гр. Б. е конституирано като втори ответник наред с първоначалния по реда на чл. 117, ал. 4 ГПК, /отм. /, поради което и исковете срещу него се считат за предявени от 31.05.2006 г. Ето защо, претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода от 01.12.2005 г. до 31.05.2006 г. е допустима за разглеждане, но в тази част исковата молба е нередовна. Не е уточнен петитума – каква част от общата месечна сума от 200 лв. се търси от този ответник, съответно каква е цената на иска за целия период и не е събрана дължимата държавна такса.
В тази част въззивното решение също следва да бъде обезсилено, но делото трябва да се върне на същия съд за предприемане на процесуални действия по чл. 211, вр. чл. 100, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК /отм./.
Касационни оплаквания за недопустимост на въззивното решение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не са въведени, но касационната инстанция е длъжна служебно, независимо от поведението и становищата на сраните, да извърши проверка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск и ако открие порок по чл. 218б, б. „б” ГПК /отм./ да процедира според чл. 218ж, ал. 2 ГПК /отм./.
В случая, не важи и ограничението по чл. 208, ал. 2 ГПК /отм./.
По касационната жалба в частта й относно решението по чл. 108 ЗС:
Тя е основателна.
Спорното помещение е обособено след разпродажбата на обектите в сградата, така, че няма как да бъде включено в първоначалното им ценообразуване. От друга страна, съдът приема, че то включва в себе си и „някакви” подблокови помещения и входове. Ако тези подблокови пространства и/или помещения, не са били обособени като самостоятелни обекти, които при образуването на етажната собственост са останали притежание на правен субект извън собствениците на жилища, те са били евентуално обща част на етажната съсобственост. Това значи, че и без да са включени в ценообразуването, те по силата на закона, следват собствеността на главните вещи – самостоятелните обекти в сградата под режим на етажна собственост. От друга страна, ако процесното помещение включва входове, стени, колони, плочи, площадки и пр. общи части по смисъла на чл. 38 ЗС, присъединени към самостоятелен обект, извън обхвата на чл. 38 ЗС, то за правото на собственост върху новосъздаденото помещение следва да се изхожда от начина и основанието за изграждането му и неговото предназначение. Следва да се изясни, че преустройството на общи части на етажната собственост в самостоятелни обекти, които не са предназначени по естеството или преднаначението си за общо ползване, не е факт, който сам по себе си променя собствеността.
За да се отговори на конкретния спор за собствеността върху процесното помещение, съдът е трябвало да изясни чия е била собствеността върху сградата към момента на изграждането й, съответно към кой момент е възникнала етажната собственост и към него момент какво е съставлявало пространството, което сега е включено в спорния обект; по какъв начин и между кои субекти се е решавало за предназначението на общите части. Възможно е по план да им е придадено предназначение, което да обслужва всички обекти в сградата, но предназначението им да е променено още при възникване на етажната собственост, а също така и по-късно. Възможно е не всички обекти в сградата да са реализирани по проект, но въпреки това да са запазили предназначението си за общо ползване, съответно, независимо от плана, такова да им е придадено именно с фактическото строителство или по съгласие на учредителите на етажната собственост.
Въззивният съд, също така не е посочил точно кога, от кого, с какво първоначално предназначение е възникнало спорното помещение и въз основа на какво решение – то изключва ли последицата на чл. 97 ЗС и ако не, коя е главната вещ, към която е евентуално присъединено въпросното помещение. Това е от значение дори, ако последното обхваща част от пешеходен проход – при положение, че липсва законово основание за обособяването му в самостоятелно помещение чрез присъединяването му към друг обект, то, доколкото липсва друга специална регламентация, собствеността към момента на възникване на новосъздаденото помещение ще се определя от собствеността върху главната вещ, към която то е присъединено.
Съдът не е изяснил становищата на страните относно горното, както и твърденията им държавата, държавна или кооперативна организация или трето лице извън собствениците на жилищни обекти в сградата, имали ли са собствен обект в сградата, какво е представлявал и как се е ползвал през годините той. На какво придобивно основание по см. чл. 77 ЗС се позовават общината и търговското дружество – ответник. В акта за общинска собственост е записан пар. 7, т. 6 ЗМСМА , което сочи на производно придобиване на собствеността от държавата, но няма нито твърдения, нито доказателства за придобивния способ на самата държава. Освен това, тези записвания в актовете не са обвързващи, така че е възможно общината да се позовава и на факти и обстоятелства, които да не попадат в приложното поле на пар. 7, т. 6 ЗМСМА.
Като е бездействал, съдът не е отделил спорното от безспорното по делото, не е издирил приложимите материално-правни норми и не е изследвал релевантните за спора обстоятелства, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, фактическите изводи са необосновани и е нарушен материалния закон.
В заключение, въззивното решение постановено по чл. 108 ЗС следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 246/11.12.2007 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 477/2007 г. в частта, имаща характер на определение, с което е прекратено производството по иска с правно основание чл. 59,ал. 1 ЗЗД за периода от 01.11.2006 г. до датата на предаване владението на имота.
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 246/11.12.2007 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 477/2007 г. в частта, по исковете с правно основание чл. 59,ал. 1 ЗЗД, предявени против О. Б. за периода 01.12.2005 г. – 01.11.2006 г., и против „М” ЕООД, гр. Б. за периода 31.05.2006 г. – 01.11.2006 г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част по гр.д. № 304/2006 г. по описа на Бургаския районен съд, по гр.д. № 477/2007 г. по описа на Бургаския окръжен съд и по гр.д. № 1047/2008 г. по описа на Върховния касационен съд.
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 246/11.12.2007 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 477/2007 г. в частта, по исковете с правно основание чл. 59,ал. 1 ЗЗД предявени против „М” ЕООД, гр. Б. за периода 01.12.2005 г. – 31.05.2006 г. и ВРЪЩА в тази част делото за предприемане на процесуални действия по чл. 221, ал. 1, вр. чл. 100, ал. 1 ГПК /отм./ .
ОТМЕНЯ въззивно решение № 246/11.12.2007 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 477/2007 г. в частта, по исковете с правно основание чл. 108 ЗС и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: