О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
София, 18.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1386/2010 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 176 от 16.07.2010 г. по в.гр.д. № 150/2010 г. на Смолянския окръжен съд е отменено решение № 17 от 18.02.2010 г. по гр.д. № 154/08 г. на Чепеларския районен съд в обжалваната му част и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от С. Ф. Д. и Н. Т. Д. против Й. О. Б., Ф. Й. Б., Е. Й. У. и А. А. Б. иск с правно основание чл. 53, ал.2 ЗКИР за установяване, че като собственици на поземлен имот с идентификатор № 80371.243.289, представляващ застроено и незастроено дворно място от 743 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2006 г., ищците са собственици и на 6 кв.м от него, посочени с червен цвят на скицата към заключението на в.л. С., неправилно заснета като част от поземлен имот с идентификатор 80371.243.1993 .
Против въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от С. Ф. Д. и Н. Т. Д. чрез техния пълномощник адв. Б. М.. В жалбата са изложени подробно доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложение на основанията за касационно обжалване по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса от кой план следва да се изхожда при разрешаване на спор за материално право по чл. 53, ал.2 ЗКИР – от действуващия към момента на придобиване на собствеността или от последния действуващ план на населеното място. Формулиран е и въпрос, за който се твърди, че липсва съдебна практика – дали при покупко- продажба на недвижим имот предмет на сделката е парцелът или имотът, за който той е отреден. Поставя се и процесуалноправния въпрос дали е налице преклузия по отношение на съда, както това важи за страните, ако първоинстанционният съд е пропуснал да назначи експертиза за установяване на релевантни за спора факти и дали въззивната инстанция може да назначи повторна или допълнителна експертиза по същите въпроси, по които е била назначена експертиза от първоинстанционния съд; обвързан ли е съда от даденото от вещото лице заключение, ако е видно от другите доказателства по делото, че то е невярно.
Ответниците по касация Й. О. Б., А. А. Б., Ф. Й. Б. и Е. Й. У. не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 26/1972 г. ищците по делото са закупили парцел VІІІ- 259 в кв. 104 по плана на [населено място], с площ 600 кв.м. Към този момент е бил в сила ЗРП от 1962 г., в който регулационната граница на парцел VІІІ- 252 към съседния от изток парцел VІ- 260, е права линия, която в спорната част /между б. А-Б на скицата на л. 32 от въззивното дело/ съвпада с имотната граница между имоти пл.№ 259 и 260 и с изградената на място подпорна стена, а в северна посока от т.В имотната граница прави чупка на изток. Следващият кадастрален и регулационен план на [населено място] е от 1978 г. и в него източната регулационна граница между парцела на ищците, съставляващ по този план парцел VІ-289, и парцела на ответниците / VІІ-288/, е отразена като права линия, съвпадаща с имотната граница между имоти пл.№ 289 и 288. Вещите лица от изслушаните съдебно- технически експертизи са дали заключение, че в плана от 1978 г. се явяват редица несъответствия при заснемане на имотите в целия квартал, дължащи се на различната точност при изработването на плановете, деформация от дългогодишната им употреба и други фактори. В одобрената през 2006 г. кадастрална карта границата между двата имота в спорната част /между б.А-Б/ съответствува на имотната граница от 1962 г., по която е изградена подпорна стена, съществуваща отпреди повече от 30 години.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че при разрешаване на спора по чл. 53, ал.2 ЗКИР следва да се изхожда от парцелната граница по плана от 1962 г., защото той е бил действуващият план към момента на придобиване на правото на собственост и защото в плана от 1978 г. съществуват редица неточности. Оттук е заключил, че не е налице грешка при отразяването в кадастралната карта на [населено място] на източната имотна граница на поземлен имот с идентификатор 80371.243.289 между т. А- Б, както се твърди в исковата молба, поради което предявеният иск с правно основание чл. 53, ал.2 ЗКИР се явява неоснователен.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касаторите материалноправен въпрос от кой план следва да се изхожда при разрешаване на спор за материално право по чл. 53, ал.2 ЗКИР – от действуващия към момента на придобиване на собствеността или от последния действуващ план на населеното място. При съпоставка на приложените от касаторите съдебни решения и мотивите на обжалваното въззивно решение не се установява въззивният съд да се произнесъл по поставения въпрос в отклонение от практиката на ВКС. Прието е, че искът по чл. 53, ал.2 ЗКИР има за предмет установяване на общата имотна граница между двата имота към момента на влизане в сила на последния регулационен план, въз основа на който е изработена кадастралната карта, който в случая е този, одобрен през 1978 г. и след като с помощта на съдебно – техническите експертизи, изслушани по делото, е установено, че в него съществуват редица несъответствия при заснемане на имотите в целия квартал, въззивният съд е приел, че при разрешаване на спора следва да изхожда от положението на имотите по предходния регулационен план.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по втория правен въпрос – дали при покупко- продажба на недвижим имот при действието на З./ отм./ предмет на сделката е парцелът или имотът, за който той е отреден. Обратно на твърденията в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, по поставения въпрос е налице трайно установена съдебна практика, която приема, че в населени места с влязъл в сила дворищнорегулационен план, обект на собственост е отреденият за съответния имот урегулиран парцел, тъй като дворищната регулация преобразува собствеността върху кадастралната основа в такава върху образувания за нея парцел. В този смисъл напр. решение № 1957 от 01.11.1995 г. на ВС, ІV г.о., решение № 51 от 16.02. 2005 г. по гр.д. № 2462/03 г. на ІV г.о. на ВКС и др.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия формулиран от касаторите правен въпрос – преклудира ли се правото на съда, както това важи за страните, ако първоинстанционният съд е пропуснал да назначи експертиза за установяване на релевантни за спора факти и дали въззивната инстанция може да назначи повторна или допълнителна експертиза по същите въпроси, по които е била назначена експертиза от първоинстанционния съд. Разпоредбата на чл. 195 ГПК, регламентираща правомощията на съда във връзка с назначаването на вещи лица, е ясна и не се нуждае от тълкуване – вещи лица се назначават не само по искане на страните, но и служебно от съда. В тази връзка следва да се имат предвид постановките на т. 10 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл. 157, ал.1 ГПК / отм./, които намират приложение и към разпоредбата на чл. 195, ал.1 ГПК, която е идентична по съдържание. Що се отнася до това дали се преклудира правото на съда, както това важи за страните, ако първоинстанционният съд е пропуснал да назначи експертиза за установяване на релевантни за спора факти, също е налице практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която приема, че преклузията по чл. 266, ал.1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между страните чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда /първоинстанционен или въззивен/ съдопроизводствените правила, което може да се изрази и като неизпълнение на вменено му от закона задължение, каквото е задължението по чл. 195, ал.1 ГПК да назначи и служебно вещи лица, когато за изясняване на някои въпроси по делото са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други, които съдът няма. При наличието на задължителна по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК съдебна практика и доколкото не се твърди същата да е неправилна или да се нуждае от осъвременяване,не е налице основанието на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 176 от 16.07.2010 г. по в.гр.д. № 150/2010 г. на Смолянския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: