3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 482
София, 29.07.2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2913/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 5446 от 11.07.2013 г. по гр.д. № 728/2011 г. на Софийски градски съд е оставено в сила решението от 21.07.2009 г. по гр.д. № 12861/07 г. на Софийски районен съд, 42 състав, с което е отхвърлен предявеният от П. Г. К. против [фирма] иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./ за признаване за установено по отношение на ответника, че по силата на давностно владение, упражнявано от 1990 г., ищцата е собственик на следния недвижим имот – гараж № 14, находящ се в [населено място], [улица], вх.15, със застроена площ от 21.30 кв.м, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място.
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от ищцата П. К., представявана от адв. М. Р. и адв. С. Й.. Изложени са съображения за неправилност на решението поради допуснато съществено нарушение съдопроизводствените правила, изразило се в отказ на въззивната инстанция да спре производството по делото до приключване на друго гражданско дело с преюдициално значение за изхода на настоящия спор.
Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, по които се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, са следните: 1/Допустимо ли е да се формира сила на пресъдено нещо за давностно владение, при положение, че е бил налице висящ спор с преюдициален характер по отношение на него. 2/ При положение, че е налице влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./, кои биха били способите за защита при прогласяване на частична недействителност по преюдициален спор. Твърди се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че са разрешавани противоречиво от съдилищата.
В писмен отговор ответникът по касация [фирма], подаден чрез процесуалния му представител адв. Д. Д., изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е прието за установено, че по силата на договор, сключен през 1978 г., П. Г. К. и В. Б. К. предоставили на Комитета за култура собствената си триетажна вила в [населено място]. Срещу този имот е следвало да се извърши замяна с два държавни апартамента, предоставени за стопанисване на Комитета за култура, находящи се на [улица] [населено място], в жилищната сграда на Ж. “ Златен здравец”, състоящи се и двата от по една стая, хол, кухня и сервизни помещения, с избени и тавански помещения, от които единият на втория етаж под № 52 за В. К. , а другият- на третия етаж под № 55 за П. К.. През 1980 г. бил сключен писмен договор за замяна, по силата на който Димитровски районен народен съвет прехвърлил на П. К. апартамент № 55, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от две стаи, кухня и други обслужващи помещения, с площ 63.84 кв.м, заедно със зимнично складово помещение със светла площ 6.10 кв.м, таванско помещение с площ 5.28 кв.м и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, на стойност 14 368 лв., а в замяна П. К. прехвърлила собствения си имот, представляващ първи етаж, мансарден етаж и сутерен от масивната жилищна сграда в [населено място], заедно с припадащите се 3/6 ид. части от дворното място, на стойност 31 349 лв. В договора е посочено, че разликата в стойността на заменените имоти от 16 981 лв. е изплатена на П. К. от Комитета за култура, като е посочен и номера на преводния документ. С молба от 2002 г. П. К. е направила искане пред Министерството на културата да закупи процесния гараж № 14, в което е заявила, че владее същия и желае да заплати стойността му. Не е сключен договор за продажба на този обект. Установено е също, че през 2001 г. за процесния гараж е бил съставен Акт за частна общинска собственост. Със заповед от 2004 г. на министъра та културата същият е бил внесен като апортна вноска в капитала на “Реставрация” “ЕАД. Установено е също, че преди това гаражът е бил актуван като държавен с А. през 1985 г., като е посочено, че е предоставен за оперативно управление на Комитета за култура. Съдържанието на този акт не е било оспорено от ищцата в заседанието, в което е представен, нито до приключване на производството по делото пред първата инстанция.
При така установените факти по делото първоинстанционният съд е приел, че до 2004 г. гаражът е бил държавна собственост. Поради това и предвид разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 от ЗД на ЗС, ищцата не е могла да го придобие по давност.
Пред въззивната инстанция ищцата е оспорила съставения през 1985 г. акт за държавна собственост и е поискала събиране на доказателства за опровергаване на съдържанието му. Това доказателствено искане е оставено от въззивния съд без уважение по съображение, че оспорването е преклудирано. В следващото съдебно заседание ищцата е направила искане за спиране на производството по делото, като е представила доказателства, че е предявила иск против [фирма] за прогласяване частична недействителност на акта за държавна собственост от 1985 г. Това искане не е уважено, като е прието, че няма данни да е образувано дело по подадената от П. К. искова молба, решението по което да има преюдициално значение за спора за собственост. С обжалваното въззивно решение съдът е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от П. К. установителен иск за собственост, като е приел, че тя не е придобила собствеността върху гаража, тъй като до 2004 г. той е бил държавна собственост, а по силата на чл. 86 ЗС до 1996 г. този придобивен способ е бил неприложим за имотите и вещите държавна или общинска собственост. Имотите – частна държавна собственост могат да се придобиват по давност след 01.06.1996 г., но с разпоредбата на § 1 ЗД на ЗС давността е спряна, считано от 31.05.2006 г. Посочил е също, че периодът на владение от 2004 г., когато имотът е бил апортиран в капитала на ответното дружество и съответно е загубил характера си на държавна собственост, до предявяване на иска през 2007 г., е по- малък от предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС и не е достатъчен за придобиване на имота по давност.
Поставените в изложението два процесуалноправни въпроса не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК. Първият от поставените въпроси отразява виждането на жалбоподателката, че искът за прогласяване частична недействителност акта за държавна собственост, има преюдициално значение за изхода на спора за собственост, защото при уважаването му би отпаднала изцяло неговата доказателствена сила и не би имало основание за приложение на разпоредбите на 86 ЗС и на З. по отношение на имотите, за които е бил съставен. Константна е съдебната практика, че актът за държавна собственост няма правопораждащо действие, а само отразява / констатира/ придобито от държавата право на собственост, което е възникнало на друго основание. Дори да бъде уважен предявеният от жалбоподателката иск за прогласяване на акта за нищожен /допустимостта на този иск не е предмет на настоящото дело/, от това не следва, че ще бъде отречено правото на собственост на държавата. В този смисъл искът за прогласяване на акта за държавна собственост за частично недействителен няма преюдициално значение по отношение на спора за собственост на имота, за който е издаден. Представената с касационната жалба практика на ВКС, касаеща приложението на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, не третира сходна хипотеза, поради което е неотносима към настоящото дело и не може да обоснове извод за противоречиво разрешаван правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 или 2 ГПК.
Следващият въпрос – при положение, че е налице влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./, кои биха били способите за защита при прогласяване на частична недействителност по преюдициален спор, е неясен и при липса на други доводи във връзка с него не може да се изведе смисълът, който жалбоподателката влага, за да се прецени значението му за изхода на делото и за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5446 от 11.07.2013 г. по гр.д. № 728/2011 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: