О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 22.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 20 март 2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 876/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Н. Х. в качеството му на пълномощник на Р. И. Р. против решение № 77 от 01.04.2011 г. по в.гр.д. № 70/2011 г. на Окръжен съд Ловеч. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че при постановяване на решението са били нарушени разпоредбите на чл. 201, ал.2 и чл.203, ал.1 ЗУТ, тъй като не е бил изготвен инвестиционен проект за разделяне на жилищната и стопанските сгради. На следващо място твърди, че изводът на въззивния съд, че касаторът не отговаря на изискванията на 349, ал.2 ГПК за възлагане на процесното жилище, не съответствува на събраните по делото гласни и писмени доказателства.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивното решение противоречи на приетото в Тълкувателно решение № 1/ 2004 г. на ОСГК на ВКС относно предпоставките за възлагане на неподеляем жилищен имот и кой от съделителите следва да бъде предпочетен при конкуренция за възлагането му.
Ответницата по касация Й. С. Д. в писмен отговор чрез своя пълномощник адв. Х. С. изразява становище, че не са налице сочените предпоставки за допускане на въвзивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 364 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 593/2008 г. на Ловешкия районен съд в обжалваната му част, с която е постановено изнасяне на публична продан на основание чл. 348, ал.1 ГПК на допуснатия до делба недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор 43952.501.8647 по кадастралната карта на [населено място], с площ 360 кв.м., ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ 49 кв.м. с идентификатор 43952.501.8647.1 и стопанска сграда със застроена площ 17 кв.м. с идентификатор 43952.501.8647.3. Въззивният съд е приел, че делбеният имот- дворно място, ведно с построените в него жилищна сграда и стопанска постройка, е неподеляем, с оглед приложеното към делото становище на главния архитект на [община], дадено на основание чл. 201 и чл. 203 ЗУТ. След преценка на събраните по делото доказателства е направил извод, че не са налице предпоставките за възлагане на имота по реда на чл. 349, ал.2 ГПК , тъй като съсобствеността върху имота е възникнала в резултат на повече от един юридически факт- наследяване по закон и по завещание, което я определя като смесена, както и поради това, че никой от съделителите, направили искане за възлагане, не отговаря на изискванията на закона да е живял в жилището на наследодателя към момента на откриване на наследството и да не притежава друго жилище. В обобщение съдът е направил извод, че делбата следва да се извърши по реда на чл. 348 ГПК чрез изнасяне на делбения имот на публична продан.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос относно предпоставките за възлагане по реда на чл. 349, ал.2 ГПК на неподеляем жилищен имот е от значение за изхода на делото, но същият не е разрешен от въззивния съд в отклонение от цитираната от касатора задължителна съдебна практика – ТР № 1/ 2004 г. В т.7 от цитираното тълкувателно решение е посочено, че по отношение на съделителя с възлагателна претенция законът поставя отрицателното условие същият да не притежава друго жилище, както и условието при откриване на наследството сънаследникът да е живял в жилището на наследодателя. Прието е, че второто изискване – “да е живял в него към момента на откриване на наследството”, предполага трайно фактическо състояние на установяване и пребиваване на съделителя в делбения имот с цел използването му по предназначение, като доказването на този правнорелевантен е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства и следва да е пряко и пълно.
Жалбоподателят Р. И. Р. черпи права от наследството на И. Р. И., поч. на 30.08.2006 г. По делото са събрани гласни доказателства за това, че наследодателят И. Р., след смъртта на съпругата си Й. И., поч. през 2003 г., се е преместил да живее в дома на сина си Р. Р.. В този смисъл са и показанията на съпругата на жалбоподателя М. Р. / л. 57 от първоинстанционното дело/. Въз основа на тези доказателства и при съобразяване на постановките на т.7 от ТР № 1/ 2004 г., въззивният съд е направил извод, че жалбоподателят не отговаря на изискванията на чл. 349, ал.3 ГПК за възлагане на недвижимия имот, защото не е живял в него към момента на откриване на наследството и притежава друго жилище. Поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и следователно не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по него.
Тъй като по отношение на съделителката Й. С. Д. също е направен извод, че не са налице предпоставките на чл. 349, ал.2 ГПК за възлагане на жилището, то въпросът кой от съделителите следва да бъде предпочетен при конкуренция за възлагането му, респ. за приложение на разпоредбата на чл. 349, ал.2, изр. посл. ГПК, изобщо не се поставя и по него въззивният съд не се произнасял. Затова този въпрос като неотносим към изхода на делото също не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
В обобщение, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 77 от 01.04.2011 г. по в.гр.д. № 70/2011 г. на Окръжен съд Ловеч.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: