8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
София, 04.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5904/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 280 ГПК.
С решение № 277 от 17.06.2013 г. по гр.д. № 829/2012 г. на Софийски окръжен съд е потвърдено решение № 111 от 27.07.2012 г. по гр.д. № 158/2011 г. на Районен съд- Сливница, с което е отхвърлен предявеният от Д. Ф. Г. против А. Е. А. и Л. Е. К. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид. част от таванското помещение на сградата, построено в УПИ Х- 433 в кв. 67 по плана на [населено място], както и искът предявен от Д. Ф. Г. против А. Е. А. и Л. Е. К. за обявяване за нищожна на съдебна спогодба за делба, одобрена с протокол от 16.02.1983 г. по гр.д. № 12/ 1983 г. по описа на Районен съд – Костинброд досежно поставянето в дял на О. П. П. и Р. М. П. на целия таван на сградата, построена в парцел Х- 433 в кв. 67 по плана на Б..
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от Д. Ф. Г. чрез неговия пълномощник адв. Д. К.. В жалбата се прави оплакване за недопустимост на решението поради това, че същото е постановено без участието на съпругата на ищеца в качеството й на задължителен другар. На следващо място се сочат доводи за неправилност на същото поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят е формулирал следните въпроси, по които счита, че въззивното решение подлежи на допускане до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК:
1/Следва ли в производството по спорове за собственост и в съдебна делба на имот в режим на съпружеска имуществена общност да участва като задължително необходим другар и съпругът.
Допустимо ли е решение, постановено при неучастие на задължителен необходим другар.
2/Съществено процесуално нарушение ли е необсъждането на всички събрани по делото доказателства.
Следва ли съдът да възприема изцяло приетото по делото заключение, без да направи съвкупна оценка на останалите събрани доказателства.
Следва ли съдът да изчерпи всички процесуални възможности за събиране на поискани от страната доказателства.
Длъжен ли е въззивният съд да мотивира изводите си в постановеното решение, съгласно разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК.
3/ Допустимо ли е със съгласието на съсобствениците да се променя предназначението на незаконно построен обект.
Кои са условията, за да се приеме, че е налице промяна на статута на подпокривното пространство от обща част в самостоятелен обект.
Може ли да се приеме, че е променено предназначението на подпокривното пространство в следните случаи: когато не представлява самостоятелен обект; когато е незаконно построено и не отговаря на изискванията на Наредба № 5 за правила и норми по Т.; не е заварено като търпим строеж и не е узаконено.
4/ За да се счита, че е налице промяна на предназначението, следва ли да има одобрен архитектурен проект за промяна на предназначението на обекта.
5/ Достатъчно условие ли е за промяна на предназначението на помещението съгласието на съсобствениците или трябва да са налице кумулативно всички условия: да е законно построен, да отговаря на изискванията на правния режим към датата на построяване, да е узаконен или в режим на търпимост, ако се касае за заварен обект по смисъла на § 16 ПЗР на ЗУТ.
6/ Следва ли да се приеме, че след като в нотариалния акт на ответниците е отбелязано изрично правото им на собственост върху целия таван, нотариалният акт е доказателство за правото на собственост на подпокривното пространство, независимо от разпоредбата на чл. 38 ЗС.
В писмен отговор ответниците по касация А. Е. А. и Л. Е. К. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че през 1971 г. жалбоподателят Д. Ф. Г. и М. Р. М. закупили от ТКЗС при равни права празно дворно място от 522 кв.м, съставляващо парцел Х – 433 в кв. 67 по плана на [населено място]. През 1972 г. с декларация с нотариална заверка на подписите купувачите декларирали, че ще застроят парцела с двуетажна жилищна сграда съобразно одобрен архитектурен проект, като Д. Г. ще построи със собствени средства и за собствени нужди първия етаж от сградата, а М. М. – втория етаж.
През 1983 г. Д. Ф. от една страна и съпрузите Р. П. и О. П. от друга постигнали съдебна спогодба по гр.д. № 12/ 83 г. по описа на РС- Костинброд, по силата на която Д. Г. получава собствеността и владението върху апартамент, съставляващ първия етаж от двуетажната жилищна сграда, застроена върху 110 кв.м, заедно с гаража в североизточната част на сградата, двете избени помещения, находящи се зад гаражите, ? ид. част от избеното помещение под стълбите за първия етаж, както и ? ид. част от общите части, а Р. и О. П. получават втория етаж, заедно с гаража в югоизточната част, ? ид. част от избеното помещение под стълбищата за първия етаж, целия таван и 1/2 ид. част от общите части. Съдебната спогодба е одобрена от съда с протокол от 16.02.1983 г. Вписана е от жалбоподателя Д. Г. в частта относно дял І на 09.05.1983 г., а от ответниците в частта относно дял ІІ- на 07.03.1985 г.
Твърдението на ищеца е било, че той не е подписвал спогодбата, поради което същата е нищожна поради липса на съгласие. На следващо място е поддържал, че таванът на сградата не е самостоятелен обект на правото на собственост, а обща част, поради което той притежава ? ид. част от него.
По делото е била назначена е съдебно- графическа експертиза, която е дала заключение, че подписът под спогодбата е положен от Д. Г.. При сравнение на изследвания подпис със сравнителните образци вещото лице е констатирало съвпадения в общите и частните графически признаци, които подробно е отразило в заключението си, и които според него са достатъчни да обосноват извод, че подписът е положен от жалбоподателя. По искане на последния във въззивната инстанция е била назначена тройна съдебно – почеркова експертиза, която е достигнала до същия извод. Тяхното заключение е било оспорено от пълномощника на жалбоподателя, който е направил искане за назначаване на повторна експертиза, което е оставено без уважение от въззивната инстанция.
По делото е изслушана и съдебно – техническа експертиза, която е установила, че съгласно одобрения архитектурен проект е предвидено изграждане в съсобственото дворно място на жилищна сграда върху 110 кв.м, състояща се от два идентични жилищни етажа. Вещото лице е посочило, че при изграждане на сградата са допуснати някои отклонения от проекта: кота 0 вместо на височина 1.19 м от терена, в действителност била разположена на 2.30 м; от западната страна вместо 7, били изградени 13 външни стълби; на северната стена по проект било предвидено изграждане на 1 стълба, а са изградени 4 стъпала; по проект има прозорец от южната страна, а в действителност е изградена врата на гаража, който е разположен в югозападната част на сградата; по проект от главния вход към мазето има преградна стена и врата, а в действителност няма преградна стена; по проект кота корниз е на 7.79 м, а в действителност е на 9.28 м; надзида на тавана е проектиран с височина 0.60 м, а е изграден 1.20 м; приземният етаж не е вкопан 1.10 м. в земята, а е приравнен с терена, в резултат на което котата се увеличава с 1.10 м.; височината на покривната конструкция е вдигната с 1.70 м. подпокривното пространство представлява общо помещение, до което се достига само от стълбите за втория етаж. До него няма достъп от първия етаж, тъй като стълбищната площадка е разделена на две със стена.
При така установените факти въззивният съд е приел, че ищецът не е провел успешно доказване на твърдението си, че съдебната спогодба не е подписана от него, поради което искът по чл. 26,ал.2 ЗЗД за прогласяването й за нищожна на това основание е неоснователен. За да обоснове този извод, въззивният съд се е позовал на заключението на тройната съдебно- почеркова експертиза, което е кредитирал изцяло като пълно ясно и обосновано, непораждащо съмнение в неговата правилност. Съдът е обсъдил възраженията на ищеца срещу това заключение и мотивирано е посочил защо ги намира за неоснователни.
По отношение на второто твърдение за нищожност на спогодбата поради това, че таванът е обща част на сградата и не може да бъде поставен в дял на някой от етажните собственици, съдът е приел, че спорното таванско помещение има нужната височина и обем и нормален достъп от стълбище, което го характеризира като обща част по предназначение, чието предназначение може да бъде променено по общо съгласие на всички етажни собственици. Приел е, че в случая такова съгласие е било постигнато със сключената през 1983 г. съдебна спогодба, с която към момента на възникване на етажната собственост съсобствениците си разпределили помежду си обслужващите помещения в сградата, които нямат самостоятелен характер.
Не следва да се допуска касационно обжалване по първите два от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, свързани с допустимостта на решението. Въпросът за конституирането на съпругата на жалбоподателя като необходим другар в производство по делото не е повдиган пред първоинстанционния и пред въззивния съд и по него съдът не се е произнасял. За да обоснове твърдението си, че спорната ? ид. част от таванското помещение е придобита от него и от съпругата му през време на брака им и съставлява съпружеска имуществена общност, жалбоподателят представя заверено копие от удостоверение за граждански брак, видно от което бракът му със С. Г. е сключен през 1977 г., т.е. преди съдебната спогодба по гр.д. № 12/83 г. по описа на Районен съд – Костинброд. При данните по делото обаче, че недвижимият имот, в който е построена сградата, е придобит от жалбоподателя през 1971 г., т.е. преди брака му със С. Г., и при липса на данни и твърдения за това дали строежът е завършен преди или след сключването на брака, не може да се направи категоричен извод, че сградата се включва в съпружеската имуществена общност. Според приетото в т.ІV от ППВС № 5/72 г. сградата, построена в недвижим имот, индивидуална собственост на единия съпруг, ще бъде съпружеска имуществена общност, само ако е построена през време на брака. Ако строителството е завършено преди брака, на основание чл. 92 ЗС сградата ще е индивидуална собственост на съпруга – собственик на недвижимия имот, и в тази хипотеза съпругът- несобственик няма качеството на необходим другар по спорове за собственост.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите дали е съществено процесуално нарушение необсъждането на всички събрани по делото доказателства; следва ли съдът да възприема изцяло приетото по делото заключение, без да направи съвкупна оценка на останалите събрани доказателства; следва ли съдът да изчерпи всички процесуални възможности за събиране на поискани от страната доказателства; длъжен ли е въззивният съд да мотивира изводите си в постановеното решение, съгласно разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК. Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, нито са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В своята практика ВКС последователно приема, че необсъждането на относими към спора доказателства съставлява процесуално нарушение, което е съществено, когато е довело до неизясняване на спора от фактическа страна, а оттук – и до неправилно приложение на материалния закон. Във връзка с първия от поставените подвъпроси касаторът сочи необсъждането на доказателства, че е подал данъчна декларация през 1998 г., в която фигурира ? ид. част от таванското помещение, както и доказателства, че е плащал данъци за тази част. Такива доказателства обаче няма представени по делото.
По втория подвъпрос: В съответствие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 202 ГПК/ чл. 157, ал.3 ГПК- отм./, въззивният съд е посочил защо кредитира заключението на тройната съдебно – почеркова експертиза. Анализирал е и е дал мотивиран отговор на всяко от възраженията на ищеца против приетото заключение. Вещите лица от едноличната и от разширената експертиза са дали категоричен отговор на поставената им задача, а именно – че подписът по одобрената съдебна спогодба е положен от жалбоподателя, като са посочили кои подписани от жалбоподателя документи са ползвали като сравнителен материал. От съдържанието на касационната жалба и на изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не става ясно кои други доказателства, събрани по делото, оборват или поставят под съмнение този извод.
Отговор на третия подвърпос дава разпоредбата на чл. 201 ГПК – допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. По приложението на чл. 201 ГПК е налице формирана съдебна практика, според която “не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение; допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение/ решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 1083/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Като е оставил без уважение искането на жалбоподателя за назначаване на втора поред разширена експертиза по съображения, че приетото заключение на тройната съдебно- почеркова експертиза е пълно, подробно, обосновано и компетентно и дава отговор на поставените въпроси, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.
Въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира изводите си в постановеното решение, съгласно разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, в които е посочил въз основа на кои доказателства какви факти приема за установени и какви правни изводи следват от тях.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по останалите въпроси и подвъпроси №№ 3-6 включително. При изясняване статута на спорното таванско помещение въззивният съд е съобразил разясненията, дадени в ТР № 34/83 г. на ОСГК на ВС. В него е прието, че когато таванът, който е обща част на сградата, има нужната височина, пространство, обем, до който има нормален достъп от стълба и от който могат, при спазване съответните законни изисквания, да се изградят отделни обекти или сервизни помещения към обектите в долните етажи, е обща част по предназначение. Това предназначение може да се промени при условия, допустими от закона, и при спазване на законните изисквания и да се изградят складови помещения или стаи за творческа дейност, които да се придадат към самостоятелни отделни обекти в долните етажи, като за извършването на тази промяна е необходимо съгласието на всички етажни собственици, което може да бъде дадено изрично или мълчаливо, с фактически или правни действия, или с договор за доброволна делба. В съответствие с тази практика и въз основа на установените от вещото лице конкретни характеристики на процесното таванското помещение, въззивният съд е направил извод, че същото представлява обща по предназначението си част. При възникване на етажната собственост като последица от сключената от съсобствениците на сградата съдебна спогодба за поделянето й по етажи, същите са се съгласили неговото предназначение по проект – да служи за задоволяване нуждите на всички етажни собственици, да бъде променено и таванът да обслужва само жилището на втория етаж. От доказателствата по делото е установено, че предвидената по проект врата между стълбищната клетка за първия и втория етаж, не е изпълнена, а същите са отделени с преградна стена, поради което достъп до таванското помещение има само от стълбището за втория етаж. Със същата спогодба на собствениците на първия етаж са разпределени избените помещения зад гаражите. Цитираната в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК съдебна практика – решение № 935 от 13.11.2008 г. по гр.д. № 3206/07 г. на ВКС, І г.о. и решение № 873 от 17.10.2008 г. по гр.д. № 6110/07 г. на ВКС, ІІІ г.о., в които е прието, че складовото помещение по своя характер е обслужващо, не представлява самостоятелен обект на правото на собственост и поради това не може да бъде предмет на разпореждане, не могат да обосноват извод за противоречие с практиката на ВКС при разрешаване на тези въпроси, тъй като в случая не е извършено самостоятелно прехвърляне на процесното таванско помещение, а при възникване на етажната собственост същото е придадено като акцесорно към жилището на втория етаж. Обстоятелството, че складовите помещения нямат самостоятелен статут, не означава, че те представляват общи части по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС. Съгласно чл. 37 ЗС, складовите помещения следват собствеността на жилищата, към които са придадени.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 277 от 17.06.2013 г. по гр.д. № 829/2012 г. на Софийски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: