О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
София, 23.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 7078/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Б. Д. чрез нейния пълномощник адв. И. Д., против решение № 5190 от 11.07.2014 г. по гр.д. № 6201/2014 г. на Софийски градски съд. В жалбата са наведени доводи за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
Жалбоподателката сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/Допустимо ли е искът по чл. 108 ЗС да бъде предявен срещу лице, което не претендира правото на собственост върху имота, тъй като искът съдържа установителна и осъдителна част. 2/ Признаването от съда в диспозитива на съдебното решение на правото на собственост по отношение на трето лице- държател, а не спрямо ответника, който претендира правото на собственост, представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], и третите лица – помагачи на страната на ответника- А. Т. Н. Н. И. Н. лично и като законен представител на малолетните си деца Н. Н. Н. и М. Н. Т., изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателката правни въпроси.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 276 от 20.01.2014 г. по гр.д. № 41190/2012 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ц. Б. Д. против [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване по отношение на ответника, че ищцата е собственик на 1/3 ид. част от поземлен имот с идентификатор 68134.4084.423, с площ 1 630 кв.м, с административен адрес [населено място],[жк], [улица], на основание наследство и придобивна давност за периода 08.2002-08.2012 г. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установено, че процесният имот е бил собственост на А. А. Т. – дядо на ищцата. С договор за дарение, оформен с нотариален акт № 184, т.І, дело № 166/74 г. А. Т. дарил на своята внучка И. Б. Т. 1/3 ид. част от имота. През 1974 г. между А. Т. и И. Т. е извършена съдебна делба, приключила със спогодба, по силата на която имотът бил поставен в дял на И. Т., която следвало да заплати на А. Т. за уравнение на дела му сумата 1 000 лв. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ищцата, че делбата не е произвела вещнопрехвърлително действие поради неплащане на сумите за уравнение, като е посочил, че ако съделителят не заплати в уговорения срок дължимите суми, останалите съделители могат да искат разваляне на съдебната спогодба, но доколкото по делото не са били ангажирани доказателства делбата – спогодба да е развалена от съделителя А. Т. или от неговия наследник по закон, тя е породила прехвърлително си действие. И. Б. Т. е придобила 2/3 ид. части от имота в режим на СИО с Т. Н. Т., а останалата 1/3 е била нейна лична собственост. Към момента на откриване на наследството на А. А. Т., който е починал на 25.11.1974 г., процесният имот не е бил в неговия патримониум и следователно не е придобит по наследяване от неговия наследник по закон – Б. А. Т., а след смъртта му през 1990 г. – от неговите наследници, една от които е ищцата. С оглед на това е намерил, че доказателствената сила на констативен нотариален акт № 27, т.ІV, дело № 567/2012 г., с който било признато правото на собственост на ищцата върху 1/3 ид. част от имота, е опровергана.
Поставените от жалбоподателката правни въпроси не осъществяват изискването на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обуславящи изхода на делото, нито са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Първият въпрос е намерил еднозначно разрешение в многогодишната съдебна практика, в която последователно се приема, че легитимиран ответник по иска по чл. 108 ЗС е лицето, което упражнява фактическа власт върху вещта без основание. За процесуалната легитимация по иска е без значение дали ответникът е владелец или държател, дали противопоставя свои вещни или облигационни права по отношение на вещта, или се ограничава само с оспорване на претендираното от ищеца право на собственост, дали е изцяло чуждо за собствеността лице или е съсобственик. Пасивната процесуална легитимация се определя от твърденията на ищеца, изложени в исковата молба, че лицето, срещу което насочва иска си, упражнява фактическа власт върху собствената му вещ без основание.
При формулирането на втория въпрос е допуснато смесване между материална и процесуална легитимация, поради което не става ясно какъв смисъл влага в него жалбоподателката и каква е връзката му със съдържанието на мотивите и диспозитива на обжалвания съдебен акт. Предявеният от жалбоподателката иск с правно основание чл. 108 ЗС е насочен срещу [фирма]. С обжалваното въззивно решение този иск е отхвърлен по отношение на същия ответник, т.е. нито е признато правото на собственост на жалбоподателката върху процесния недвижим имот, нито е налице произнасяне по отношение на друг ответник, за да се коментира дали признаването от съда в диспозитива на съдебното решение на правото на собственост по отношение на трето лице – държател, а не спрямо ответника, който претендира правото на собственост, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5190 от 11.07.2014 г. по гр.д. № 6201/2014 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: