О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
София, 15.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 588/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] / в несъстоятелност/, представлявано от постоянния синдик Кр. И., чрез процесуалния представител адв. Ст. Х., против решение № 93 от 02.04.2012 г. по в.гр.д. № 1/2012 г. на Смолянския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Касаторът обосновава искането си за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са е разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Във връзка с основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и доводите на страните и да изложи съображения тяхната доказателствена стойност за изхода на спора, както и защо ги приема или отхвърля като недостоверни или не ги цени като неотносими и в частност налице ли е изпълнение на изискванията на чл. 235, ал.2 ГПК във вр. с чл. 12 ГПК, когато съдът изброи в мотивите на решението като налични определени доказателства, но без да ги подложи на анализ и да изложи съображения за тяхната доказателствена стойност, както и защо ги приема или отхвърля; може ли съдът да основе изводите си за доказаност на факти, обуславящи прекъсване на давностното владение, респ. установяване на владение на трето лице, само въз основа на показанията на свидетели, които са свързани лица по смисъла на § 1,т.2 и 3 от ДР на ТЗ с ангажиралата ги страна, следователно в кръга на лицата по чл. 172 ГПК, без да обсъди тези показания във връзка с всички останали доказателства по делото, без да изложи мотиви защо ги кредитира и без да прецени евентуалната им заинтересованост от изхода на делото; задължително ли е владелецът да посещава периодично владяната сграда, за да е налице фактическата му власт върху нея или е достатъчно да е налице възможност владелецът да стори това, когато пожелае; прекъсва ли се давността с изгубване на владението за по- малко от 6 месеца.
Ответникът по касация [фирма] /в несъстоятелност/ чрез своя пълномощник адв. Н. М. изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касация И. Т. Х. чрез своя пълномощник адв. Д. К. също счита, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 268 от 28.10.2011 г. по гр.д. № 1518/2010 г. на Смолянския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] /в несъстоятелност/, със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от синдика К. П. И., против И. Т. Х. иск с правно основание чл. 108 ЗС с искане да се признае, че ищецът е собственик въз основа на давностно владение и правоприемство на недвижим имот- сграда – вила, представляваща самостоятелен обособен обект с идентификатор 67653.936.52.1, еднофамилна, на три етажа, със застроена площ 95 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор 67653.936.52, находяща се в м. ”В.” в землището на [населено място] и ответникът да бъде осъден да предаде на ищеца владението върху този имот. Решението е постановено при участието на трето лице- помагач [фирма]- [населено място].
От фактическа страна по делото е установено, че със заповед от 28.06.1991 г. на министъра на индустрията, търговията и услугите е прекратена, считано от 30.06.1991 г., фирма “Д.” и са образувани 10 фирми с държавно имущество, които поемат активите и пасивите на прекратената фирма по баланса й към 31.03.1991 г., съгласно разделителни протоколи. За уставен фонд на фирма ”Р.” е предоставена държавно имущество в размер на 6375 хил. лева, което тя получава като правоприемник на “Р.”- С., поделение на фирма “Д.”- София по баланса й към 31.03.1991 г., съгласно разделителен протокол. Представен е разделителен протокол от 23.05.1991 г. между фирма”Д.” и “Р.”- С. за уточняване разчетите помежду им, в който основните и оборотните средства са посочени само стойностно.
По делото е назначена съдебно- счетоводна експертиза, която след справка в счетоводството на дружеството- ищец е дала заключение, че не може да се установи кога за пръв път процесната сграда е включена в баланса на дружеството- ищец като Д.. Най- ранното представено извлечение от сметка 203- “сгради” е от 1997 г.
Установено е също по делото, че с договор от 27.02.1998 г. сключен с Агенцията за приватизация, [фирма] е закупило 63 935 акции, съставляващи 75 % от капитала на [фирма].
С нотариален акт № 154, т.І, дело № 146/2010 г. на нотариус с рег. № 366 търговското дружество [фирма] било признато на основание приватизационен договор и давностно владение за собственик на процесната вилна сграда. С договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 164, т.І, дело № 155/ 16.07.2010 г. продало сградата на ответника И. Т. Х..
По делото са разпитани свидители, според които след сключване на приватизационния договор вилата се стопанисва от [фирма], като ключът за нея се държал от изпълнителния директор на това дружество Р. Г..
При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот на заявените от него две самостоятелни придобивни основания – като правоприемник на част от активите на преобразуваната ДФ ”Д.” и изтекла в полза на дружеството 10- годишна придобивна давност, считано от възникването му. Приел е, че от събраните по делото доказателства не се установява вилата да е била част от активите на преобразуваната държавна фирма, нито същата да е преминала към патримониума на ищцовото дружество предвид обстоятелството, че с имуществото на ДФ “Д.” след прекратяването й са образувани общо 10 нови фирми с държавно имущество. Мотивирал е този извод с установеното от вещото лице, че най – ранното извлечение от сметка “203”- сгради, в което вилата фигурира като актив на ищцовото дружество, е от 1997 г., а в представения по делото разделителен протокол от 23.05.1991 г. между фирма ”Д.” и “Р.”- [населено място], този имот не е посочен.
На следващо място съдът е направил извод, че в полза на ищеца не е осъществен и фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС. Приел е, че по делото не е установено ищецът да е упражнявал фактическа власт върху имота, нито да е обективирал външно намерението си да свои имота за себе си. Но дори и да се приеме, че същият е установил фактическа власт през 1993 г., то това владение не е било трайно, тъй като от 1998 г. фактическата власт върху имота била упражнявана от третото лице – помагач [фирма]. Освен това владението не е било и явно – записването на имота в инвентарните книги на юридическото лице не доказва упражняване на фактическа власт върху веща и на намерението за своене.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на възивното решение до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на съда да постанови решението си след преценка на всички доказателства по делото и да изложи съображения за тяхната доказателствена тежест и значение за изхода на делото. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС по този въпрос, израз на която са и приложените към касационната жалба решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/08 г. на ВКС, І г.о.; решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д. № 1359/09 г. на ВКС, І г.о., ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и ППВС № 7/65 г. и ППВС № 1/85 г., която трайно приема, че съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, като в мотивите на решението обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и закона, а когато намери, че някои от доказателствата са неотносими към спора, да се обоснове. Вярно е, че в случая въззивният съд не се е спрял изрично на посочените в касационната жалба писмени доказателства, но е изложил мотиви защо приема, че ищецът не е доказал да е упражнявал фактическа власт върху имота, които сочат, че тези доказателства са взети предвид. Посочил е, че записването на имота като Д. в инвентарните книги на дружеството и декларирането му пред общината сочат на намерение за своене, но сами по себе си не доказват осъществяването на обективния елемент на владението – упражняване на фактическо господство върху вещта. Тези съждения се отнасят и към факта, че при доставчиците на вода и електроенергия е имало открита партида на името на дружеството – ищец, което е и плащало сумите по издадените фактури. Тези доказателства сочат само, че ищецът се е считал за собственик, без да доказват, че действително е придобил собствеността. Доказват, че е имало потребление на ток и вода в сградата, но не и кое лице е упражнявало фактическа власт върху нея и с какво намерение.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса може ли съдът да основе изводите си за доказаност на факти, обуславящи прекъсване на давностното владение, респ. установяване на владение на трето лице, само въз основа на показанията на свидетели, които са свързани лица по смисъла на § 1, т.2 и 3 от ДР на ТЗ с ангажиралата ги страна, следователно в кръга на лицата по чл. 172 ГПК, без да обсъди тези показания във връзка с всички останали доказателства по делото, без да изложи мотиви защо ги кредитира и без да прецени евентуалната им заинтересованост от изхода на делото. Този въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като изводът на въззивния съд за прекъсване на давността, обоснован с показанията на двамата свидетели, единият от които е член на съвета на директорите на [фирма], а другият- в трудовоправни отношения със същото дружество, е направен хипотетично и не е решаващ мотив за отхвърляне на иска. Основното съображение на въззивния съд да приеме, че ищецът не е придобил правото на собственост върху процесната сграда на основание придобивна давност е, че ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи по някакъв начин да е упражнявал фактическа власт върху нея.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по материалноправния въпрос задължително ли е владелецът да посещава периодично владяната сграда, за да е налице фактическата му власт върху нея или е достатъчно да е налице възможност владелецът да стори това, когато пожелае. За да обоснове твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, касаторът се позовава на решение № 128 от 09.05.2011 г. по гр.д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., което обаче не третира този въпрос.
Въпросът прекъсва ли се давността с изгубване на владението за по- малко от 6 месеца също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. При положение, че въззивният съд е приел, че ищецът не е не доказал изобщо да е установил фактическа власт върху имота, този въпрос е без значение за изхода на делото.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касатора предпоставки на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
За пълнота на изложението настоящият състав счита за необходимо да отбележи, че позоваването на придобивна давност при наведено от ищеца твърдение процесната сграда да е била част от активите на прекратената държавна фирма ”Д.”, предполага да се докаже, че правото на държавна собственост е прекратено било на основание чл. 17а ЗППДОбП/ отм./ поради придобиването му от еднолично търговско дружество с държавно имущество /различно от ищеца, защото ако той е придобил собствеността на деривативно основание, не може да я придобие и на оригинерно/, било поради придобиване на собствеността от частноправни субекти – физически или юридически лица. В противен случай за нея ще се прилагат разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 ДР на ЗС.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 93 от 02.04.2012 г. по в.гр.д. № 1/2012 г. на Смолянския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: