2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
София 07.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2602/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Ст. П. като пълномощник на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от В. З. И., против въззивното решение, постановено на 16.01.2014 г. по гр.д. № 1259/2013 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени за изхода на спора процесуалноправни и материалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът по същество да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите за установени въз основа на тях обстоятелства по делото и закона. 2/ Длъжен ли е съдът да се произнесе служебно по нищожността на индивидуален административен акт по реда на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал.2 ГПК. 3/ Включват ли се в кръга на лицата, ползващи се от реституция по ЗВСВНМРСА, наследниците по завещание и завет и какви са предпоставките за прилагане на чл. 1 от този закон.
В писмен отговор на касационната жалба министърът на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област София, представляван от процесуалния представител К. Г., изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 14.08.2012 г. по гр.д. № 52229/2010 г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма]- [населено място], против Министерството на регионалното развитие и благоустройството иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че на основание придобивна давност ищецът е собственик на 1/3 ид. част от магазин № 9, находящ се в [населено място], [улица], с площ на магазина 61.87 кв.м, построен върху имот пл.№ 8 с площ 577.50 кв.м, включен в УПИ VІ- 8,9 с площ 1 321 кв.м, в кв. 188 по плана на [населено място], м. “Зона Б-2”. По делото е прието за установено, че 2/3 ид. части от процесния магазин са били одържавени през 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС от Т. К. К. / А. № 2203 от 03.10.1949 г. за 1/3 ид. част/, от Й. Ш./ А. № 2204 от 19.09.1949 г. за 1/9 ид. част/ и от О. И. Ш./ А. № 2205 от 19.09.1949 г. за 2/ 9 ид. части/. О. П. Ф. / О. И. Ш./ е починала през 1980 г. и е оставила за свои наследници по закон сестрите си Й. П. П. и Т. П. К.. Й. е починала през 1982 г. Със саморъчно завещание от 15.09.1980 г. тя завещала цялото си имущество – движимо и недвижимо, на Дена Й. Б.. С нотариален акт № 82, т.ХХ, дело № 3365 от 31.07.1985 г. Дена Б., действаща в лично качество и като пълномощник на Т. К., продала на РПК ” Н.” 3/9 ид. части от магазин № 9. Т. К. е починала през 1990 г. и не е оставила наследници по закон.
През 1993 г. ищецът сключил с договор с И. В. Д. и Д. Й. Б., по силата на който последните му предоставили под наем за срок от три години 4/9 ид. части от магазин № 9. През 1996 г. бил сключен нов договор между ищеца и Д. Й. Б. за наем на 1/3 ид. част от магазина. Твърдението на ищеца е било, че между него и наемодателите имало уговорка той да закупи процесния магазин. След изтичане на срока на договора те заявили, че се дезинтересират от отдавания под наем имот и нямат намерение да се снабдяват с необходимите за продажбата му документи за собственост. При това развитие на отношенията между тях, от 01.12.1997 г. ищецът започнал да владее 1/3 ид. част от имота за себе си, поради което счита, че е придобил правото на собственост върху нея по давност.
За да направи извод, че ищецът не е придобил правото на собственост на соченото от него придобивно основание, въззивният съд е приел, че той е установил фактическа власт върху имота на основание договор за наем, поради което е бил държател. В тази хипотеза, за да придобие правото на собственост върху процесната идеална част по давност, следва да докаже, че е променил държането във владение и е започнал да държи имота за себе си, демонстрирайки на невладеещия собственик поведение, което недвусмислено сочи на намерение да се упражняват собственически права. Приел е, че такива доказателства по делото не са събрани. Д. на ищеца, че след изтичане на срока на договора за наем на 31.12.1997 г. е започнал да владее имота за себе си, е намерен за неоснователен по съображения, че ползването на наетия имот след изтичане на наемния срок има за последица трансформиране на наемното правоотношение в безсрочно, съгласно чл. 236 ЗЗД.
Като допълнителен аргумент за отхвърляне на иска за собственост въззивният съд е посочил, че дори ищецът да е бил владелец на имота през посочения от него период, същият не би могъл да придобие правото на собственост на основание придобивна давност с оглед разпоредбата на § 1 от ЗИД ЗС, в сила от 01.06.1996 г., съгласно която давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече първоначално до 31.12.2011 г., а след изменението на § 1 в ДВ бр. 105/2011 г.- до 31.12.2014 г. За да направи извод за приложимост на тази норма към процесния недвижим имот въззивният съд е приел, че ищецът, който се позовава на придобивна давност, не е доказал, че правото на собственост на държавата, придобито в резултат на отчуждаване, е прекратено поради придобиване на собствеността от частноправни субекти – физически или юридически лица.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулираните в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК два процесуалноправни въпроса, касаещи задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните и да се произнесе по валидността на административните актове, съгласно чл. 17, ал.2 ГПК. Тези въпроси се поставят от касатора във връзка със Заповед № РД- 15-041 от 11.02.2004 г. на областния управител на област София, с която са отменени заповеди на кмета на Столична голяма община за отписване от актовите книги за държавни и общински имоти по искане на И. Д. и Дена Б. като наследници по завещание съответно на Т. К. и на О. Ф. на идеални части от няколко недвижими имота. Заповедта на областния управител е представена от ответника с отговора на исковата молба и не е оспорена от ищеца. Доводи за нейната нищожност се навеждат за пръв път с касационната жалба. Тази заповед не е обсъждана от съда в двете инстанции по същество, нито въз основа на нея са направени изводи относно принадлежността на правото на собственост върху спорната 1/3 ид. част от процесния магазин. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че реституцията по ЗВСВНМРСА настъпва по силата на закона, при наличие на предвидените в него изисквания, както и че записването и отписването на един имот от книгите за държавна или общинска собственост няма вещноправно действие – не създава и не прекратява правото на собственост върху него. В този смисъл както заповед на кмета на Столична община за отписване на идеални части от процесния магазин /ако има такава/ от книгите за държавна и общинска собственост, така и заповедта на областния управител, с която тя е отменена, не са от значение за изхода на спора за собственост и необсъждането им от въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Дори да се приеме, че заповедта на областния управител е нищожна, както се твърди от касатора, от това не следва автоматично извод, че правото на собственост върху процесната идеална част е било възстановено в патримониума на бившите собственици или техните наследници. Поради това първите два правни въпроса, поставени от касатора, не налагат допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по материалноправния въпрос дали кръгът на правоимащите по ЗВСВНМРСА включва и наследниците по завещание и завет на бившите собственици и какви са предпоставките за прилагане на чл. 1 от този закон. Доводите, с които касаторът обосновава необходимостта от допускане на касационно обжалване по него в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, не са съобразени с установените по делото факти. Съгласно чл. 1 ЗВСВНМРСА, правото на собственост на бившите собственици или техните наследници върху продадените по реда на ПМС 60/1975 г. обекти се възстановява при условие, че в едногодишен срок от влизане в сила на закона върнат на купувачите, съответно на техните правоприемници, получените от продажбата суми. По делото не са ангажирани нито преки, нито косвени доказателства, въз основа на които да се приеме, че е изпълнено това изискване на закона, за да се обсъжда дали съставените в полза на Д. Б. и И. Д. саморъчни завещания са произвели действие по отношение на спорния имот. Със Заповед № РД- 15-041 от 11.02.2004 г. на областния управител на област София са отменени 4 заповеди на кмета на Столична голяма община за отписване от актовите книги за държавни и общински имоти на основание ЗВСВНМРСА и предаване на наследниците на О. П. Ф., Й. П. П., Д. Й. Б. и Т. П. К. на идеални части от няколко имота на [улица]. Тези заповеди, съдържащи констатации за възстановените от правоимащите лица суми, са приложени към делото, но нито една от тях не касае процесния магазин № 9. Поради това не може да се приеме, че поставеният материалноправен въпрос е от значение за изхода на спора. Изводът, че доказателствената сила на съставения за имота акт за държавна собственост не е оборена, тъй като не е установено правото на собственост да е придобито по реституция от частноправни субекти- физически или юридически лица, не се основава на направено от въззивния съд тълкуване на нормата на чл. 1 ЗВСВНМРСА, според което наследниците по завещание се изключват от кръга на субектите на реституция, а единствено на събраните по делото доказателства. Поради това поставеният от касатора матиериалноправен въпрос не е обуславящ изхода на делото и в този смисъл не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено на 16.01.2014 г. по гр.д. № 1259/2013 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: