О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
София 04.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 158/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 248 от 14.10.2014 г. по в. гр.д. № 376/2014 г. на Габровския окръжен съд е потвърдено решение № 178 от 18.07.2014 г. по гр.д. № 1260/2012 г. на Севлиевския районен съд, с което е обявен за окончателен проект за разделителен протокол, съгласно който от допуснатия до делба при равни права между М. Я. М. и Т. Е. Т. недвижим имот – дворно място в [населено място], общ. С., съставляващ УПИ ХVІ-69 в кв. 14 по плана на селото, урегулиран, с площ 2 100 кв.м, ведно с построените в него къща със застроена площ 88 кв.м, две плевни, навес и подобрения, са образувани два нови УПИ както следва: Дял І – дворно място, съставляващо УПИ ХVІ-69 в кв. 14, с площ 1064 кв.м, ведно с построените в него къща със застроена площ 88 кв.м, стопанска постройка- плевня с навес на един етаж от 40 кв.м, стопанска постройка дам с навес от 33 кв.м, стопанска постройка навес- сушило на един етаж от 16 кв.м, с обща оценка 10 910 лв., и Дял ІІ – дворно място, съставляващо УПИ ХХІ-69 в кв. 14 по плана на селото, целият урегулиран с площ 1064 кв.м, незастроен, с цена 3 910 лв.
В. решение е обжалвано с касационна жалба от съделителката М. Я. М.. Жалбоподателката възразява срещу избрания от съда способ за извършване на делбата чрез теглене на жребий, тъй като счита, че са налице предпоставките на чл. 349, ал.2 ГПК за възлагане на застроения УПИ, за което е направила искане в първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата. Счита, че въззивното решение противоречи на постановките на т.7 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС по въпроса относно предпоставките за възлагане на недвижим имот по реда на чл. 349, ал.2 ГПК и това обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. На следващо място се иска допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да укаже на страните възможността за предприемане на онези процесуални действия по посочване и събиране на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада по чл. 146, ал.1 ГПК. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие с т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Т. Е. Т. изразява чрез своя процесуален представител адв. П. Д. становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С влязло в сила решение от 21.02.2013 г. по гр.д. № 1260/2012 г. на Севлиевския районен съд е допусната съдебна делба между М. Я. М. и Т. Е. Т. по отношение на недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място], общ. С., съставляващ УПИ ХVІ-69 в кв. 14 по плана на селото, урегулиран, с площ 2 100 кв.м, ведно с построените в него къща със застроена площ 88 кв.м, две плевни, навес и подобрения, при равни права за двамата съделители. В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата и двамата са направили искане за възлагане на този имот на основание чл. 349, ал.2 ГПК, като и двамата са твърдяли, че са живяли в него с наследодателката Ц. М. към момента на откриване на наследството. С решение № 135 от 11.06.2014 г. С. районен е съставил проект за разделителен протокол и е насрочил делото в открито заседание за предявяването му на съделителите. В мотивите към решението си е съд е посочил, че и двамата съделители не твърдят и не представят доказателства, че не притежават друго жилище, което съставлява законова пречка за възлагане на имота. Жалбоподателката е ангажирала доказателства, че е полагала грижи за наследодателката, но в своя дом, на друг адрес.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че и двамата съделители не отговарят на изискванията на чл. 349, ал.2 ГПК за възлагане на имота, обособен като дял І, тъй като и двамата не са установили, че към момента на откриване на наследството са живяли в него, както и че не притежават друго жилище. Като е взел предвид, че от допуснатия до делба недвижим имот могат да се образуват два реални дяла, както и че квотите на съделителите са равни, въззивният съд е приел, че ликвидирането на съсобствеността следва да се извърши чрез теглене на жребий.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за предпоставките за възлагане по чл. 349, ал.2 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос не е в противоречие с постановките на т.7 от ТР № 1/ 2004 г. на ОСГК на ВКС. Според цитираната задължителна съдебна практика, право на възлагане по чл. 288, ал.3 ГПК- отм./ аналогичен на чл. 349, ал.2 ГПК/, има само съделителят наследник, който е живял в сънаследствения имот към момента на откриване на наследството и не притежава друго жилище към момента на извършване на делбата. В мотивите към т.7 е пояснено, че изискването сънаследникът “да е живял в жилището” предполага трайно фактическо състояние на установяване и пребиваване на съделителя в жилището с цел използването му по предназначение, като доказването на този правнорелевантен е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства и следва да е пряко и пълно. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се акцентира върху това, че съгласно т.7 от ТР № 1/ 2004 г. , за наличието на посоченото изискване не може да се съди само по регистрацията по постоянен адрес на претендиращия възлагане съделител, тъй като този адрес може и да не съвпада с местоживеенето, но в случая въззивният съд не е приел обратното. Направеният от него извод за отсъствие на обсъжданата предпоставка се основава на събраните по делото гласни доказателства, според които жалбоподателката е посещавала дома на своята майка за да се грижи за нея, включително и през нощта, но самата тя е живеела в друго жилище наблизо, а когато здравословното състояние на наследодателката се е влошило, я взела в своя дом, където последната починала. Предвид изложеното, няма основание по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по повдигнатия правен въпрос.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК и по въпроса за правомощията на въззивната инстанция, когато първоинстанционния съд не е извършил доклад съобразно изискванията на чл. 146 ГПК или докладът е непълен или неточен. Този въпрос е разрешен в т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, представлява нарушение на съдопроизводствените правила, което обаче не обуславя нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение, поради което за него въззивният съд не следи служебно. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд единствено дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В подадената от М. Я. М. въззивна жалба няма довод за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с доклада по делото, нито е направено искане за събиране за пръв път от въззивната инстанция при условията на чл. 266, ал.3 ГПК на доказателства за установяване на предпоставките за възлагане по чл. 349, ал.2 ГПК. Оплакването е за това, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, които според жалбоподателката установяват, че не притежава друго собствено жилище и че в продължение на няколко години е живяла и се е грижила за наследодателката. Тези оплаквания са обсъдени от въззивния съд, но са намерени за неоснователни. Съдът няма задължение да указва на страната, че представените от нея доказателства не са достатъчни за доказване на твърденията й.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 248 от 14.10.2014 г. по в. гр.д. № 376/2014 г. на Габровския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: