О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
София, 26.02.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 24 февруари две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 4426 /2008 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. М. Д. , Д. М. Б. , С. Т. К. и Л. Ц. Т. , И. А. К. и П. А. П. против решение № 286/22.02.2008г., постановено по гр.д. № 1429/2007г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 20 от 23.03.2007г. по гр.д. № 3179/2005г. на Пловдивски РС. С последното е отхвърлен искът, предявен от касаторите по чл. 108 от ЗС против “Л” АД досежно недвижим имот с площ 25 320 кв.м., представляващи част от имот 59 по регулационния план на “П” гр. П., одобрен 1952г., попадащи в границите на имот 5010190 по кадастралния план на същия район от 2001г., за имот от 9,437 кв.м., съставляващи част от имот 62, попадаща сега в имот 5010190 и имот с площ 10 560 кв.м., съставляващи частта от имот 62, попадаща в имот 5010190. Отхвърлено е и възражението за нищожност на договора за приватизация от 11.01.1995г. между министерство на земеделието и и “Б” АД Пловдив.
За да постанови това решение, въззивният съд е приел, че ищците не се лигитимират като собственици на наведеното от тях основание в исковата молба – реституциуя по чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, защото процесните имоти, купени от наследодателите на ищците през 1933 и 1941г. са включени в строителните граници на града с одобряване на първия и единствен регулационен план за тази част на града, одобрен със заповед № 5995/01.11.1952г. и са отредени за обществено мероприятие – П. “О” и на основание чл. 39 от ЗПИНМ в редакцията му до 1956г. са станали държавна собственост. Отчуждаването по ЗПИНМ не е отменено по ЗВСНОНИ, а за приложение на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ няма основание, тъй като имота е отнет по установения ред и защото към момента на влизане в сила на тази норма – 23.11.1997г., имотите вече не са били в патримониума на държавата, или еднолично търговско дружество с държавно участие, защото са включени в капитала на преобразувано търговско дружество, 54% от дяловете от което са придобити по договор за приватизация от 11.01.1995г. между М на земеделието и “Б” АД Пловдив, чийто правоприемник е ответното дружество.. Съдът е приел, че този договор не е нищожен, поради това, че подписалият го зам. министър е бил изрично упълномощен, а нотариалното удостоверяване на подписите е изпълнено съобразно установената в ГПК процедура, която не изисква вписване в печата на заверката местожителството на лицата. Съдът е приел, че ищците не се лигитимират като собственици и на основание ЗСПЗЗ, тъй като по този закон те са заявили искане за възстановяване, правото им е признато, но не им е възстановена собствеността на основание чл. 10б от ЗСПЗЗ. Определено им е обезщетение по пар. 18 от ЗПСК в размер на 1215 акции от капитала на “А” АД.
Формулираните в изложението към касационната жалба основни материално правни и процесуални въпроси са следните: 1 В разрез с доказателствата по делото и при доказателствена тежест на ответника, съдът е приел, че процесните имоти са отчуждени по одобрен план на П. “О” през 1952г. при което е приложима първата редакция на чл. 39 от ЗПИНМ и за необосноваността на извода да придобиване от ответното дружество на имотите на основание чл.17а от ЗППДОП /отм/ 2. Считат, че съдът се е произнесъл неправилно по приложението на чл. 11, ал.1 и ал.2 от П. устав на ТКЗС и за разграничението на приложното им поле, който въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.. 3. Считат, че съдът се е произнесъл неправилно по въпроса на приложението на ЗСПЗЗ по отношение на земите, които са били включени в регулацията към момента на образуване на ТКЗС, който въпрос е от значение на точното прилагане на закона и за развитието на правото. 4. Касаторите считат съществен и въпроса за приложението на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ в хипотезата, когато обезщетението не е платено, а е приложима редакцията на чл. 39 след 1956г., тълкувана във вр. с чл. 74а от ЗПИНМ. Този въпрос освен, че е съществен с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото, считат, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – Р № 736/17.07.2007г. 5. Касаторите считат, че съдът се е произнесъл неправилно и относно характера на придобивното основание по чл. 17а от ЗППДОП – оригинерно, или деривативно, за който също считат, че е налице основанието за допускане по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. На последно место считат, че въззивният съд неправилно е разрешил и въпроса за придобивната давност и конкретно приватизационния договор основание ли е за добросъвестно владение.
Ответникът по касация “Л“ АД оспорва допускането до касационно обжалване по всяко от основанията. Счита, че ищците не се лигитимират като собственици нито на основание реституция по ЗСПЗЗ, по който им е признато правото на възстановяване, но са обезщетени поради невъзможност за реално възстановяване на собствеността. По чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ счита, че ищците не са възстановили собствеността си, тъй като към момента на влизане в сила на тази норма имота е бил в капитала на вече приватизираното дружество, защото стопанисването и управлението на спорните терени, като част от общ терен от 89,600 дка актувани с АДС № 1962/23.02.1994г. е предоставено на предприятието, чийто правоприемник е още през 1957г. и при преоблазуването на дружеството в ЕТД с държавно имущество е включен в капитала му, поради което е приложим чл. 17а от ЗСПЗЗ, а не чл. 72 и 73 от ТЗ. Считат, че договора за приватизация № 46/11.01.1995г. не е нищожен, тъй като е подписан от зам.министър, упълномощен на осн чл.3, ал.3 от ЗПОДОП /отм/ от министъра с права да подписва такива договори, съгласно предвидената възможност за това, а за нотариалната заверка на подписите се прилага само чл. 486 от ГПК /отм/, който препраща съответно към приложението на чл. 476 от същия закон, но не изисква вписване в щемпела за заверката на местожителството..
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Първия повдигнат с касационната жалба въпрос относно преценката на доказателствата не е съществен, защото касационната инстанция не е такава по доказателствата, а по правото. Съдът е приел, че по регулационния план одобрен 1952г., който е и сега действащ, процесните имоти са отредени за обществено мероприятие – П. “отдих и култура” въз основа на СТЕ, приета от въззивната инстанция. Това са твърдяли и самите ищци в исковата молба, сочейки, че по плана от 1952г. имотите им попаднали в “П”. Тъй като до 1956г. имотите не са били оценени и фактически иззети и ищците не са били обезщетявани, те са внесени от собствениците им в ТКЗС, в какъвто смисъл също има твърдение от ищците в исковата молба. Затова първия повдигнат въпрос в касационната жалба за оценка на доказателствата не е съществен и не обуславя допускане до касационно обжалване. Съдът е формирал изводи по тези факти въз основа на твърденията на ищците, които не се опровергават от доказателствата.
Вторият въпрос – по приложението на чл. 11, ал.1 и ал.2 от П. устав на ТКЗС и за разграничението на приложното им поле също не е съществен за изхода от спора, предмет на иска. Двата текста провеждат разграничение единствено по отношение на това, че върху внесените за общо ползване земи извън регулацията собствениците запазват правото на собственост в идеални граници, а за земите в регулацията се запазват реалните граници. Това разграничение обаче е без значение за разрешаване на спора, защото чл. 11, ал.5 от този Устав разпорежда, че при отчуждаване на земите, внесени от собствениците в ТКЗС, без да прави разграничение дали са включени в регулацията, или са извън, дали са внесени в ТКЗС или са негова собственост и при отчуждаване или продажба по решение на общото събрание на такива земи, включени допълнително в регулационния план на селището, получените суми да се внасят във фонд „Неделим“ на ТКЗС. Този текст има отношение към другия поставен от касаторите въпрос, формулиран като четвърти – въпроса за приложението на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ в хипотезата, когато обезщетението не е платено, а е приложима редакцията на чл. 39 след 1956г., тълкувана във вр. с чл. 74а от ЗПИНМ. Действително ако обезщетението е изплатено на ТКЗС, то бившите собственици не се считат обезщетени. От това обаче не следва, че имотите, внесени в ТКЗС след непосредственото отчуждително действие на регулацията до 1956г., съгласно чл. 39 от ЗПИНМ в първата му редакция са отнети без законово основание. Основание за отнемането им е отчуждителното действие на плана, а нормата на чл. 74а от ЗПИНМ за внесените в ТКЗС имоти след отчуждаването им не намира приложение, тъй като тези имоти не са били във владение на собствениците, т.е. не са били заети от тях, а са внесени от тях за общо ползване и защото П. устав на ТКЗС установява като правоимащ за обезщетението за отчуждаването – ТКЗС /чл. 11, ал.5/, а не собствениците на тези имоти. Именно поради това след влизане в сила на ЗСПЗЗ тези имоти подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, защото макар и в регулацията, по силата на която те са отчуждени, те фактически са внесени за общо ползване от ТКЗС и за тях собствениците не са получили обезщетение. Касаторите са заявили тези имоти за възстановяване по ЗСПЗЗ и правото за това им е признато, но поради това, че те попадат в реализирано обществено мероприятие – оранжерии за цветя е отказано реално възстановяване и са обезщетени с получаване на акции. В този случай е неприложим чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, защото както е посочил и въззивния съд не е налице отнемане без основание, или не по установения ред. Поради неприложимостта на чл. 74а от ЗПИНМ и на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, не е налице и основанието за допускане до касационно обжалване.
Въпросите в изложението към касационната жалба относно характера на придобивното основание по чл. 17а от ЗППДОП – оригинерно, или деривативно и придобивната давност и конкретно приватизационния договор основание ли е за добросъвестно владение, за които считат, че е налице основанието за допускане по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК не са съществени. При недоказана активна материално правна лигитимация за ищците по предявения иск за собственост е без значение дали ответника ползва имота без основание. Отделно от това по характера на придобивното основание по чл. 17а от ЗППДОП /отм/ не се е спорило в практиката. За да може да включи имота в капитала на преобразувано еднолично търговско дружество с държавно участие, държавата следва да е била собственик, за да е могла да предостави правото на стопанисване и управление върху него преди това и с акта за преобразуване да не го е изключила от капитала, който включва в дружеството. Изложеното сочи на деривативно придобивно основание. Тъй като приватизационният договор е основание, годно да направи преобредателя собственик, то той явно би бил основание за добросъвестно владение, ако прехвърлителя, т.е. държавата не е била собственик, или не е спазена формата за този вид договори. Съдът обаче е приел, че договора не е нищожен, като е преценил, че и двете основания на ищците за това са неоснователни, защото зам. министъра е бил упълномощен от министъра, съобразно изрично предвидената законова възможност по чл.3, ал.3 от ЗППДОП и, че формата не е опорочена, тъй като за заверката на подписите не е необходимо вписване в щемпела на нотариуса на местожителството, съгласно чл. 486 от ГПК, предвиждащ съответно, а не пълно приложение на правилата за нотариалното удостоверяване на правото на собственост по чл. 476 от ГПК /отгм/. Всички тези въпроси са разрешени в съответствие с цитираните правни норми и практиката по приложението им. Тези норми не са неясни, или непълни, поради което не се нуждаят от разяснително, или корективно тълкуване, поради което не е налице и хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.
Или в обобщение предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 от ГПК не са доказани по изложените съображения.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 286/22.02.2008г., постановено по гр.д. № 1429/2007г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от М. М. Д. , Д. М. Б. , С. Т. К. и Л. Ц. Т. , И. А. К. и П. А. П.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: