О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
София, 01.08.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2548/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 2584 от 13.12.2012 г. по в.гр.д. № 2470/2012 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 2645 от 08.06.2012 г. по гр.д. № 8651/2011 г. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени предявените от П. Н. Н. и Е. В. Н. против И. Т. Д. – Л. искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на 380/880 ид. части, а в условията на евентуалност – на реално определена част от 380 кв.м , от УПИ .. в кв. 59 по плана на вилна зона [населено място], цялото с площ 880 кв.м, на основание придобивна давност.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от П. Н. Н. чрез процесуалния му представител “Адвокатско дружество С. и съдружници” и от Е. В. Н.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите сочат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси.
В писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез адв. Др. Д., ответницата по касация Иванка Т. Д.- Л. изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през м. октомври 1996 г. И.. Т. Д. – Л. и П. Н. Н. сключили предварителен договор за уреждане на цялостните отношения на страните по повод учредяване право на строеж, проектиране, получаване на разрешение за строеж, цялостно изграждане на вилна сграда и прехвърляне на право на собственост върху част от вилен имот, представляващ вилно място в [населено място], м.”Св. К.”. По силата на този предварителен договор И. Л. се задължила в срок до 01.11.1997 г. да учреди в полза на П. Н. право да изгради за себе си половината от една двуетажна вилна постройка, заедно с два гаража, а срещу учреденото му право на строеж Н. поел задължението със свои средства, сили и материали да извърши цялостното проектиране на новата сграда, при което максимално да се запази първия етаж на сега съществуващата сграда; да получи разрешение за извършване на строителството; да изгради цялата вилна сграда, включително и частта, предвидена за И. Л., заедно с гаражите и да предаде на продавачката напълно завършена и приета от надлежните органи за експлоатация нейна част от вилата до 16.05.1998 г. Продавачката поела задължение да даде нотариално заверено пълномощно на Н. за представителство пред съответните органи; след одобряването на плановете и получаване на разрешение за строеж да учреди право на строеж в полза на Н.; след сключване на договора да предостави имота за съвместно ползване за извършване на уговорените строителни дейности; след окончателното предаване на вилната сграда в завършен вид да прехвърли на Н. чрез продажба до 380 ид. части от дворното място. Страните уговорили, че след изграждане на сградата доброволно ще си поделят същата съобразно договора, както и че след прехвърляне на идеални части от дворното място ще уговорят с договора за доброволна делба и разпределението на ползването на вилното място.
На 29.08.1997 г. И. Д. – Л. учредила с нотариален акт право на строеж на П. Н. и съпругата му Е. Н. върху двуетажна вилна постройка върху 77 кв.м, с обща разгърната площ 155.80 кв.м, както и принадлежащото към вилната сграда гаражно помещение със застроена площ 19.5 кв.м, съгласно одобрен архитектурен проект и разрешение за строеж, при условията на сключен предварителен договор върху собственото на прехвърлителката дворно място, за сумата 20 000 лв.
С разрешение за ползване от 24.09.2001 г. било разрешено ползването на строеж ”вилна сграда, сградни и водопроводни и канализационни отклонения, сградно ел. захранване” с инвеститори П. Н., Е. Н. и И. Д.- Л..
Твърдението на ищците е било, че въпреки уговорките в предварителния договор, ответницата не е изпълнила задължението си след приключване на фактическото строителство на сградата и издаденото разрешение за ползването й да прехвърли на ищците правото на собственост върху 380/880 ид. части от дворното място. Въз основа на предварителния договор заградили реална част от дворното място с площ 380 кв.м, върху което упражнявали непрекъснато фактическа власт повече от 14 години, поради което са придобили на основание придобивна давност правото на собственост върху 380/880 ид. части, при условията на евентуалност- върху реална част с площ 380 кв.м.
За да намери предявеният иск за неоснователен, въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че между частта от дворното място, върху което ищците са упражнявали фактическа власт и останалата част, е имало поставена трайна граница, чрез която ищците да обективират намерението си да владеят тази част само за себе си. Н. са ползвали земята като суперфициарни собственици доколкото това е било необходимо за ползването на сградата, поради което може да се мисли евентуално за придобиване по давност на вещно право на ползване, но те не се позовават на такова право. Като допълнителен аргумент, че Н. не са владели имота за себе си е посочил и това, че през 2003 г. същите се снабдили с констативен нотариален акт за собственост само на постройката и правото на строеж и с това са признали, че собственик на дворното място е друго лице.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите, свързани с държането и владението, в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка са формулирани три правни въпроса: 1/ при наличието на предадена въз основа на предварителен договор фактическа власт върху имота, разделянето му на реални части, отговарящи на уговореното в договора и поставянето на ограда, могат ли тези действия с оглед техния трайно изразен характер във времето, да се третират като просто държане; 2/ дали при установено въз основа на предварителен договор владение върху имота, осъществявано в продължение на повече от 10 години необезпокоявано и непрекъснато, е необходимо да се доказва, че владелецът е отблъснал владението на праводателя по предварителния договор; 3/ при установено владение върху недвижим имот кой носи доказателствената тежест за оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС.
По начина, по който е формулиран, първият въпрос не може да обоснове достъп до касационно обжалване, тъй като не може да бъде даден отговор по принцип дали реалното ползване на един имот и поставянето на ограда сочат на упражняване на фактическа власт за себе си или за другиго. Това зависи от конкретните доказателства по делото, които не могат да се обсъждат в настоящата фаза на касационното производство.
Касационното обжалване следва да се допусне по останалите два правни въпроса, тъй като са от значение за изхода на делото, а даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1218/09 г. на І г.о., в което е прието, че при предадено въз основа на изрична уговорка по предварителен договор владение не е необходимо да се доказва, че владелецът е отблъсквал собствениците на имота, а е достатъчно да се установи само продължителността на владението, както по отношение на обективния елемент, така и по отношение на намерението за придобиване по давност. Поради по тези въпроси въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите са поставили още два въпроса по отношение на които се твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Първият от тях – “допустимо ли е въз основа на отрицателни факти, а именно липсата на формално оповестяване на намерението на владелеца по линия на снабдяването му с констативен акт за собственост, след изтичането или през процеса на протичане на придобивната давност, да се тълкува във вреда на лицето, което се позовава на нея” е неясно формулиран. Вероятно се има предвид дали снабдяването с констативен нотариален акт за собственост на сградата изключва намерението на владелеца да придобие собствеността и върху терена след изтичане на определения в закона давностен срок. На този въпрос съдът ще даде отговор с решението. Другият въпрос, макар и формулиран с различни думи, смислово повтаря въпросите, зададени в първата част на изложението относно необходимостта владелецът, който упражнява фактическа власт въз основа на предварителен договор, да доказва, че е отблъснал владението на праводателя по този договор. Предвид наличието на цитираната по- горе съдебна практика, не може да се приеме, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и на това основание същият не налага допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2584 от 13.12.2012 г. по в.гр.д. № 2470/2012 г. на Варненския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателите в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 127.25 лв. и в същия срок да представят доказателства за това в деловодството на съда, като в противен случай касационната им жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: