Р Е Ш Е Н И Е
№ 593
гр.София 17.06.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1391/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на К. Н. П. против въззивно решение № 338/17.01.2008 г. на Видинския окръжен съд, постановено по гр.д. № 589/2007 г.
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради необоснованост и противоречие с материалния закон.
Ответниците по касация Т. Й. П. и З. Й. П. не вземат становище по реда на чл. 218г ГПК /отм./, нито по-късно в хода на съдебното производство.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Предявен е иск с правно основание чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил това на първостепенния К. районен съд, е отхвърлил иска.
За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че насрещните страни имат общ наследодател –, бивш жител на с. Т., който е бил собственик на множество гори, включително и на спорната. Той е продал същата на внука си Й. П. П. /пряк наследодател на ответниците Т/ през 1942 г. с частен писмен договор.
Въззивният съд е приел, че този договор е сключен съобразно разпоредбата на чл. 217 ЗЗД от 1982 г., отм. 1951 г. с оглед сключване на окончателен, като уговореният срок за това е 20-годишен. Съдът приел, че поради одържавяването, продажбата не била финализирана, но за това страните не били виновни. В заключение направил извод, че още със сключването на договора през 1942 г. собствеността автоматично преминала в патримониума на купувача, тъй като продавачът бил реализирал правото си да получи цената на продадения имот. Съдът се е позовал още и на разпореденото в чл. 28 ЗЗД от 1892 г., че договорите, които са сключени законно имат силата на закон за тези, които са ги сключили.
Прието е от правна страна, че собственик на горите към момента на одържавяването им е бащата на ответниците Й иска за признаване на установено, че такива са били призованите наследници на Й. Н. В. , който е починал преди одържавяването, е отхвърлен.
Решението е необосновано и противоречи на материалния закон.
В нарушение на чл. 219 ЗЗД от 1892 г. въззивният съд е приел, че частният писмен договор от 1942 г. е прехвърлил вещни права. Вътрешно противоречиви и необосновани са и съжденията за същността на предварителния договор и неговото транслативно действие.
Валидността на сделките се преценяват съобразно действащите към момента на осъществяване на юридическия факт нормативни актове.
Предварителните договори за прехвърляне на недвижим имот, необявени за окончателни нямат вещно-прехвърлителен ефект, като е без значение дали при сключването им или по-късно уговорената цена е платена от купувача. Предмет на предварителния договор е обещанието да се сключи окончателен, но нито замества, нито има ефекта на договора, чието сключване цели. Освен това, плащането и съответно предаването на владението не са свързани с възникване на правоотношението по договора за покупко-продажба – те са елементи от неговото съдържание и се дължат в изпълнение на сделката, която е консенсуална – собствеността се прехвърля с постигане на съгласие между съконтрахентите за продажбата. Това е изрично уредено и в чл. 30 ЗЗД от 1892 г., като разбира се, това съгласие трябва да бъде в предвидената от закона форма /„законно изказано”/
След сключване на предварителния договор, възникването на обективни обстоятелства, които правят невъзможно сключването на окончателен договор имат значение за изпълнението по него, съответно за отговорността на съконтрахентите и съдбата на даденото по предварителния договор, но не придават с обратна сила на същия последиците на окончателен договор, както противоправно е приел въззивният съд.
Липсва и специална норма, която да придава подобно действие на предварителните договори, които имат за предмет гори и земи от горския фонд, отнети по някои от начините, посочени в ЗВСГЗГФ и съответно подлежащи на реституция.
Договорът от 14.09.1942 г., ценен като покупко-продажба, също не може да легитимира купувачът Й. П. П. като собственик, защото не е сключен в предвидената от чл. 219 ЗЗД от 1982 г. /редакция след изм. със Закона за привилегиите и ипотеките от 31.08.1910 г./ нотариална форма. Тя е условие за действителност на сделката, поради което неспазването й я прави нищожна, а нищожната сделка не поражда правно действие.
Този договор не е валидиран и по силата на изрична правна норма.
Такива хипотези са уредени със Закона за урегулиране неоформените с нотариални актове покупко-продажби на недвижими имоти, но той има за предмет продажби на недвижими имоти, сключени до 01.01.1919 г.
Според чл. 23 от Закона против спекулата с недвижими имоти /Обн., ДВ, бр. 13 от 13.02.1942/ договори за продажби на недвижими имоти, по които собствеността не е била прехвърлена по нотариален ред, запазват своето действие, ако имат достоверна дата. Изискването е обаче, те да са сключени в периода 1 януари 1940 г. до 6 декември 1941 г.
Частните писмени договори за продажба или обещание за продажба на недвижим имот, но само, ако са сключени до 6 декември 1941 г., прехвърлят правото на собственост, при влизане на изменението на същия закон с ДВ, бр. 79 от 1943 г., когато купувачът се намира във владение на имота въз основа на договора и в тримесечен срок от тази дата поиска вписване по реда на чл. 1 от Закона за привилегиите и ипотеките /чл. 25/. Собствеността се придобива от момента на вписването, което има конститутивно действие.
Безспорно, договорът, от който черпят права ответниците по настоящото дело не попада в приложното поле на посочените специални нормативни актове и не е прехвърлил правото на собственост върху спорните гори върху Й. П.
Той може да бъде ценен от съда евентуално като доказателство, установяващо начало на владение върху имота с оглед придобиването му по давност.
В случая, З. и Т. П. не могат да се позоват и на този придобивен способ, защото нито са установили осъществяването на фактическа власт от Й. П. след 13.02.1942 г., нито владението му би било достатъчно до отнемането на гората, което е станало преди 15.12.1961 г. До влизане в сила на Закона за собствеността в действие е Закона за давността, който в своя чл. 34 определя продължителността на упражняваната фактическа власт, когато владението е без юридическо основание, за да може да се придобие в собственост недвижим имот, на 20 години. При влизане в сила на Закона за собствеността са изминали по-малко от 10 години, считано от 13.02.1942 г., поради което и по силата на § 4 ПП от същия закон, намира приложение неговия чл. 79, ал. 1. Той предвижда 10-годишен срок на владение и началото му започва да се изчислява от датата на влизане в сила на новия закон, а това е 15.12.1951 г.
Владението,осъществявано след реституционното решение на ОСЗГ е без значение, защото предмет на иска по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ е правото на собственост към момента на одържавяването на спорната земя.
В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано, като съставът на Върховния касационен съд, доколкото няма допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд и при условията на чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./ сам следва да реши спора по същество и да уважи иска. Общият наследодател на страните Й е бил собственик на процесната гора и към датата на смъртта му – 16.03.1946 г. тя е придобита от неговите наследници по закон, които се легитимират и като собственици към датата на одържавяването й.
На основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ ответниците Т следва да заплатят на ищеца К. П. П. сторените от него съдебно-деловодни разноски за всички инстанции – общо 246 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 338/17.01.2008 г. на Видинския окръжен съд, постановено по гр.д. № 589/2007 г. и вместо него ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между К. Н. П. от с. Т., обл. Видин в отношенията му с Т. Й. П. и З. Й. П., двете от с. Т., обл. Видин, че шумак от 4,000 дк в м. „Р”, района на с. Т. при съседи: Марин М. М. , от две страни път и дол към момента на одържавяването е бил собственост на Й. Н. В. , бивш жител на с. Т., поч. на 16.03.1946 г., на осн. чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ.
ОСЪЖДА Т. Й. П. и З. Й. П., двете от с. Т., обл. Видин общо да заплатят на К. Н. П. от с. Т., обл. Видин сумата в размер на 246 /двеста четиридесет и шест/ лв., представляваща сторените от него съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, на осн. чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: