О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
С. 15.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1275/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. М. и адв. П. М. в качеството им на процесуални представители на С. Д. З., Д. Б. М. и Х. Б. З., срещу решение № VІ- 95 от 17.10.2012 г. по в.гр.д. № 1213/2012 г. на Бургаския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неправилност на същото поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроси, свързани с допустимостта и предмета на установителния иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, които същевременно са разрешавани противоречиво от съдилищата, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците в настоящото производство Г. С. Д., К. С. Д. и М. С. Я., чрез своя пълномощник адв. Т. И., изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 1449 от 09.04.2012 г. по гр.д. № 5366/09 г. на Бургаския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на С. Д. З., Х. Б. З. и Д. Б. М., че лозе, находящо се в м. “Х. А. дере” с площ 7 ара, при съдени Г. П., А. А. и Д. Ц., към настоящия момент представляващо част от лозе с площ 2.417 дка, десета категория в м. ”Б.”, съставляващо имот № 005004 по КВС на землището на [населено място], към момента на одържавяването му е било собственост на наследодателя на ищците С. Я. Д., б.ж. на [населено място], поч. през 1976 г.
За да намери предявеният иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ за допустим въззивният съд е приел, че с решение № 1240 от 29.07.2005 г. по гр.д. № 799/2005 г. на Бургаския районен съд, постановено в производстдво по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, е било признато правото на наследниците на С. Я. Д. на възстановяване на собствеността върху два земеделски имота, единият от които лозе с площ 0.7 дка в м.” Х. А. дере” в землището на [населено място]. След влизане в сила на това решение, по молба от един от наследниците,ПК- С. е постановила решение № 917 от 01.11.2005 г., с което е възстановила правото на собственост на наследниците на С. Д. върху този имот в стари реални граници, без да го индивидуализира като имот по картата на възстановената собственост и без да издаде скица. С писмо от 2009 г. ОСЗ – С. уведомила ищците, че претендирания от тях за възстановяване земеделски имот е възстановен на наследниците на Д. З. К. като имот № 005004 по КВС. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е приел, че процедурата по възстановяване на собствеността върху имота не е приключила, което обосновава правния интерес на ищците да установят по реда на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, че притежавания от техния наследодател земеделски имот преди коопериране на земеделските земи, е част от възстановения на ответниците.
По същество въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 38 от 03.04.1926 г. наследодателят на ищците С. Я. Д. е закупил едно лозе в созополското землище с площ 7 ара в м.” Х. А. дере” при съседи: Г. П., А. А. и Д. Ц..
С нотариален акт № 24 от 27.02.1926 г. наследодателят на ответниците Д. З. К. е закупил лозе в созополското землище с площ 2 дка в м. ”М.” при съседи: А. А., К. Х., Д. В.. Този имот е възстановен на наследниците на Д. К. като имот № 005004 по картата на възстановената собственост въз основа на анкетиране.
Въз основа на събраните по делото доказателства – 2 бр. оземлителни скици на други имоти, изготвени през 1939 г. от инж. Й., в които наследодателят на ищците е посочен като съсед; протокол № 6 от 18.07.1940 г. на ОК на ТКЗС за заграбени земи от З. А., в която С. Д. също е посочен като граница от изток; показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на едноличната и тройната съдебно- технически експертизи, въззивният съд е направил извод, че закупеното от С. Д. през 1926 г. лозе понастоящем попада в границите на имот № 005004 и представлява защрихованата в червено върху скицата на вещите лица част от този имот. Посочил е, че имотът е придобит през 1926 г., поради което е възможно към 1939-140 г., когато са изготвени скиците на инж. Й. и протоколът за заграбените от З. А. земи, съседите да са се променили. Приел е обаче, че имотът на С. Д. се е намирал до пътния кантон, който се явява траен ориентир за определяне на точното му местоположение. Съдът е отбелязал и това, че възстановеният на ответниците имот също не може да се свърже с категоричност с описания в нотариален акт № 24/26 г., тъй като за него не е открита никаква скица, площта му е по – голяма от възстановената и липсва съвпадение на съседите.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от жалбоподателите правни въпроси, свързани с допустимостта и предмета на установителния иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси не влиза в противоречие с приетото в ТР № 1/ 1997 г. на ОСГК на ВС, както и с приложеното към касационната жалба решение № 1395 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 5704/07 г. на ВКС, ІV г.о.
В ТР № 1/ 97 г. на ОСГК на ВС е прието, че правен интерес от провеждането на установителен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице, когато има висящо административно производство по чл. 14, ал.1 -3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10 б ЗСПЗЗ. В своята практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК Върховният касационен съд последователно приема, че спор за материално право е налице не само в случаите когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собствеността на различни имоти в стари реални граници, но се спори за точното им местоположение. В този случай искът по чл. 14, ал.4 е единствения способ да се установи имотът на коя от страните е имал местоположение, съответстващо на процесния имот, което обуславя възможността им да възстановяват правата си върху него.
Такъв е и настоящия случай. Безспорно е установено, че наследодателите на ищците и на ответниците са придобили различни по площ и граници земеделски имоти, които са били заявени за възстановяване като различни имоти на името на съответния собственик. Административната процедура по възстановяване на собствеността на ищците в реални граници върху притежаваното от техния наследодател лозе от 7 ара не е приключила с постановяване на решение по чл. 18а, ал.1 ППЗСПЗЗ, тъй ОЗС е приела, че претендираният за възстановяване в стари реални граници имот попада върху имота, възстановен на ответниците. В съответствие с постановките на ТР № 1/ 97 г. на ОСГК на ВС и цитираната практика на ВКС, въззивният съд е направил извод, че тези обстоятелства обосновават наличието на правен интерес от провеждане на иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, чрез който да се установи местоположението на притежавания от наследодателя на ищците земеделски имот, като при успешното провеждане на този иск ОСЗ ще следва да постанови решение за възстановяването, с което ще индивидуализира имота с посочване на неговите граници съобразно постановеното съдебно решение.
Доводът на жалбоподателите, че постановеното въззивно решение противоречи на ТР № 1/ 97 г. на ОСГК на ВС по въпроса за предмета на доказване в исковото производство по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, който включва доказване на индивидуализиращите белези – площ, категория, местонахождение и граници на притежавания преди образуване на ТКЗС земеделски имот, се обосновава с това, че въззивният съд, въпреки липсата на годни доказателства, е уважил предявения иск. По своя характер това е оплакване за нарушение на съществени съдопроизводствени правила при събирането и преценката на доказателствата, което касае правилността на решението, но не може да бъде обсъждано в настоящото производство. Точното местоположение на притежавания преди образуване на ТКЗС земеделски имот може да се установява в производството по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ с всички допустими по ГПК доказателствени средства- писмени доказателства, свидетелски показания, съдебни експертизи, каквито са събрани по настоящото дело. Те са обсъдени от въззивния съд, който е посочил въз основа на кои доказателства кои относими към предмета на спора факти и обстоятелства приема за установени. Правилността на така направените фактически констатации не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касационното обжалване може да се допусне по обуславящи въззивното решение процесуалноправни и материалноправни въпроси, но не и по твърдения за допуснати процесуални нарушения или нарушения на материалния закон.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ- 95 от 17.10.2012 г. по в.гр.д. № 1213/2012 г. на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: