О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
София, 29.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2894/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 19.12.2014 г. по гр.д. № 1226/2014 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № І- 25-28 от 17.06.2013 г. по гр.д. № 36330/2011 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Р. Я. Я. и Н. Я. Я. против С. Д. Р., починал в хода на делото и заместен на основание чл. 227 ГПК от своя наследник по закон В. С. Р., искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за установяване, че на основание земеделска реституция и наследяване ищците са собственици на недвижим имот с площ 538 кв.м, които съгласно регулационния план на в.з. ”С.- Д.- І ч.” одобрен през 1990 г. попадат както следва: 116 кв.м в УПИ ХVІ-823 от кв. 6 и 422 кв.м в УПИ ХІV- 823, а съгласно ЧИРП, одобрено през 1995 г., попадат в УПИ ХІV-823 по б. А-Б-В-Г-А, и за осъждане на ответника да им предаде владението върху този имот.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от Р. Я. Я. и Н. Я. Я. чрез техните пълномощници адв. П. П. и адв. Д. Г.. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба са формулирани четири правни въпроса, за които се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация В. С. Р. чрез своя пълномощник адв. Ал. Д. изразява становище, че не са нолице сочените от касаторите предпоставки на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният от Р. Я. Я. и Н. Я. Я. иск за ревандикация се основава на твърдението, че с решение № 8020 от 20.06.2000 г., влязло в сила на 13.07.2000 г., на ПК ”В.” им е възстановено, в качеството им на наследници на А. И. Л., в реални граници правото на собственост върху земеделски имот – нива с площ 2.4 дка, находящ се в регулационния план на в.з.”С.- Д.- І част”, съставляващ парцел ХІV- 823 и част извън регулация в землището на кв. Д., м.” Ч.” от имот № 202 , кад. лист 752 от кадастрален план от 1950 г. Твърдяли са, че 538 кв. от възстановения им имот попадат в имот с идентификатор 68134.147, и се владеят от ответника С. Д. Р..
Срещу предявения иск ответникът е противопоставил възражение, че през 1955 г. неговият наследодател Д. И. Р. е закупил с два предварителни договора от наследодателя на ищците А. И. Л. и от Т. И. Л., Я. Д. Л., К. Д. Л. и К. Д. Л., съответно ливада от 1680 кв.м и ливада от 793 кв.м в землището на [населено място], м. ”Ч.”, като продавачите му предали владението върху тези имоти от датата на сключване на договорите. Продажбите не са били оформени с нотариален акт, тъй като продавачите не са се явили пред нотариуса. С нотариален акт № 91, т. ХХ, от 27.09.1961 г. за собственост на имот, придобит по Закона за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти, наследодателят му Д. Р. закупил от ТКЗС ” В.” празно дворно място с площ 1320 кв.м, съставляващо парцел ІХ-200 по плана на в.з. „С. – Д. І част”, за сумата от 7 920 лв., като във връзка с плащането на продажната цена били зачетени /признати/ от ТКЗС сумите, платени като капаро по двата предварителни договора от 1955 г. По отношение на парцел ХІV-200 от кв. 6 по плана на в.з. „С.- Д.- І част”, идентичен с УПИ ХІV-823 и поземлен имот с идентификатор 68134.1980.147, се е позовал на придобивна давност.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че решението на ПК, на което ищците основават претендираното право на собственост, е непротивопоставимо на ответника, който не е бил страна в административното производство по издаването му. Затова при заявеното от ответника оспорване на материалноправната им легитимация, изведена от това решение, в тежест на ищците е да докажат наличието на всички предпоставки, пораждащи правото им на възстановяване на собствеността в реални граници. Преценявайки това решение по реда на косвения съдебен контрол въззивният съд е направил извод, че то не легитимира ищците като собственици на процесния имот, защото не било доказано, че наследодателят А. Л. като член- кооператор е внесъл имота в ТКЗС или друга селскостопанска организация, или че имотът е бил отнет без основание от ТКЗС, и следователно органът по земеделска реституция не е имал правно основание да възстанови правото на собственост. На следващо място е приел, че решението е материално незаконосъобразно и поради това, че не било доказано наследодателят на ищците да е бил собственик на този имот. За доказване на това обстоятелство същите са се позовали на протокол за съдебна делба от 28.09.1955 г. по гр.д. № 4900/1955 г. на СНС, ІV район, в който е посочено, че в дял на А. Л. се предоставя нива в м. „Ч.” с площ 2.4 дка. Според въззивният съд това доказателство не е достатъчно да се направи извод, че А. Л. е бил собственик на имота, защото ответникът не е адресат на силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба и тя му е непротивопоставима. Освен това е приел, че събраните по делото доказателства не установяват по категоричен начин, че имотът, поставен в дял на наследодателя на ищците, е идентичен с процесния имот.
В допълнение към тези съображения, с които е обосновал извода си за неоснователност на предявения иск, съдът е посочил и това, че ответникът е придобил имота на основание чл. 79, ал.1 ЗС. На основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд за основателност на възражението за придобивна давност, които е възприел изцяло като изчерпателни, подробни и обосновани с оглед на приетите по делото доказателства и при правилно приложение на материалния закон. Същите са в смисъл, че от 01.05.1955 г. Д. Р., а след смъртта му неговите наследници, са осъществявали фактическа власт върху имотите, предмет на двата предварителни договора; че с оглед разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ релевантно за придобиване по давност е владението от момента на постановяване на решението на ПК за възстановяване на собствеността – в случая 20.06.2000 г., и при събраните по делото доказателства, че и след този момент до предявяване на иска за собственост на 24.08.2011 г. фактическата власт е осъществявана непрекъснато от наследниците на купувача по предварителния договор, е направен извод, че в полза на ответника е завършен фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС и същия е придобил имота по давност.
Поставените от касаторите правни въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са следните: 1/ Предвиденият в чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ режим за възстановяване на собствеността следва ли да се прилага и по отношение на земеделски земи, които не са били обобществени, съответно не са били реално включени в трудовокооперативни земеделски стопанства. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 215/2010 г. по гр.д. № 387/2009 г. на ВКС, І г.о., и решение № 197 от 10.05.2011 г. по гр.д. № 430/2010 г. на ВКС, І г.о. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне и събере доказателства, които се събират служебно / експертиза/, когато това е от значение за приложението на императивна материалноправна норма. По този въпрос се подържа противоречие с т.3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. 3/ Има ли съдебната спогодба в делбеното производство сила на пресъдено нещо и може ли да бъде противопоставена на лица, които не са били страни в това производство. Твърдението е, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с приетото в решение № 367 от 24.10.2011 г. по гр.д. № 1230/2010 г. на ВКС. 4/ Когато докладът на първоинстанционният съд е непълен и страната е направила изрично оплакване за това във въззивната жалба, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страната относно посочване на относими за делото доказателства, които тя е пропуснала да представи в първата инстанция поради непълнота на доклада. По този въпрос се твърди противоречие с т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Тези въпроси, макар и включени в предмета на делото и обсъждани от въззивния съд, не попадат в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК, защото не са от значение за крайния резултат по спора за собственост. Това е така, тъй като изводът на въззивния съд за неоснователност на претенцията е мотивиран от две групи съображения, всяка от които самостоятелно обуславя отхвърляне на иска за собственост. Първата група е свързана с осъществяването на фактическия състав на придобивното основание, на което са се позовали ищците – реституция по ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство. Втората група съображения е във връзка със заявеното от ответника своевременно с отговора на исковата молба правоизключващо възражение за придобивна давност. Поставените от касаторите правни въпроси са ориентирани само към първата група. Съдебната практика трайно се придържа към разбирането, че за уважаване на иск за собственост не е достатъчно да се установи, че ищецът е придобил правото на собственост по някой от способите на чл. 77 ЗС, но и че към момента на предявяване на иска не е изгубил това право поради придобиването му от друг / чл. 99 ЗС/. Следователно, при направения от въззивния съд извод за придобиване на правото на собственост върху спорния имот от ответника на оригинерно основание преди предявяване на иска в резултат на изтекла в негова полза придобивна давност за времето след постановяване на реституционното решение, разрешаването на поставените правни въпроси не би се отразило на изхода на делото.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата В. С. Р. сторените от нея разноски пред ВКС за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., съобразно заявеното за това искане в отговора на касационната жалба и представения договор за правна защита и съдействие, сключен с адв. Ал. Д. на 18.05.2015 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 19.12.2014 г. по гр.д. № 1226/2014 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Р. Я. Я. и Н. Я. Я. да заплатят на В. С. Р. разноски по делото за касационната инстанция в размер на 500 / петстотин/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: