О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
София, 24.02.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 23 февруари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1493 /2009 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. А. З. против решение № 301/15.06.2009г. по гр.д. № 716/2008г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отменено решение № 954/10.03.2008г. по гр.д. № 1449/2005г. на Разложки РС и вместо това е признато за установено, че ищците Г. Т. З., А. Б. З., Ц. Б. К., Н. Г. З., М. Т. С., Н. Т. З., И. Т. З., К. Х. З. , Т. А. З., В. Д. З. и К. С. З.и Е. С. Б. притежават 53/140 ид.ч. от дюкянско помещение от жилищната сграда, находяща се в имот 1298 в кв. 79 по плана на гр. Р. по отношение на касатора А. А. З., А. А. З., В. А. З. , Б. А. З. и И. А. З., като е отхвърлен иска за разликата над уважената част до ? ид.ч.. със същото решение е уважен и насрещния иск, предявен от ответниците към ищците до размер на ? ид.ч. / 140/280 ид.ч./ от същите дюкянски помещения, като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер 224/280 ид.ч. На основание чл. 431, ал.2 от ГПК е отменен н.а. № 108,т.ІІ/1990г., с който ищците по първоначалния иск за признати са собственици на същото дюкянско помещение за разликата над 53/140 ид.ч. до размер на ? ид.ч.
В касационната жалба се твърди недопустимост на решението по първоначалния иск, тъй като между страните е било висящо делбено дело, с решенията по което са определени квотите на страните. Касаторът счита, че с решение № 1869/22.07.1965г., поправено с решение № 2*6г., постановени по гр.д. № 293/1965г. на ВС на наследници на А. З. е определен дял от дюкянското помещение, обединяващо бившите четири дюкяна в размер на 228/280 ид.ч. Обосновава допускането до касация с това, че в нарушение на задължителната съдебна практика, въззивният съд не е изложил мотиви защо отхвърля частично предявения насрещен иск и счита, че по този въпрос е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК, но се позовава и на т. 3 от същия текст без да се мотивира.
Ответниците по касация оспорват допускането до касация, като считат, че не е мотивирано общото основание по чл. 280, ал.1 от ГПК защото не е обосновано значението на формулирания въпрос за допустимостта на първоначалния иск и за изхода от спора по насрещния иск, както и значението на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно от това се излага довод, че мотиви са изложени от въззивния съд и за отхвърлителната част от решението и по двата иска.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови това решение, въззивният съд е съобразил следното. Ищците са наследници на Т. З. , а ответниците на неговия брат А. Между наследниците на общите им наследодатели е извършена делба на множество имоти по гр.д. № 293/1965г. на ВС между които и дюканското помещение, построено в парцел **** в кв. 48 по плана на гр. Р., идентичен на 1298 в кв. 79. Въззивният съд е приел, че първоначалният иск е допустим, тъй като ищците – наследници на Т. З. се позовават на придобиване по давност на квота над 53/140 ид.ч. до размер на ? ид.ч. каквато им е определена с решението по допускане до делба на дюкяна. За да приеме, че ищците притежават такава квота, а ответниците – наследници на А. З. и ищци по насрещния иск че са собственици на ? ид.ч., съдът се е позовал на решението по допускане на делбата, като е приел, че наведеното ново основание за придобиване по давност на по-голяма идеална част от ищците не се е реализирало.. Частта на ответниците /ищци по насрещния иск/ е определена по решението за допускане на делбата. С решение № 1869/22.07.1965г. ВС е приел, че държавата притежава ? ид.ч. от дюкяна, отчуждена по ЗОЕГПНС, а частта на останалите съделители следвало да се съобрази, като се намали пропорционално. Така в диспозитива е определена квота за държавата 114/228 ид.ч., за А. 58/228 ид.ч., за Т. З. 53/228 и за Е. С. /тяхна сестра/ 3/228. Това решение обаче е било поправено с решение № 2303/30.11.1966г. т. ІІ , като е постановено да се чете, че държавата притежава от дюкяна 84/140 ид.ч., Т. З. – 53/140 и Е. С. – 3/140 ид.ч. В мотивите е отчетено, че от А. З. е отчуждена по ЗОЕГПНС ? ид.ч. от дюкяна, и по 1/20 ид.ч. / т.е. по 7/140 ид.ч./ от Е. Д. и М. Г. Така на местото на тези съделители за тези части е определен дела на държавата – 84/140 ид.ч.. Съдът е съобразил реституцията по ЗВСОНИ, която също е ново обстоятелство, наличието на което обосновава допустимост на предявения насрещен иск и е приел, че наследниците на А. З. притежават ? ид.ч. от дюкяна. Отчуждените части от другите две съделителки не са предмет на това производство от техните наследници. Въззивният съд е мотивирал решението си освен със задължителната сила на влезлите в сила решения по допускане на делбата и за поправка на очевидна фактическа грешка, с които със сила на пресъдено нещо е разрешен този въпрос и с нормата на чл. 86 от ЗС в първоначалната й редакция до 1990г., с която е забранено придобиването на държавна собственост по давност., а до влизане в сила на ЗВСОНИ на 15.02.1992г. ? ид.ч. от дюкяна и била държавна собственост. След посочената дата, съдът се е позовал на нормата на чл. 5, ал.2 от ЗВСОНИ /ДВ бр. 107/18.11.1997г., с която се заличава изтеклата придобивна давност до този момент, а от влизане в сила на тази норма до предявяване на иска не е изтекъл период от време от 10 години. По тези съображения и изводите на нотариуса за придобиване от ищците на по-голяма идеална част от определената в решенията по допускане на делбата са неправилни. Към 1990г. придобивна давност на ищците не е могла да тече за частта на държавата. Така съдът се е мотивирал защо отхвърля първоначалния и насрещния иск за частите над тези за които е уважил и двата иска.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК не е формулиран конкретен правен въпрос. Най-общо се твърди недопустимост на решението по първоначалния иск поради наличие на сила на присъдено нещо с решенията по делбеното дело от 1965г. и 1966г. Като е приел допустимост на предявения установителен иск на ново придобивно основание и нов факт – реституция по ЗВСОНИ, въззивният съд не е постановил решение в противоречие с нормата на чл. 224 от ГПК /отм/ и практиката по приложението й, тъй като силата на присъдено нещо обвързва страните за същото искане и на същото основание. Съдът е разгледал новото придобивно основание, но е намерил, че то не е реализирано, поради което се е позовал на влезлите в сила решения между тях. Касаторът не представя съдебна практика на която да противоречи въззивото решение по този въпрос. Такава не е известна и на съда В този смисъл не е обосновано и не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК
По втория въпрос за необходимостта да се мотивира съдебното решение и в отхвърлителната му част, теорията и съдебната практика са категорични. Обжалваното решение обаче съдържа мотиви по всички повдигнати от страните въпроси, поради което така формулираният въпрос не е свързан с предмета на делото. Разглеждането на този процесуален въпрос не е свързан с конкретното възззивно решение до колкото то е мотивирано и не определя изхода от спора. Начинът, по който е процедирал съда, постановявайки въззивното решение не е в противоречие нито с представените от касатора решения № 378/10.08.1988г. и № 1985/17.10.2005г. нито с нормата на чл. 188 от ГПК. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
Не е обосновано и значението на този въпрос за развитието на правото. Това основание е налице когато има непълна, или неясна правна норма, която се нуждае от тълкуване, защото няма съдебна практика по нея или когато създадената съдебна практика се нуждае от промяна с оглед промяна на обществените отношения приемане на нови правни норми. По приложението на чл. 188 от ГПК /отм/ има богата съдебна практика, а нормата на чл. 235 от новия ГПК е с аналогично съдържание, поради което не се налага тълкуването й с оглед създаване на нова съдебна практика. Така и по втория процесуален въпрос не се обосновава нито общото основание за допускане до касация, нито отделните наведени основания – противоречие в практиката и значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения, въззивното решение не следва да се допуска до касация, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 301/15.06.2009г. по гр.д. № 716/2008г. на Благоевградски окръжен съд по касационна жалба, подадена от А. А. З.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: