О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 925
София, 12.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 263/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Н. П. чрез нейния пълномощник адв. С. Б. против решението на Софийски градски съд, постановено на 01.06.2009 г. по гр.д. № 2283/07 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, поради което е направил едностранчиви фактически изводи по спора и е разпределил неправилно доказателствената тежест между страните във връзка с оборване на законовата презумпция на чл. 69 ЗС. Счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по въпросите допустимо ли е без да е оборена по пълен и несъмнен начин презумпцията на чл. 69 ЗС да се отхвърли като недоказано възражението за придобивна давност; кога и как намерението да се свои чужд имот би могло да се противопостави на страните по делото; правно и житейски приемлив ли е изводът съпругата да държи имота не са себе си, а за своя съпруг, при положение, че в имота са вложени средства, получени от продажбата на имот съпружеста имуществена общност; приема ли се, че е демонстрирано пред останалите съсобственици намерение за своене на имота, ако същият се ползува като семейно жилище на съпрузи и в него са влагани значителни средства на съпрузите в продължение на повече от 10 години. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС и на други съдилища, илюстрирана с представените решения – решение № 1175 от 22.10.2008 г. по гр.д. № 4638/07 г. на V г.о. на ВКС, решение № 1392 от 01.12.2008 г. по гр.д. 0 151/08 г. на V г.о. на ВКС и решение от 05.01.2009 г. по гр.д / без номер/ от 2008 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Ответницата по касация О. Й. П. чрез своя процесуален представител адв. Р. В., изразява становище, че искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване е неоснователно, тъй като е съобразено със съдебната практика.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решението от 14.03.2007 г. по гр.д. № 11020/05 г. на Софийски районен съд в обжалваната му част, с която е допуснато да се извърши съдебна делба на недвижим имот, представляващ апартамент № 73, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ 45.82 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, между съделителите О. Й. П., В. Н. П., Г. Л. И., Л. Г. И. и Р. Г. И., при права 14/36 ид. части за О. П., 8/36 ид. части за В. П., 4/36 ид. части за Г. И. и по 5/36 ид. части за Л. И. и за Р. И.. Прието е, че процесният недвижим имот е бил собственост на С. П. Л., която е починала през 1992 г. и е оставила за наследници децата си Л. П., О. П. и А. Д., които са наследили при равни права – по 1/3 от имота. Л. П. е починал през 2001 г. и е наследен от своята съпруга В. П.. А. Д. е починала през 1994 г. и е оставила за наследници съпруг Г. И. и деца Л. И. и Р. И..
Против предявения иск за делба на жилището ответницата В. П. е направила възражение за придобиването му по давност, което въззивният съд е намерил за неоснователно. Приел е, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена от събраните по делото доказателства, тъй като не е доказано ответницата да е установила еднолично фактическа власт върху имота с намерение да го придобие за себе си и да е противопоставила това владение на останалите съсобственици. Изводът е направен с оглед основанието, на което е придобила фактическа власт върху имота – след смъртта на собственика София Л. нейният наследник и съпруг на ответницата Л. П. е започнал да извършва действия на управление на наследствения имот, като първоначално го е отдавал под наем, а през 1998 г. се преместил да живее в него със съпругата си. Съдът е приел, че до смъртта на съпруга през 2001 г. В. П. е държала имота за него като съпруга, а не за себе си, а изтеклият период след 2001 г. до предявяване на иска за делба не е достатъчен за осъществяването на този придобивен способ. Тъй като процесният имот е бил съсобствен по наследяване, съпругът Л. П. е бил владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите съсобственици. В този случай, за да се приеме, че съсобственикът владее за себе си цялата вещ, следва да обективира промененото си отношение, като извърши действия, които да достигнат до знанието на останалите сънаследници, чрез които да демонстрира, че не зачита правата им. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел, че не се установява извършването на такива действия от съпруга на ответницата.
Първият от поставените в изложението правни въпроси, свързан с разпределяне на доказателствената тежест между страните по делото във връзка с оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС, е относим към изхода на делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, обективирана в представените решения. Нормата на чл. 69 ЗС установява презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима в отношенията между сънаследници или съсобственици, тъй като фактическата власт, която единият от тях упражнява върху цялата вещ е на правно основание – чл. 31, ал.1 ЗС, което от своя страна го определя като държател по отношение на частите на другите съсобственици. В съдебната практика и в доктрината трайно се е утвърдило разбирането, че сънаследник може да придобие по давност идеалните части на останалите сънаследници, ако превърне държането, което има по отношение на тях, във владение за себе си, след което да ги владее в продължение на установения от закона давностен срок. Когато фактическата власт върху имота е била установена като държане, в тежест на този, който твърди, че е променил намерението си и е започнал да владее за себе си, е да докаже упражняването на действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост, както и че тези действия са били изявени по отношение на собственика. В този смисъл са и представените от ответницата по касация О. П. заедно с отговора на касационната жалба решение № 344 от 12.05.2009 г. по гр.д. № 804/08 г. на ВКС, І г.о; решение № 70 от 03.11.1980 г. по гр.д. № 65/80 г. на ОСГК и др. Обжалваното въззивно решение е съобразено с тази практика, поради което не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускането му касационно обжалване по първия въпрос.
По въпроса как намерението да се свои чужд имот следва да се противопостави на останалите сънаследници също има формирана последователна и изобилна съдебна практика, подкрепена от представените от ответницата съдебни решения, според която за обърне държането във владение за себе си, сънаследникът следва да предприеме действия, които да отричат правата на другите наследници върху техните части и те да са достигнали до тяхното знание. Това ново отношение към частите на останалите сънаследници следва да бъде ясно, недвусмислено и категорично манифестирано. Всяко неопределено поведение, което може да се тълкува и по друг начин, не сочи на такава промяна. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства. При формиране на изводите си относно субективния елемент на владението, упражнявано от жалбоподателката и нейния съпруг върху имота, съдът е взел предвид, че едната от наследниците е отсъствала продължително от страна, а другата е била в тежко здравословно състояние. Обстоятелството, че същите не са се противопоставили жалбоподателката и нейния съпруг да ползуват имота и да получават гражданските плодове от него не е може да обоснове извод, че между сънаследниците е било постигнато съгласие жилището да остане в собственост само на съпруга на ответницата Л. П.. Отдаването на имота под наем и събирането на наемната цена от единия сънаследник, както и извършването на ремонти и подобрения в имота през времето, когато е сънаследникът е живял в него, по своето съдържание са действия на обикновено управление, а не сочат на отричане на правата на другите съсобственици.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПКза допускане на решението до касационно обжалване и по третия въпрос- може ли да се счита приема ли се, че е демонстрирано пред останалите съсобственици намерение за своене на имота, ако същият се ползува като семейно жилище на съпрузи и в него са влагани значителни средства на съпрузите в продължение на повече от 10 години, тъй като в случая той не може да обоснове различен извод по спора. Дори и да се приеме, че като са продали собствения си недвижим имот и се преместили да живеят в процесното жилище, ответницата и нейният съпруг са обективирали намерението си да своят за себе си имота, то това е станало през 1998 г. и до предявяване на иска за делба през 2005 г. не е изтекъл предвидения в закона 10- годишен давностен срок, необходим за настъпване на правните последици на придобивната давност.
С оглед на изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касатора предпоставки на чл. 280, ал.1,т.1 и 2 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, постановено на 01.06.2009 г. по гр.д. № 2283/07 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: