О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
София 10.03.2011
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 8 март 2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр.д. № 19/2010 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. Б. чрез нейния пълномощник адв. Г. М. против въззивното решение, постановено от Софийски градски съд на 19.08.2009 г. по гр.д. № 3873/08 г. С него е оставено в сила решението на Софийски районен съд, постановено на 07.07.2008 г. по гр.д. № 28265/06 г., с което жалбоподателката е осъдена на основание чл. 108 във вр. с чл. 111 и чл. 56 ЗС да предаде на Х. Д. В. владението върху недвижим имот – жилище, съставляващо втори етаж от триетажната жилищна сграда, находяща с в[населено място], ул. ”Христо Ботев” № 8а, състоящо се от две стаи, кухня- бокс, тоалетна и антре, с площ 47 кв.м., заедно с югозападната половина от мазе в югозападната част и мазе под стълбището, заедно със съответните идеални части от тавана, общите части на сградата и дворното място, върху което е изградена къщата.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с твърдението, че с него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос за характера на срока по чл. 59, ал.3 ЗС и приложимостта към него на правилата на ЗЗД относно спиране и прекъсване на давността.
Ответникът по касация Х. Д. В. чрез своя процесуален представител адв. Р. Славчева в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че същата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
По делото е безспорно, че с нотариален акт № 103, т.І, дело № 125/99 г., Х. Д. В. е продал на жалбоподателката И. Б. собствения си имот, представляващ втори етаж от триетажната жилищна сграда в[населено място], ул. ”Христо Ботев“ № 8а, като си запазил правото на пожизнено безвъзмездно ползуване върху него. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че от 1999 г. до 2005 г. Х. В. и И. Б. са живяли в процесното жилище на семейни начала. В края на 2005 г. Х. В. помолил жалбоподателката да напусне жилището, но тъй като тя отказала, напуснал той. Съдът не е дал вяра на разпитаните по делото свидетели, според които след продажбата на жилището Х. В. не е живял в него, а го е посещавал само като гост, като е посочил, че тези показания са в противоречие с позицията на ответницата Б., че от 1999 г. до 2005 г. двамата с ищеца са живяли на съпружески начала. Оттук съдът е направил извод, че ищецът е носител на противопоставимо на собственика ограничено вещно право на ползуване върху имота, тъй като то не е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос относно това дали срокът по чл. 59, ал.3 ЗС е преклузивен или давностен и прилагат ли се по отношение на него разпоредбите на чл.115 и 116 ЗЗД за спиране и прекъсване на давността, не е обуславящ изхода на делото и в този смисъл не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Действително въззивният съд е посочил, че този срок е преклузивен, но по отношение на него намират приложение правилата на давността. Това становище обаче по никакъв начин не се отразява на крайните изводи по спора, тъй като в случая въпросът за спиране или прекъсване на срока по чл. 59, ал.3 ЗС изобщо не е бил поставян предвид данните по делото, че до 2005 г. ползувателят е живял в жилището, а искът за защита на правото му е предявен в края на 2006 г., нито въззивният съд е аргументирал изводите за съществуване на ограниченото вещно право на ползуване върху жилището в лицето на ищеца с осъществяването на някои от предвидените в чл. 115 и 116 ЗЗД основания за спиране или прекъсване на предвидения в закона срок на неупражняване на това вещно право, след изтичане на който то се погасява.
По тези съображения и доколкото в касационната жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към нея не е формулиран друг правен въпрос, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено от Софийски градски съд на 19.08.2009 г. по гр.д. № 3873/08 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: