О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
София, 07.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на пети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1043/2011 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Г. С. и С. Г. У. против решението на Софийски градски съд, постановено на 24.01.2011 г. по гр.д. № 721/08 г. С него е оставено в сила решението от 30.09.2005 г. по гр.д. № 6301/04 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Ж. М. Р., Г. М. Т., Л. Б. Т., Д. Й. Т. и М. Й. Г. против З. М. Л. и Й. В. С. искове с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазените им части от наследството на М. Т. Д., поч. на 11.08.1977 г. чрез намаляване на извършените от него дарение в полза на Й. В. С. и дарение в полза на З. М. Л. и са отхвърлени и исковете за делба на дворно място с площ 544 кв.м, съставляващо УПИ ІІ – 475 от кв. 25 – Б по плана на [населено място],[жк], с неуредени сметки по регулация за 9 кв.м; дворно място с площ 1365 кв.м, съставляващо УПИ ІІІ- 475 в кв. 25-Б по плана на [населено място],[жк], с неуредени сметки по регулация за 45 кв.м, без намиращите се в него сгради; дворно място с площ 535 кв.м., съставляващо УПИ ІV- 475 в кв. 25-Б по с. план, с неуредени сметки по регулация за 20 кв.м; дворно място от 525 кв.м., съставляващо УПИ V- 475 от кв. 25-Б, с неуредени сметки по регулация за 65 кв.м и дворно място от 680 кв.м, съставляващо УПИ Х- 238 от кв. 4 по плана на [населено място],[жк], без намиращите се в него сгради. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на съществени съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.
Жалбоподателката С. У. сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 29 и чл. 30 ЗН, а същественият въпрос е за това кога ВКС действува като трета инстанция.
Жалбоподателката А. С. също счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с постоянната практика на съдилищата по приложението на чл. 29 и чл. 30, ал.1 ЗН и е посочила като правен въпрос, по който да се допусне касационно обжалване на въззивното решение този, че с нотариален акт № 198, т. ХХІV, нот. дело № 4148/63 г. са извършени правни сделки с имот на ТКЗС, който не е индивидуализиран, което е недопустимо.
Ответниците по касация З. М. Л. и Й. В. С. изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с нот. акт № 198, т.ХХІV, нот. дело № 148/63 г. М. Т. Д. е дарил на ответницата Й. В. Д. /сега – С./ – негова внучка, собствените си 2 500 кв.м. идеална част от имотите в землището на[жк]– София, внесени в ТКЗС, заедно с намиращите се върху него сгради, което преди образуването на ТКЗС е представлявало неурегулирано дворно място със сгради, цялото застроено и незастроено от 2 500 кв.м, при съседи: от три страни ТКЗС и път. С нотариален акт № 56, т.ХІІ, дело № 2094/1974 г. М. Д. е дарил на своята дъщеря – ответницата З. М. Л., 1/3 ид. част от паянтовата едноетажна жилищна сграда със застроена площ около 35 кв.м, заедно с 1/3 ид. част от дворното място, в което е построена същата, съставляващо парцел Х – 3/8 / десети, отреден за имот пл.№ 3, стар пл.№ 8/ от кв. 4 по плана на [населено място], м.”Т.”, целият парцел от 680 кв.м. Установено е, че М. Т. Д. е починал на 11.08.1977 г. Ищците по делото и ответницата З. М. Л., са негови низходящи по права линия и като такива – негови наследници по закон.
За да отхвърли предявените искове по чл. 30, ал.1 ЗН за намаляване на даренията до размера, необходим за възстановяване на запазената част на ищците, съдът е приел, че исковете са погасени по давност. Посочил е, че правото да се иска възстановяване на запазена част се погасява с изтичане на общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от момента на откриване на наследството. В случая исковете са били предявени на 18.05.2004 г., т.е. далеч след изтичане на давностния срок. Оттук съдът е направил извод, че ищците не се легитимират като собственици на процесните недвижими имоти по наследяване от М. Д., поради което е отхвърлил и искът за делба на същите.
Необоснован е доводът на касаторите за противоречие на въззивното решение с константната съдебна практика по приложението на чл. 30, ал.1 ЗН. При постановяване на своето решение въззивният съд е приложил точно постановките на ППВС № 7/ 73 г., в т.3 “г” от което изрично е посочено, че искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. В случая наследството на М. Т. Д. е открито на 11.08.1977 г., откогато е започнал да тече петгодишният давностен срок за упражняване на правото да се иска възстановяване на запазената част на наследниците чрез намаляване на извършените от наследодателя дарения. Съответствието на обжалвания въззивен акт със съществуващата задължителна за съдилищата практика на ВС или ВКС изключва наличието не само на соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, но и на останалите основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Въззивният съд не се е произнасял по въпроса за валидността на извършеното с нотариален акт № 198, т. ХХІV, нот. дело № 4148/63 г. дарение, тъй като този въпрос не е повдиган при разглеждане на делото в двете инстанции. Поради това, след като формулираният в изложението правен въпрос не е включен в предмета на спора, той не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Отделно от това, във връзка с този въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не е обосновано наличието на някой от специалните критерии по чл. 280, ал.1, т.1 – 3 ГПК. Несъобразено с действуващата правна уредба на касационното обжалване е разбирането на касаторите, че ВКС е длъжен да разгледа касационната жалба по същество и да отмени въззивното решение като неправилно, неотговарящо на обективната истина, и без да е посочена съдебна практика, на която обжалваното въззивно решение противоречи или да се обоснове по какъв начин разглеждането на делото от ВКС ще допринесе за развитието на правото.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, постановено на 24.01.2011 г. по гр.д. № 721/08 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: