О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
София, 06.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. №6504/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 954 от 08.05.2013 г. по гр.д. № 69/2013 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 4197 от 25.10.2012 г. по гр.д. № 3137/2010 г. на Варненския районен съд, с което се приема за установено по отношение на Ж. Т. Х., Д. К. Х. и [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], че на основание чл.6 / отм./ ЗС Държавата е собственик на ПИ № 10135.2566.182 по КК на [населено място], м. “Долна Трака”, с площ 1907 кв.м. Със същото въззивно решение е обезсилено решението на първоинстанционния съд в частта, с която се отхвърля предявеният от Държавата против Ж. Т. Х., Д. К. Х. и [фирма] иск за предаване на основание чл. 108 ЗС на владението върху описания по- горе недвижим имот и в тази част производството по делото е прекратено.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от Ж. Т. Х. чрез нейния пълномощник адв. Г. П.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени два правни въпроса, по които се иска допускане на касационно обжалване, като се твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответната страна е изразила становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответниците черпят права върху процесния недвижим имот от И. Б.. Приел е, че техният праводател не е бил собственик на имота, поради което и извършените във времето разпоредителни сделки не са произвели вещноправно действие и приобретателите по тях не са придобили правото на собственост. Имотът е представлявал държавна земя, заграбена от И. Б.. Той е идентичен с част от имота по раздел ІІ от Скица № 195 от 16.01.1963 г., иззет на основание чл. 16 ЗС по административен ред със Заповед № 5168 от 12.08.1964 г. от посоченото лице. За да обоснове този извод, въззивният съд се е позовал на решението по гр.д. № 54/1965 г. на Варненския народен съд, потвърдено с решение от 19.07.1965 г. по гр.д. № 1351/1965 г. на Варненския окръжен съд, с които е прието, че 2649 кв.м., отразени като дял ІІ от скица № 195/ 16.01.1963 г., не са собственост на И. Б., а представляват земя, заграбена от него от държавата. По тези съображения въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която е признато по отношение на ответниците, че държавата е собственик на процесния недвижим имот.
За да направи извод, че първоинстанционното решение е недопустимо в осъдителната му част, с която Ж. Т. Х., Д. К. Х. и [фирма] са осъдени да предадат на държавата владението върху процесния недвижим имот, въззивният съд е приел, че с определение от 21.10.2011 г. по гр.д. № 3137/2010 г. на Варненския районен съд е било допуснато изменение на първоначално предявения иск от осъдителен по чл. 108 ЗС в установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК са формулирани два процесуалноправни въпроса, по които се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване: допустимо ли е воденето на положителен установителен иск за собственост, след като ищецът се легитимира като собственик на имота с акт за държавна собственост и по негови твърдения не владее имота, а го владеят ответниците; недопустимо или неправилно е решението, с което се уважава положителен установителен иск за собственост, ищецът по който се легитимира като собственик с акт за държавна собственост и не владее имота. Тези въпроси са разрешени с т.2 от ТР № 8/ 2013 г. по тълк.д. № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което се преодоля съществуващата дотогава противоречива практика относно допустимостта на установителните искове за собственост, ако ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Според цитираното тълкувателно решение, установителният иск за собственост е допустим и когато ищецът може да защити правото си чрез предявяване на осъдителен иск по чл. 108 ЗС, тъй като уважаването на установителния иск за собственост срещу владеещия несобственик ще доведе до прекъсване на течащата в негова полза придобивна давност, а този ефект е достатъчен да обоснове наличието на правен интерес от търсената с установителния иск защита. Въззивното решение не е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, поради което не е налице соченото от жалбоподателката основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 954 от 08.05.2013 г. по гр.д. № 69/2013 г. на Варненския окръжен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: