О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1161
София, 30.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание 15 ноември 2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1196/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. и З. Г. от Република Турция, представлявани от техния пълномощник адв. Г. Н., против решение № 216 от 29.04.2010 г. по в.гр.д. № 1060/09 г. на Добричкия окръжен съд. С него е оставено в сила решение № 52 от 12.11.2009 г. по гр.д. № 1123/07 г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. Г. и Д. З. Ю. против Общинска служба “Земеделие” [населено място] и [община] иск с правно основание чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ за признаване правото на наследниците на Х. и А.- син на Х. и Ю., починал през 1931 г., на възстановяване на собствеността върху 19 бр. ниви с обща площ 363 дка в землището на [населено място], [община]. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение като се твърди, че същото е постановено в нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. В изложението към касационната жалба се сочи, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК по разрешения с него процесуален въпрос, свързан със специфичните правила при доказване на правото на собственост в исковото производство по чл. 11, ал.2 ГПК и как следва да бъдат доказани възраженията на ответника, оборващи собствеността – с писмени доказателства или с изводи, основани на опитните правила.
Ответниците по касация Общинска служба по земеделие [населено място] и [община] не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ангажираните от ищците писмени доказателства за установяване правото на собственост на техните наследодатели върху заявените за възстановяване земеделски земи, не доказват по несъмнен начин притежанието на това право към момента на образуване на ТКЗС. Изводът е обоснован с това, че ищците са представили нотариални актове, съставени през 1872 г. в османската държава, с които лицето Х. се е разпоредил в полза на синовете си А. и Х. с притежаваните от него земеделски имоти в землището на [населено място], за което вещото лице е посочило, че е най – вероятно старото име на [населено място] отпреди 1878 г. Според въззивния съд ищците е следвало да докажат, че това имущество не е излизало от партимониума на общия наследодател или неговите наследници до периода 1944 – 1951 г., когато е било проведено кооперирането.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в изложението към касационната жалба правен въпрос, а именно, може ли доказателствената сила на писмени документи, установяващи придобиване на право на собственост, да се оборва с изводи, основани на опитни правила. Въпросът е некоректно формулиран, тъй като изводът на въззивния съд за недоказаност на притежанието на правото на собственост от наследодателите на ищците към релевантния за спора момент – началото на процеса на кооопериране на земята в ТКЗС, е направен въз основа на данните по делото. В резултат на направените проучвания във фондовете на Държавен архив [населено място] за периода 1933 -1958 г. и на документите, свързани със земеустрояването на земеделските земи в землището на [населено място], вещото лице не е установило данни за записване на процесните имоти на името на някой от по- близките или по- далечните наследодатели на ищците. Изобщо за времето след 1872 г. по делото няма никакви доказателства – преки или косвени, за собствеността върху процесните имоти. Ноторно известни факти са историческите събития от края на ХІХ и началото на ХХ век, в резултат на които много лица са се изселили от България в Турция. Собствеността върху недвижимите имоти на тези лица е била предмет на специална правна регламентация – Конвенция за установяване между България и Турция и Договор за приятелство между България и Турция, ратифицирани с Указ на Ц. Б. ІІІ от 08.06.1926 г., в сила от 15.08.1926 г. Тези обстоятелства не могат да бъдат игнорирани при преценка на доказателствената сила на документите за собственост от 1872 г., след като по делото има данни, че най- късно към 1931 г. наследодателите на ищците трайно са се установили в Турция.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 216 от 29.04.2010 г. по в.гр.д. № 1060/09 г. на Добричкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: