5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
София, 29.07.2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2384/ 2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Владимир С. П., А. В. П. и М. В. П., против решение № 7845 от 25.11.2013 г. по гр.д. № 12044/2013 г. на Софийски градски съд. В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
К. считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите за приложението на чл. 297 ГПК, на чл. 145 и 146 ГПК, въвел е допълнителни въпроси извън очертаната от страните рамка на спора. В тази насока се позовават на решение № 133/2011 т. на ВКС по гр.д. № 2020/09 г. на І г.о., решение № 281/2-011 г. по гр.д. № 87/2011 г., решение № 14146/2011 г. на ВАС по адм.д. № 9383/2011 г. на ІІІ о. На следващо място поддържат, че въпросът за правото на собственост на ищеца е бил разрешен в противоречие с други влезли в сила решения, по които той е бил страна и по които въз основа на същите писмени доказателства е прието, че той е собственик на процесния имот. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 987/2011 г. по гр.д. № 899/2011 г. на Софийски апелативен съд и решение № 95 от 16.03.2011 г. по гр.д. № 331/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението от 31.05.2013 г. по гр.д. № 36005/2012 г. на Софийски районен съд, 32 състав, с което са отхвърлени предявените от касаторите против [фирма] искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне поставената ограда откъм [улица]на УПИ І-3 в кв. 242 по плана на [населено място], м. ”Зона Б-5” с административен адрес [населено място], [улица]. Производството пред Софийски районен съд е образувано след като с решение по гр.д. № 315/2012 г. на ВКС, І г.о., на основание чл. 303, ал.1, т.5 ГПК е било отменено влязлото в сила решение от 15.10.2009 г. по гр.д. № 34936/08 г. на същия съд.
Твърдението на ищците е било, че са собственици на имот в пететажната жилищна сграда на посочения адрес, представляващ приземно помещение от 33 кв.м, преустроено в жилище, и на мазе към него с площ 16 кв., правото на собственост върху който са придобили на основание давностно владение. Ответникът е предприел действия за разрушаване на сградата, като е поставил ограда около имота, с която е ограничил правото им да ползват собствения си имот.
За да намери предявеният негаторен иск за неоснователен, първоинстанционният съд е приел, че ищците не са доказали да са придобили собствеността върху процесния недвижим имот, тъй като не са установили, че са владяли същия необезпокоявано в продължение на необходимия за това, съгласно чл. 79, ал.1 ЗС, давностен срок. Като допълнителен аргумент за отхвърляне на иска първоинстанционният съд е посочил, че процесните помещения са били със статут на частна общинска собственост, поради което в периода 1990-1996 г. същите не са били годен обект на придобивна давност. Считано от 01.06.1996 г. тези имоти могат да бъдат придобивани по давност, но с § 1 от ЗД на ЗС давността е спряна и не тече до 31.12.2014 .
На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, като в допълнение е посочил, че ищците не са доказали претендираното от тях приземно помещение да е било преустроено в жилище и да съставлява самостоятелен обект на правото на собственост. Те не притежават друг самостоятелен обект в сградата, към който това помещение би могло да бъде принадлежност, за да може да се придобива по давност. От друга страна е намерил, че ищците не са ангажирали никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, че владеят тези помещения от 1967 г., както са твърдяли в исковата молба, поради което е преценил като правно ирелевантно обстоятелството, че от 2002 г. този имот е бил включен в капитала на [фирма] и не попада под действието на мораториума по § 1 от ЗД на ЗС/ ДВ бр. 46/2006 г./ .
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за приложението на чл. 297 ГПК. Значението на този въпрос за изхода на делото се свързва от касаторите с необсъждането от страна на въззивния съд и първоинстанционния съд на представеното при новото разглеждане на делото влязло в сила решение № 897 от 01.06.2011 г. по гр.д. № 899/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е било потвърдено решението на Софийски градски съд от 27.07.2009 г. по гр.д. № 4920/07 г., с което е отхвърлен предявеният от К. А. М. против Владимир С. П. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 16 800 лв. за лишаването му от ползване на недвижим имот, представляващ търговско помещение – магазин № 1 в сградата в [населено място], [улица], вх.А, на ъгъла с бул. С.”. По това дело е било прието, че Владимир П. е придобил правото на собственост върху имота на основание придобивна давност, тъй като за периода 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г. е упражнявал върху него явно и спокойно владение.
От данните по настоящото дело се установява, че касаторът Владимир П. е бил собственик на два апартамента – №№ 7 и 9 в сградата на [улица], ведно с принадлежащите към тях складови помещения в избата и тавана, и съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място. През 1985 г. тези имоти са били отчуждени по реда на З. и собственика е бил обезщетен с друго жилище и парично. Предмет на отчуждаване е била цялата жилищна сграда и дворното място. През 1987 г. за тях е съставен акт за държавна собственост № 12 266. След влизане в сила на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др., Владимир П. е направил искане за отмяна на отчуждаването само на апартамент № 7, по което има постановен отказ, влязъл в сила. С договор от 2006 г. за продажба на обособена част от общинско дружество чрез публичен търг с явно наддаване, Столичен общински съвет продал на К. А. М. магазин № 1 в сградата [улица], собственост на [фирма]. Трайно съдебна практика по приложението на чл. 297 ГПК приема, че при разглеждане на делото съдът е длъжен да зачете влязло в сила решение по преюдициален спор и да не приема нещо различно, само когато това обвързва със сила на пресъдено нещо и страните по висящото делото и може да им бъде противопоставено. Съгласно чл. 298 ГПК, влязлото в сила решение е задължително за страните по делото, за техните наследници и правоприемници и доколкото ответникът по настоящото дело ”Консорциум А.” не бил нито страна, нито е правоприемник на страна по гр.д. № 4920/07 г. на Софийски градски съд, съответно по гр.д. № 988/2011 г. на Софийски апелативен съд, влязлото в сила решение по тези дела не обосновава приложението на чл. 297 ГПК и не е породило за съда задължение да го зачете, като приеме и по настоящото дело, че ищецът е придобил правото на собственост на основание придобивна давност. В този смисъл като не е зачел това решение, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 297 ГПК.
Въпросът ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебното решение е разрешен в т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, сила на пресъдено нещо има само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите за приложението на чл. 145 и чл. 146 ГПК. Твърдението на касаторите, че съдът не е изпълнил задължението да изясни фактите по делото и да отдели спорното от безспорното по реда на чл. 146 ГПК, не е съобразен с цялостното процесуално развитие на делото. След постъпване на исковата молба в съда на ищеца Владимир П. е дадена възможност да уточни обстоятелствата, на които се основава претенцията му и търсената с иска защита, което той е сторил с няколко молби, подадени по делото. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил всички твърдения, като подробно е изразил становището си по тях, включително е направил възражение, че обект с посочените от ищеца характеристики не съществува, както и че ищецът не е придобил правото на собственост, защото в негова полза не е осъществен фактическия състав на придобивната давност. С извършения доклад при първоначалното разглеждане на делото първоинстанционният съд е указал на ищците, че следва да докажат при условията на пълно и главно доказване, че притежават правото на собственост върху имота, спрямо който е предприето твърдяното неоснователно действие, както и че не сочат доказателства за правото си на собственост върху този имот и за твърдяното неоснователно действие на ответника, изразяващо се в поставяне на ограда, като им е указал също и възможността да оспорят представените от ответника писмени доказателства най- късно до края на първото заседание, като в противен случай губят правото да сторят това по- късно. След като страните са взели становище по доклада, с нарочно определение за безспорно и ненуждаещо от доказване е прието обстоятелството, че ответникът е оградил имота и че оградата съществува и към този момент. По този начин в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е изпълнил задължението си да отдели спорното от безспорното и е разпределил доказателствената тежест между страните за доказване на твърдяните от тях факти, които са спорни. След отмяната на влязлото в сила решение и връщането на делото за ново разглеждане на първоинстанционният съд също е извършен доклад, в който на ищците са дадени указания, че следва да установят правото си на собственост върху вещта, която твърдят да е обект на неоснователни въздействия от ответника, както и факта на неоснователното въздействие, което ограничава, смущава или пречи на пълноценното упражняване на правото им на собственост. Допуснати са и представените от тях писмени доказателства. При тези данни не може да се приеме, че съдът е процедирал в противоречие с формираната съдебна практика по чл. 145 и 146 ГПК. Поради това не е налице основанието на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставения процесуалноправен въпрос.
Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка и по въпроса за задължението на съда да разреши спора съобразно заявените от страните по предвидения за това процесуален ред факти, обстоятелства и възражения. Не се оправдава от данните по делото твърдението, че в хода на делото ответникът не е оспорил съществуването на описаното в исковата молба помещение на приземния етаж- това е направено с отговора на исковата молба /л. 69 от гр.д. № 34936/08 г. на СРС/ делото/.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл и по съществени материалноправни въпроси, но такива не са формулирани. Изложените от тях доводи имат характер на оплаквания за неправилност, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон при постановяване на решението, но те не съставляват основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7845 от 25.11.2013 г. по гр.д. № 12044/2013 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: