О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 775
София, 24.09.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 309/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. П. П. в качеството му на пълномощник на Д. Н. О. и И. К. О., против решение № 6 от 20.02.2012 г. по в.гр.д. № 822/2011 г. на Хасковския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни отменителни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Жалбоподателите считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по въпроса дали при оспорване на правото на собственост на ищеца съдът следва да провери служебно и правото на собственост на неговия праводател или в доклада следва да укаже на ищеца, че следва да представи доказателства и по въпроса дали при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция и при наличието на задължителни указания на ВКС, дадени в отменителното решение, относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд следва да изготви доклад по делото, да докладва делото в съдебно заседание и следва ли докладът да съдържа всички елементи , посочени в чл. 146, ал.1 и 2 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата З. Н. Ч. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд, е отменено решение № 102 от 15.02.2010 г. по гр.д. № 1149/09 г. на Районен съд Хасково в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. Н. Ч. против Д. Н. О. и И. К. О. иск за ревандикация за разликата от 1/6 ид. част от жилищна сграда с идентификатор 77195.719.291.1, със застроена площ 110 кв.м., на един етаж, находяща се в [населено място], и е постановено друго по същество на спора, с което касаторите са осъдени да предадат на З. Ч. владението върху тази идеална част. С въззивното решение е отменено решението на първоинстанционния съд и в частта, с която на основание чл. 537, ал.2 ГРПК е отменен нотариален акт № 95, т.І, дело № 92/09 г. на нотариус № №79 за 4/6 ид. части от описаната по- горе жилищна сграда, като е постановено друго, с което този нотариален акт е отменен за 5/6 ид. части от сградата. В останалата част, с която Д. Н. О. и И. К. О. са били осъдени да предадат на З. Н. Ч. владението върху 4/6 ид. части от сградата, първоинстанционното решение е било оставено в сила.
При новото разглеждане на делото въззивният съд с определение по чл. 140 ГПК е указал на страните, съобразно дадените в отменителното решение на ВКС задължителни указания, да ангажират и представят доказателства за изясняване на следните обстоятелства: от какъв юридически факт произтичат правото на собственост на праводателката на ищцата- Х. О. и общия на страните наследодател Н. О. върху процесната сграда, кой и кога е построил сградата, кой е я владял и за какъв период от време и дали родителите на З. Ч. и Д. О. са владяли сградата необезспокоявано в продължение на повече от 10 години. В изпълнение на дадените им указания с писмена молба и двете страни са взели становище по тези въпроси и са посочили доказателства за установяването им. В изпълнение на задължението си по чл. 268 ГПК въззивният съд е докладвал жалбите на страните, направил е изчерпателен доклад по делото по чл. 146 ГПК съобразно указанията на ВКС, в който е посочил подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест между страните за установяването им. Пълномощниците и на двете страни за заявили, че нямат възражения по доклада.
При новото разглеждане на делото от въззивния съд за установяване на спорните обстоятелства по делото са разпитани свидетели. Въз основа на техните показания съдът е приел, че процесната сграда е построена през 1952 г., като от построяването й в нея са живяли родителите на страните- Н. О. и съпругата му Х. О.. След смъртта на Н. О. през 1994 г., в къщата е продължила да живее съпругата му. През отделни периоди от време в къщата са живяли и техните деца. Жалбоподателите Д. О. и И. О. се занимавали с отглеждане на животни и от 1994 г. до 2006 г. живяли на друго място. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че жилищната сграда е придобита в режим на съпружеска имуществена общност от съпрузите Н. и Х. О. на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. По наследяване от Н. О. ищцата е придобила правото на собственост върху 1/6 ид. част от сградата, а на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен през 2007 г. е придобила от своята майка Х. О. още 4/6 ид. части. По този начин ищцата се легитимира като собственик на 5/6 ид. части от сградата. Останалата 1/6 ид. част е придобита от ответника Д. О. по наследяване от неговия баща. Ответниците не са владяли жилището в продължение на предвидения в закона 10- годишен давностен срок, поради което не придобили по давност правото на собственост върху останалите 5/6 ид. части.
По първия от формулираните в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси- дали при оспорване на правото на собственост на ищеца съдът следва да провери служебно и правото на собственост на неговия праводател или в доклада следва да укаже на ищеца, че следва да представи доказателства в този насока, жалбоподателите не сочат съдебна практика на ВКС, нито обосновават значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В съответствие с дадените от ВКС в отменителното решение указания, които са задължителни за съда при новото разглеждане на делото, въззивният съд е изискал от ищцата да посочи основанието, на което твърди нейните праводатели да са придобили правото на собственост върху сградата, а в решението е изложил подробни и убедителни съображения въз основа на кои установени по делото обстоятелства приема, че сградата е придобита на оригинерно основание от съпрузите Н. и Х. О. в режим на съпружеска имуществена общност, съобразно наведеният от ищцата придобивен способ. Поради това по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
В решение № 385 от 10.05.2010 г. по гр.д. № 1245/09 г. на ВКС е прието, че “съдилищата допускат съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако по реда на чл. 146, ал.1, т.5 ГПК обвързват действието на забавата за изплащане на обезщетение с положителното установяване на факта на връчване на акта в тежест на правоимащия, чрез писмени доказателства, както и че “указание в доклада по делото ищецът да докаже датата на изискуемостта на определено по този ред вземане, по същество не съдържа изпълнение на изискването по чл. 146, ал.1,т.4 и 5 ГПК”. В касационната жалба и изложението към нея касаторите не сочат по какъв начин това решение противоречи на обжалваното по поставените в изложението правни въпроси, при положение, че очевидно не третира нито въпроса за задължението на съда при оспорване на правото на собственост, придобито на деривативно основание, да извърши проверка дали праводателят е бил собственик, нито въпроса дали въззивният съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, следва да изготви доклад, съдържащ всички елементи, посочени в чл. 146, ал.1 и 2 ГПК. Вторият въпрос е засегнат в представените две определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, които не съставляват “съдебна приктика” по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Само за пълнота на изложението следва де посочи, че при новото разглеждане на делото, въззивният съд процедирал точно съобразно дадените от ВКС задължителни указания по приложението на процесуалния закон, като е дал на страните ясни и подробни указания за кои от твърдяните факти не сочат доказателства и посочил как се разпределя доказателствената тежест между тях.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касаторите основания за това.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6 от 20.02.2012 г. по в.гр.д. № 822/2011 г. на Хасковския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: