О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1163
София, 01.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 27 ноември 2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1378/2010 г.по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. В. Б., Е. С. Б. и И. С. К. чрез техния пълномощник адв. Х. Б. против решение № 104 от 24.06.2010 г. по в.гр.д. № 138/2010 г. на Габровския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторите сочат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да определи правната квалификация на предявения иск, който считат, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1 от 17.07.2001 г. , ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 2 от 30.11.1967 г. и решение № 620 от 25.06.1993 г. по гр.д. № 211/93 г. на І г.о. на ВС. Поставя се и въпросът нищожно ли е съдебното решение, което противоречи на повелителни законови норми, който според касаторите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация Р. П. В.- К., Е. Б. К., П. Б. К. и Л. П. Б. в писмен отговор на касационната жалба изразяват становище, че не са налице сочените от жаллбоподателите основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното решение на Габровския окръжен съд е потвърдено решение № 43 от 22.02.2010 г. по гр.д. № 1202/09 г. на Габровския районен съд, с което е признато за установено по отношение на А. В. Б., Е. С. Б. и И. С. К., че Л. П. Б., Р. П. В. – К., Е. Б. К. и П. Б. К. са собственици на 59/106.80 ид. части от апартамент на третия етаж на сградата на [улица] [населено място], с площ 106.80 кв.м., състоящ се от три стаи, дневна, кухня, килер, баня- клозет, антре, коридор и лоджа, заедно с 50% ид. части от от мазите, 30.16% ид. части от общите части на сградата , заедно с 15.98% ид. части от отстъпеното право на строеж върху дворното място, представляващ самостоятелен обект в сградата с идентификатор 14218.510.452.1.3, на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за продажба на недвижим имот № 21 от 05.02.2008 г., т.І, дело № 19/2008 г. на нотариус Св. В. в частта относно извършената продажба на 59/106.80 ид. части от апартамента и на основание чл. 33, ал.2 ЗС е допуснато ищците Л. П. Б., Р. П. В. – К., Е. Б. К. и П. Б. К. да встъпят в създадените продажбени правоотношения и за заместят купувачката И. С. К. в договора за покупко- продажба, сключен с Е. С. Б. с нотариален акт № 21 от 05.02.2008 г. относно 47.80/106.80 ид. части от описания по- горе недвижим имот, за сумата 13 426.97 лв., като са обявени за купувачи на същия.
Прието е, че с влязло в сила решение № 3 от 15.02.2002 г. по гр.д. № 648/2000 г. на Габровския окръжен съд на ищците Л. Б. и Б. П. К. е било възстановено правото на собственост върху апартамент № 3 на третия надземен етаж от жилищната сграда в [населено място], [улица], състоящ се от две стаи, кухня, баня- клозет и два коридора, със застроена площ 59 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място, съставляващо парцел ІІ- 1760 в кв. 491 по плана на [населено място], като е прогласен за нищожен по иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ договор за продажба на недвижим имот, сключен на 21.08.1971 г. между Г.- Г. като продавач и Е. С. Б. и В. Х. Б. като купувачи. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ответниците, че това решение е нищожно, като е посочил, че същото е било обжалвано пред касационната инстанция и потвърдено с решение по гр.д. № 1170/02 г. на ВКС, което съставлява произнасяне и по неговата валидност. Съдът е приел, че апартамент № 3 на третия надземен етаж е бил обединен с апартамент № 4 на същия етаж след продажбата му на Е. Б. и В. Б., поради което по правилото на чл. 95, ал.2 ЗС новообразуваният нов обект следва да се счита съсобствен между собствениците на апартамент № 3 и собствениците на апартамент № 4. Оттук е заключил, че ищците се легитимират като собственици на 59/106.80 ид. части от апартамента на третия надземен етаж. С нотариален акт № 20 от 04.02.2008 г. А. Б. дарил на Е. Б. ? ид. част от същия апартамент, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, а от своя страна Е. Б. продала с нотариален акт № 21 от 05.02.2008 г. целия апартамент със застроена площ 106.80 кв.м. на ответницата И. С. К.. По този начин Е. Б. се разпоредила и с притежаваните от ищците 59/106.80 ид. части. При сключване на договора за продажба същата се легитимирала с договора за продажба от 1971 г., независимо, че същият е бил прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение в частта му относно апартамент № 3, поради което продажбата е извършена без да се представят пред нотариуса доказателства, че собствените на Б. идеални части са предложени за изкупуване на другите съсобственици. Съдът е приел, че ищците са узнали за извършената продажба на 19.05.2009 г. по повод предявен от тях иск за делба на апартамента на третия надземен етаж против Б. и Б..
При така установените факти по делото съдът е направил извод, че ищците са собственици на 59/106.80 ид. части от апартамента на третия етаж на сградата и е допуснал да изкупят по реда на чл. 33, ал.2 ЗС останалите 47.80/106.80 ид. части, като заместят купувачката И. К. в договора за покупко- продажба, сключен с Е. Б..
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по въпроса за задължението на съда да определи правната квалификация на предявения иск. Този процесуален въпрос е формулиран от касаторите с оглед твърдението им, че съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 33, ал.2 ЗС, какъвто не е бил предявен, тъй като заявеният от ищците петитум ”да бъде признато правото им на изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС” сочел на установителен иск. Задължителната практика на ВКС, на която касаторите се позовават в касационната си жалба, не третира въпроса за определянето на правната квалификация на предявените искове, поради което цитираните постановления на ВС и тълкувателни решения не могат да обосноват наличието на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съдебната практика трайно приема, че съдът е длъжен сам да определи правната квалификация на иска въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и заявен петитум. В случая както въззивния, така и първоинстанционният съд са процедирали по този начин. Обстоятелството, че съдът е възприел дадената от страната правна квалификация, не означава, че не е изпълнил това свое задължение. Изложените в исковата молба твърдение, свързани с обстоятелствата относно продажбата на апартамента от ответницата Б. и датата на узнаването й, преценени със заявеното при условията на кумулативност искане да се признае правото на ищците да изкупят имота по реда на чл. 33, ал.2 ЗС, еднозначно сочат на предявен конститутивен иск по чл. 33, ал.2 ЗС.
Съдебната практика и в правната доктрина последователно се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или извън пределите на правораздавателната власт на съда, или не е изразено в писмена форма, или не е подписано от съдебния състав или отделен член, или решението е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори при тълкуване. Решението, което противоречи на материалния закон, не е нищожно, а е неправилно и след като е влязло в сила и не е отменено по предвидения за това ред, съдът е длъжен да се съобрази с него. Следователно, доколкото има създадена съдебна практика по втория поставен в касационната жалба правен въпрос за нищожността на съдебното решение и не се обосновава необходимост тази практика да бъде променена като неправилна, следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 104 от 24.06.2010 г. по в.гр.д. № 138/2010 г. на Габровския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: