О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София , 15.01.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, IV-то отделение, в закрито заседание на двадесет и трети декември две хиляди и осма година в състав:
Председател:Жанин Силдарева Членове:Маргарита Соколова
Дияна Ценева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3047/08 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. Л. и И. К. П. срещу въззивното решение от 13.03.2008 г. по в. гр. д. № 1232/07 г. на Софийския градски съд. Като основание за допустимост на касационното обжалване касаторите са се позовали на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с постоянната практика на Върховния касационен съд относно недействителността на завещанието по чл. 42, б. “в” ЗНсл и неговата нищожност, когато са налице основанията за това по ЗЗД – чл. 26, ал. 2 вр. чл. 44 ЗЗД. Посочени са решения на Върховния съд и на Върховния касационен съд на РБ, копия от които са приложени към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Твърди се и, че въззивният съд не се е съобразил с указанията, дадени в отменителното решение № 114 от 12.04.2007 г. по гр. д. № 440/06 на ВКС на РБ, I-во г. о., по тълкуването и прилагането на закона по спора кой трябва да бъде процесуалният правоприемник на Б. Г. във втората фаза на делбата.
Ответникът В. А. С. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, “В” ЕАД гр. С. не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и е процесуално допустима.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на IV-то г. о., намира следното:
С решение от 02.06.2004 г. по гр. д. № 3161/97 г., във втората фаза на делбеното производство, Софийският районен съд постановил делбата на два недвижими имота, подробно описани, да се извърши чрез изнасянето им на публична продан, при посочена цена, като от получената сума съсобствениците В. А. С., И. К. П. и К. К. Л. да получат паричната равностойност на дяловете си така: първият – сума, съответстваща на 4/6 ид. ч. от имотите, вторият и третата – суми, съотвестващи на по 1/6 ид. ч. от двата имота. На основание чл. 156, ал. 2 ГПК /отм./ е признато, че саморъчното завещание от 11.10.1993 г., съставено от Б. И. Г. и две писма, подробно индивидуализирани, са автентични частни документи, а анонимно писмо с посочена дата е неверен частен документ. Присъдена е и дължимата за делбеното производство държавна такса.
Това решение е оставено в сила с въззивното решение, предмет на касационната жалба. С него Софийският градски съд е приел, че след като на 22.06.1995 г. в сила е влязло решението от 27.04.1995 г. по гр. д. 1649/92 г. по допускане на делбата, съделителката Б, на която са признати права в размер на 4/6 ид. ч., е починала на 21.01.1996 г. и е оставила за наследници по закон К. К. Л. и И. К. П. – – деца на починалия през 1972 г. неин брат К. Със саморъчно завещание от 11.10.1993 г. Гюмбабова завещала цялото си движимо и недвижимо имущество на В. А. С.. Въззивният съд приел, че завещанието, което е написано и подписано от завещателката, е действително, няма възмезден характер, защото в него само е изразен благодарствен мотив за съставянето му в полза на назначения за наследник заради полагани от него грижи. Този мотив не противоречи на закона, обществения ред или добрите нрави. За недоказано е прието възражението за унищожаемост поради насилие – чл. 43, ал. 1, б. “б”, предл. 2 ЗНсл, а с оглед наличието на влязло в сила решение за отхвърляне на иска за поставяне на завещателката под запрещение и при липса на други доказателства Г. да е била неспособна да завещава, съдът намерил, че завещанието не е унищожаемо съгласно чл. 43, ал. 1, б. “а” ЗНСл. По тези съображения съдът заключил, че саморъчното завещание е действително и съделителят С следва да участва в извършването на делбата като неин наследник.
Касаторите обосновават допустимост на касационното обжалване с довода, че въззивният съд не се е съобразил с указанията на Върховния касационен съд, дадени в решението по гр. д. № 440/06 г., по спора кой следва да бъде процесуалният правоприемник на Б. Г. Този довод не съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото нормата няма предвид противоречие на обжалваното въззивно решение с решение на Върховния касационен съд, постановено в рамките на висящия спор.
На следващо място следва да се посочи, че решението на касационната инстанция съдържа преценката, че при безспорно установената действителност на завещателното разпореждане, като универсален правоприемник по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗНсл единствено В. С. има правото на основание чл. 120 ГПК /отм./ да замести като надлежна страна завещателката. От това негово право произтича и правото му да участва във втората фаза на делбата, в обема права на страната, която замества, и да получи реален дял или стойност от наследството, което се дели, съобразно закона. След обезсилване на постановеното при предходното разглеждане въззивно решение, делото е върнато на въззивния съд за постановяване на съдебен акт по извършване на делбата. Но дори да се приеме, че в предметния обхват на въззивното решение при новото разглеждане на делото се включва и спорът по действителността на завещателното разпореждане, то въззивното решение е съобразено с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 42, б. “в” ЗНсл.
В представените решения на ВС, I г. о.: № 1* от 30.07.1984 г. по гр. д. № 483/84 г.; № 593 от 02.10.1987 г. по гр. д. № 367/87 г. и № 156 от 15.03.1995 г. по гр. д. № 916/94 г., за недействителни се приемат завещателни разпореждания, направени с оглед обезпечаване бъдещето на завещателя. Тези актове не подкрепят тезата на касаторите. Това е така, защото в завещанието от 11.10.1993 г. не са употребени думи и изрази, които да сочат, че с разпореждането завещателката е вменила задължения за бъдеще време, които да имат материален израз. Видно е от писмения текст на документа, че завещанието е извършено за това, че назначеният за наследник е полагал и полага за завещателката грижи, като й подсигурява издръжка и всичко необходимо, за да изживее нормално и спокойно старините си. Така изразената воля не съдържа клауза за гледане и издръжка в бъдеще, след съставяне на завещанието. Правилно е преценено, че се касае за обичайния мотив, поради който се извършват завещателни разпореждания в случай като този, пред който страните са изправени. Благодарността на завещателката, определена от самата нея като “съображение” за завещанието, неправилно се възприема от жалбоподателите за начин, по който се осигурява материален еквивалент за този, който е изразходвал средства и полагал грижи за издръжката й.
Като се позовават на р. № 1* от 20.12.1991 г. по гр. д. № 1078/91 г. на ВС, I-во г. о., жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение противоречи на практиката на Върховния съд с оглед извършеното приживе от Б. Г. разпореждане с притежаваните от нея 2/3 ид. ч. от допуснатите до делба имоти чрез договор, сключен с н. а. № 66 от 10.08.1992 г., в полза на “В” ООД, преобразувано впоследствие във “В” АД гр. С., с представител В. А. С.. Считат, че посочените идеални части не са останали в кръга на наследството й и затова завещанието е нищожно съгласно чл. 26, ал. 2 вр. чл. 44 ЗЗД. Този довод не следва да се разглежда, защото е бил предмет на обсъждане в решение № 114 от 12.04.2007 г. по гр. д. № 440/06 на ВКС на РБ, I-во г. о., постановено по реда на чл. 218а, ал. 1, б. “а” ГПК /отм./ при предходното разглеждане на делото от Върховния касационен съд. Прието е, че приобретателят по сделката от 1992 г., е проявил процесуално бездействие, като не е обжалвал решението на районния съд по извършването на делбата. Посочено е още, че е недопустимо спорът за недействителността на сделката по н. а. № 66/92 г. на основание чл. 76 ЗНсл да се разгледа и в рамките на спора кой следва да замести като надлежна страна починалата след влизане в сила на решенето по допускане на делбата Б. Г. – приобретателят на сделката – търговското дружество или наследникът по завещание В. С. Оплакването, което е било игнорирано като неоснователно, не може да се предявява при повторното касационно обжалване.
В обобщение, не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на IV-то г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 13.03.2008 г. по в. гр. д. № 1232/07 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: