7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
София, 13.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 6260/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 4182 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 20196/2014 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 10.05.2014 г. по гр.д. № 29967/2011 г., с което е признато за установено по отношение на С. З. Х. и А. В. Х., че В. И. Л., В. И. Л. и М. И. Л., конституирани на основание чл. 227 ГПК като правоприемници на починалия в хода на процеса ищец И. М. Л., са собственици на основание чл. 77 във вр. с чл. 63 и сл. ЗС на следния недвижим имот: апартамент № 6а, находящ се в сградата, построена в парцел ІІІ за имоти пл.№ 16, 17 и 18 по регулационния план на [населено място], м. „ГГЦ- Зона В-17”, кв. 47, с административен адрес [улица], 8, 10, със застроена площ на апартамента 41.20 кв.м, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, права върху който са признати с нотариален акт № 44/04.05.2011 г., т.ІІ, нот. дело № 220/2011 г. на нотариус Д. Т. с рег. № 041 на Н.. камара, на основание реализирано право на строеж, при права по 1/3 ид. част за всяка от ищците като наследници на И. М. Л., и е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС в осъдителната му част за осъждане на ответниците С. и А. Х. да предадат на ищците владението върху този имот и искът по чл. 73 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 4 500 лв. от всеки ответник за периода 11.07.2008 г. – 11.07.2011 г., през който ответниците са упражнявали фактическа власт върху имота като свой.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение в частта, с която е уважен ревандикационният иск в установителната му част, е подадена касационна жалба от адв. Н. И. като пълномощник на ответниците С. З. Х. и А. В. Х.. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателите поддържат, че предявеният против тях иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС е осъдителен и след като не е изменен в установителен по реда на чл. 124, ал.1 ГПК, съдът не е разполагал с правомощието да постанови самостоятелен установителен диспозитив за правото на собственост. На следващо място, поддържат, че в нарушение на процесуалните правила съдът не е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д. № 2650/2008 г. на Софийски районен съд. С това решение е бил отхвърлен предявеният от И. М. Л. против [фирма] иск за ревандикация на същия имот, като в производството по това дело бащата на ответника С. Х. – З. Х. е бил конституиран като трето лице- помагач на страната на ответника.
Считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационна проверка по въпрос, свързан с възможността за постановяване на установително решение спрямо ответниците по предявен против тях осъдителен иск по чл. 108 ЗС, без да е направено изменение на петитума на исковата претенция. Въпросът е формулиран от касаторите по следния начин: При противоречива съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, има ли правна възможност въззивната инстанция сама да определи кое разрешение на спорния въпрос е правилно, и ако отговорът е положителен, не се ли изземват по този начин правомощията на касационната инстанция по тълкуване на спорния въпрос; има ли правна възможност въззивният съд да отрече и да приеме за неправилно тълкуване, дадено при условията на чл. 290 ГПК, преди съдебната практика да бъде уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение от ВКС. На следващо място се поставя въпроса за отговорността на държателя на един недвижим имот по отношение на собственика на този имот, за който се поддържа, че осъществява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Формулиран е и въпрос допустимо ли е при отхвърляне на искове за собственост и за обезщетение за ползване на чужд имот ответникът да бъде осъден да заплати разноски по делото.
Въззивното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част за осъждане на ответниците да предадат владението, както и в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за ползване на процесния имот, е обжалвано с касационна жалба от Адвокатско съдружие ”П.- Н.”, представлявано от адв Л. П. и адв. В Н. като пълномощници на В. И. Л., М. И. Д. и В. И. Л.. Релевирани са оплаквания за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката на гласните доказателства и обсъждането на доводите и възраженията на страните. Иска се в тези части решението да бъде допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос: У. от съдилищата термин „преустановяване на владението” равнозначен ли е на термина „изгубване на владението”.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с нотариален акт № 196/ 11.11.1994 г., нот. дело № 25064/94 г. , съсобствениците на парцел ІІІ за имоти пл.№№ 16, 17 и 18 в кв. 47 по плана на [населено място], м. „ГГЦ- Зона Б 17”, сред които и И. Л., са си учредили взаимно и на [фирма] право на строеж за построяване на отделни обекти в предвидената за застрояване в това дворно място монолитна жилищна сграда. По силата на този договор И. М. Л. след построяване на сградата е следвало да получи в собственост апартамент № 6 на третия етаж на сградата, със застроена площ 87.43 кв.м, както и гараж № 13 със застроена площ 22.95 кв.м.
С предварителен договор, сключен на 31.07.2001 г., И. Л. е поел задължението да продаде апартамента на купувача К. Б. Д. в качеството му на ЕТ с фирма „К. Д.”.
На 14.11.2002 г. е сключен предварителен договор между бащата на ответника С. З. – З. Х., и ЕТ „ „К. Д.”, по силата на който едноличният търговец е поел задължението да извърши строителството на апартамент № 6Б с площ 39.93 кв.м и да прехвърли собствеността върху него на възложителя З. Х..
Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че съгласно архитектурен проект, одобрен през 2010 г., на третия етаж на сградата са изградени апартаменти № 6 и № 6а, обособени след преустройство от съществувалия апартамент № 6 със застроена площ от 87.43 кв.м. Разпитаните по делото свидетели са посочили, че бащата на ответника С. З. е установил фактическа власт върху процесния апартамент № 6А, като организирал и заплащал извършването на строителните работи в него, а през 2005 г. предоставил жилището за безвъзмездно и безсрочно ползване на своя син С. и съпругата му – ответницата А. С.. Последните напуснали жилището през м. ноември 2013 г. в хода на процеса.
Установено е също, че с влязло в сила решение по гр.д. № 2650/2008 г. на Софийски районен съд е бил отхвърлен предявеният от И. М. Л. против [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на апартамент № 6 с площ от 87.43 кв.м, основан на твърдението, че ищецът притежава право на собственост върху този имот на основание предварителен договор за покупко- продажба от 31.07.2001 г. и договор за учредяване на право на строеж, обективиран в нотариалния акт № 196/ 94 г. Прието е, че предварителният договор няма вещнопрехвърлително действие, поради което не легитимира ищеца Л. като собственик на този имот. Отречено е и придобиването на право на собственост от ищеца И. Л. на основание договор за учредяване на право на строеж, сключен с нотариален акт № 196 от 11.11.1994 г., по съображения, че ответникът [фирма] не е бил страна по този договор и не е носител на права и задължения по него. Решението е постановено при участието на З. Х. и Л. Б. /за която има данни да упражнява фактическа власт върху новообособения апартамент № 6/ като трети лица- помагачи на страната на ответника [фирма].
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че няма идентичност на страните, основанието и петитума между настоящото дело и гр.д. № 2650/2008 г. на Софийски районен съд, поради което и по аргумент от чл. 299 ГПК предявеният от И. Л. против С. Х. и А. Х. иск за ревандикация на апартамент № 6А е допустим. По същество е приел, че искът по чл. 108 ЗС съдържа две искания за защита, по всяко от които съдът дължи произнасяне – за установяване, че ищецът е собственик на вещта, и за осъждане на ответника да му предаде владението върху същия. След преценка на събраните по делото доказателства е намерил, че ищецът И. Л. се легитимира като собственик на процесния апартамент въз основа на реализирано право на строеж, учредено с нотариален акт № 196/1994 г., за което е съставен и нотариален акт № 44/ 2011 г., удостоверяващ придобитото от него правото на собственост на това основание. Посочил е, че тъй като извършеното нотариално удостоверяване на правото на собственост има обвързващо и легитимиращо действие, доказателствената тежест за установяване несъществуването на признатото с нотариалния акт право се носи от страната, която го оспорва и която не разполага с титул за собственост. Приел е, че в случая ответниците, които не разполагат с документ за собственост и не твърдят да са собственици на апартамента, не са опровергали доказателствената сила на нотариалния акт чрез пълно обратно доказване на такива факти, изключващи осъществяването на елементите от фактическия състав на придобивния способ, на който се е позовал ищецът, или сочещи, че придобитото от него право се е погасило. Възраженията им срещу иска за ревандикация се свеждат до това, че владеят имота на облигационно основание – договор за заем за послужване, сключен с трето лице, което е придобило собствеността върху имота на основание давностно владение. Доколкото обаче това трето лице не се е позовало на придобивна давност, а ответниците не са негови универсални или частни правоприемници, те не могат да противопоставят на ищеца чужди права и затова не следва да се обсъжда наведеното от тях твърдение, че правото на собственост принадлежи на бащата на ответника С. Х.- З. Х.. В обобщение е направил извод, че нотариален акт № 44/ 2011 г. легитимира ищеца И. Л., респ. неговите правоприемници, конституирани като страни по делото на основание чл. 227 ГПК, като собственици на процесния недвижим имот. По тези съображения е потвърдил първоинстанционното решение.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касаторите С. Х. и А. Х. правен въпрос относно това дали е допустимо съдът да постанови установително решение спрямо ответниците по предявен против тях осъдителен иск по чл. 108 ЗС, без да е направено изменение на петитума на исковата претенция. Съществуващата към момента на постановяване на въззивното решение противоречива практика на ВКС по този въпрос е преодоляна с приетото Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/ 2014 г. на ОСГК на ВКС, в т.2а от което е прието, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив относно принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. В мотивите към цитираното разрешение е пояснено, че когато по делото бъде установено, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на имота, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита, като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за предаване на владението. Същото е становището на въззивния съд, възприето в обжалваното решение, поради което не е налице твърдяното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Допълнително поставеният от касаторите правен въпрос относно правомощията на въззивния съд при констатирана противоречива практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, е разрешен в т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че въззивният съд не може да спира производството по делото при образувано тълкувателно дело пред ВКС до разрешаване на правен въпрос, който е съществен за изхода на спора, с който е сезиран.
Вторият от поставените въпроси, формулиран от касаторите Х. общо като такъв за отговорността на държателя на един недвижим имот по отношение на собственика на този имот, не е обуславящ изхода на спора по обективно съединения с иска за ревандикация иск за заплащане на обезщетение за ползването на процесния имот, тъй като този иск е отхвърлен като неоснователен. В мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК, е прието, че ответниците имат качеството на държатели на имота и затова не дължат на собственика обезщетение по чл. 73 ЗС, тъй като на това основание отговаря само недобросъвествния владелец, който ползва имота като свой без да има правно основание. От доводите, развити в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, не става ясно какъв е правният интерес на касаторите, ответници по иска, да повдигат този въпрос и каква е връзката му с крайния резултат по спора, който е благоприятен за тях. Поради това настоящият състав намира, че този въпрос не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК и не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
За да отхвърли иска за ревандикация на процесния апартамент в осъдителната му част, съдът е приел, че след предявяване на иска, но преди приключване на устните състезания в първата инстанция, ответниците С. и А. Х. са напуснали жилището и са се установили да живеят на друго място. Този извод е обосновал с показанията на разпитаните по делото свидетели, в това число и свидетеля Натов, посочен от ищците. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 235, ал.3 ГПК, съгласно която при постановяване на решението съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, съдът е приел за установено, че към момента на приключване на устните състезания нито един от двамата ответници не упражнява фактическа власт върху имота, което е основание за отхвърляне на претенцията за предаване на владението. Прието е също, че ответниците- съпрузи са били държатели на имота, тъй като същият им е бил предоставен за безвъзмездно ползване от бащата на съпруга – З. Х., който не е страна по делото. В контекста на тези решаващи съображения за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част изцяло неотносим към изхода на спора е въпросът дали изразът „преустановяване на владението” е равнозначен на „изгубване на владението”, тъй като от значение за уважаване на претенцията е дали ответниците упражняват фактическа власт върху чуждата вещ без основание. Релевантният въпрос е подлежи ли на отхвърляне искът за ревандикация в осъдителната му част, ако ответникът преустанови владението върху вещта в хода на висящия процес. Такъв въпрос обаче не е поставен, а съгласно т. 1 от ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция няма право да извлича въпроса от доводите в касационната жалба или служебно да повдига такъв въпрос, освен в случаите на недопустимост или нищожност на атакуваното решение. По тези съображение не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на В. И. Л., М. И. Д. и В. И. Л..
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4182 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 20196/2014 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: