О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 896
София, 26.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 179/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма] със седалище [населено място], подадена чрез пълномощника на дружеството адв. Ст. Т., против решението на Софийски градски съд, постановено на 14.11.2011 г. по гр.д. № 4427/2011 г., с което е оставено в сила решението на Софийски районен съд от 19.09.2007 г. по гр.д. № 16 823/06 г., с което са отхвърлени предявените от [фирма] против М. П. Т., Ц. К. В., К. Г. К., Р. Г. В., В. В. М., Ц. Н. Х., И. Р. Х., Ц. С. Х., Ю. Р. Х., В. Н. К., В. Р. П., Н. Р. К., С. В. К., В. В. К. и М. В. К. искове с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./ за установяване по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на недвижим имот- част от УПИ І от кв. 16 по плана на [населено място], м. СПЗ, “С.- юг”, представляващ имот пл.№ 1050 с площ 1860 кв.м, при граници : [улица]и от три страни” С.”. В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на решението поради нарушения на съществени съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Касаторът обоснова наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с твърдението, че същото е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно задължението на въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да съобрази дадените от ВКС в отменителното решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, както и по въпроса подлежи ли на възстановяване по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. недвижим имот, който не е в патримониума на държавата или общината. Счита също, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация М. П. Т., Ц. К. В., К. Г. К., Р. Г. В., В. В. М., Ц. Н. Х., И. Р. Х., Ц. С. Х., Ю. Р. Х., В. Н. К., В. Р. П., Н. Р. К., С. В. К., В. В. К. и М. В. К. в писмен отговор на касационнана жалба, подаден чрез техния пълномощник адв. О. Д. изразяват становище, че не са налице условията на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото след връщането му от ВКС за разглеждане от друг състав на въззивния съд. За да намери предявеният от [фирма] установителен иск за собственост за неоснователен, въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот не е бил предоставен на ищеца за оперативно управление по предвидения за това ред, поради което не може да се приеме, че той е придобил собствеността върху него по реда на чл. 17а ЗППДОбП/ отм./. С приемателно- предавателен протокол от 04.04.1988 г. имотът е бил предаден от ТПК ”Х. амбалаж” на предприятие ”Сценична механизация и апаратура” за стопанисване, но не е станал държавна собственост, тъй като не са били спазени изискванията на действащия към този момент Закон за кооперативните организации/ отм./ относно разпореждане с кооперативно имущество. Едноличното търговско дружество с държавно имущество [фирма] е било създадено чрез преобразуване на ДФ “Н. – НПИ” от дъщерната й фирма ”С.”- София и ТПК ”В.”- София към ДФ ”Н.- НПИ”, с капитал, включващ имуществото на дъщерната фирма по баланс към 30.09.1992 г., имуществото на ТПК ”В.” по баланс към 30.09.1992 г. и имущество съгласно разделителни протоколи, без да е уточнено кое имущество е на държавната фирма и кое на ТПК. Съдът е посочил, че според действащото към 1992 г. българско законодателство не е било допустимо с административен акт на държавна власт в капитала на еднолично търговско дружество с държавно имущество да се предоставя и имущество- кооперативна собственост. На следващо място съдът е приел, че съставеният Акт за държавна собственост № 4370 от 27.11.1990 г. , с който е актуван за държавен недвижим имот, представляващ дворно място с площ 21 200 кв.м, ведно с построените в него сгради, съставляващ парцел ІІІ в кв. 3 по плана на [населено място], м. ”Г. М.”, не може да обоснове извод, че държавата е била собственик на имота, тъй като в него като основание за актуване на имота е посочен чл. 81 от Наредбата за държавните имоти / отм./, който не съставлява придобивно основание, а регламентира процедурни и организационни въпроси. Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът на ищеца, че към момента на постановяване на заповедта на кмета по чл. 4 от ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др., с която се отменя отчуждаването на 1 700 кв.м от имот пл.№ 4911, отчужден през 1952 г. за нуждите на Промкомбинат “Т.” е незаконосъобразна, тъй като към този момент 80% от капитала на [фирма] са били частна собственост по силата на сключения на 14.07.1998 г. договор за продажба на дружествени дялове, като е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП/ отм./ не намира приложение към реституцията по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да съобрази задължителните указания на ВКС по тълкуване и прилагане на закона, дадени в отменителното касационно решение. Доводите, с които касаторът обосновава наличието на това основание за допускане на касационно обжалване, всъщност касаят правилността на направените от въззивния съд фактически и правни изводи относно наличието на предпоставките на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. и по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху процесния имот. В изпълнение на дадените от касационната инстанция задължителни указания, при новото разглеждане на делото въззивният съд е назначил съдебно- икономическа експертиза за изясняване на обстоятелството дали имотът се е водел по баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването му, обсъдил е доказателствата, относими към включването на този имот в капитала на търговското дружество, както и доводите и възраженията на страните, свързани с приложението на § 6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП/ отм./. В касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не сочи конкретно кои доказателства по делото и кои негови доводи и възражения не са били обсъдени от въззивния съд. Обстоятелството, че относно реституцията на част от имота по реда на ЗСПЗЗ изложените от въззивния съд мотиви са кратки, не е основание да се приеме, че съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 294, ал.1 ГПК.
Неоснователно е и твърдението за разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на въпроса относно доказателствената сила на актовете за държавна собственост. С оглед констатациите на вещото лице за съставени два приемателно – предавателни протокола, с първия от които ТПК ”Х. амбалаж” предава на Комбинат за строителство и монтаж на обекти на науката и образованието за стопанисване и управление, считано от 01.01.1988 г., дворно място с площ 21 200 кв.м, ведно с построените в него сгради и постройки, а с втория – ТПК ”Х. амбалаж” предава този имот за стопанисване и управление, считано от същата дата, на предприятие “Сценична механизация и апаратура”, въззивният съд е приел, доказателствената сила на съставения през 1990 г. акт за държавна собственост, е оборена, т.е. няма противоречие по поставения от касатора правен въпрос между произнасянето на въззивния съд и константната практика на ВКС, според която актовете за държавна собственост се ползват с доказателствена сила относно констатираните в тях обстоятелства до установяване на противното.
Третият правен въпрос, поставен от касатора – подлежи ли на възстановяване по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. недвижим имот, който не е в патримониума на държавата или общината, в случая не се явява обусловящ изхода на спора и поради това не се обхваща от приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК. При положение, че предявеният установителен иск за собственост е отхвърлен поради недоказаност на твърдяното от ищеца придобивно основание, а не поради това, че правото му на собственост е прекратено като придобито от ответниците, дори да се приеме, че заповедта на кмета по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗНСУ, ЗПИНМ и др. не е породила валидно вещноправно действие и не легитимира ответниците като собственици, от това не следва автоматично, че собственик на имота е ищецът.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, постановено на 14.11.2011 г. по гр.д. № 4427/2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: