О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
София, 14.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5301/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], чрез процесуалния представител на дружеството адв. С. Г. – Т., против решение № ІІ- 68 от 14.07.2015 г. по в.гр.д. № 834/2015 г. на Бургаския окръжен съд. Изложени са доводи за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Има ли значение при тълкуване волята на страните по договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот мястото и начинът, по който е направена уговорката в полза на трето лице, за да се направи извод дали се касае за договор в полза на трето лице или до едностранно волеизявление на приобретателя на имота. 2/ С какви данни се индивидуализират физическите лица, за да придобият валидно вещно право. Достатъчно ли е физическото лице да се индивидуализира само като се посочи роднински белег, без имена. 3/ С какви данни най- малко следва да се индивидуализира реална част от жилище при учредяване право на ползване.
Ответницата по касация не е взела становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 43 от 23.03.2015 г. по гр.д. № 42/2015 г. на Районен съд- Айтос, с което е признато за установено по отношение на [фирма], че ищцата С. А. Б. е притежател на правото на ползване, учредено в нейна полза с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 98, т.ІІ, нот. дело № 490/1990 г. на Айтоския районен съдия, върху две стаи, представляващи основната жилищна сграда със застроена площ 40 кв.м, построена в УПИ І- 3950 в кв. 237 по плана на [населено място].
По делото е установено от фактическа страна, че с посочения по- горе нотариален акт Б. А. Б. /с променено име М. Х. М./ е закупил от съпрузите Б. Е. М. и Ф. Х. М. притежаваното от тях право на строеж върху общинско дворно място, цялото с площ 450 кв.м, съставляващо парцел І- 3950 в кв. 237 по плана на [населено място], ведно с построените в него масивна жилищна сграда, гараж, лятна кухня, навес и други подобрения. В т.3 от нотариалния акт е вписано, че купувачът осигурява две стаи от жилищната сграда за своята майка до смъртта й за ползване пожизнено.
Не е било спорно по делото, че за задължения на купувача М. Х. М. имотът е бил изнесен на публична продан и с постановление на ЧСИ от 28.03.2011 г. е бил възложен на обявеното за купувач дружество- ответник по иска.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 98/ 1990 г. в полза на ищцата е било учредено вещно право на ползване при условията на чл. 22 ЗЗД, като продавачите имат качеството на уговорител, купувачът е действал като обещател, а ищцата се явява трето лице – бенефициер по договора. Уговорителят и обещателят са постигнали съгласие ограниченото вещно право на ползване да премине върху ищцата, а същата е приела направената в нейна полза уговорка, доколкото от момента на учредяване на правото на ползване осъществява действия, съответстващи на съдържанието на това ограничено вещно право. Намерил е за неоснователно възражението на ответника за липса на конкретизация на третото лице – бенефициер предвид обстоятелството, че в нотариалния акт не са посочени неговите имена и ЕГН, като е приел, че макар същото да не е определено, е определяемо, тъй като обещателят може да има само една майка. За неоснователно е намерено и възражението, че не е конкретизиран обектът, върху който е учредено вещното право на ползване, по съображения, че жилищната сграда е с площ 40 кв.м и по делото не е установено в нея да има повече от две стаи.
Първият от поставените от касатора правни въпроси, макар да е обуславящ изхода на спора, не осъществява основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Правилата за тълкуване на договорите са посочени в чл. 20 ЗЗД, съгласно който отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и да се схващат в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. По приложението на цитираната разпоредба е налице формирана изобилна съдебна практика, според която при издирване на действителната обща воля на страните съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, както и че отделните уговорки следва да се тълкуват с оглед систематичното им място в договора и общия му смисъл. Данните по делото не налагат извод при постановяване на обжалваното решение въззивният съд да се е отклонил от тази практика. Само от това, че уговорката, според която купувачът учредява в полза на своята майка пожизнено право на ползване върху две стаи, следва волеизявленията на двете страни относно продажбата на имота, не може да се прави извод за липса на договор в полза на трето лице за учредяване на това ограничено вещно право, доколкото тя е част от съдържанието на обективирания в нотариалния акт договор, подписан от двете страни. В тази връзка следва да се има предвид и спецификата на настоящия случай, при който правото на ползване е учредено от купувача, а не от продавача, както е в преобладаващите в практиката хипотези. Поради това по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
Не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и следващи два правни въпроса, касаещи данните, с които следва да бъде индивидуализиран бенефициера по договора в полза на трето лице, съответно белезите, с които се индивидуализира реална част от вещ. В правната доктрина и в съдебната практика няма колебание, че за валидността на договора в полза на трето лице е достатъчно, ако в него третото лице не е определено, то поне да бъде определяемо чрез посочване на такива негови качества /белези/, чрез които то може да бъде еднозначно установено. Дали тези белези са достатъчни, така че при тълкуване на волята на страните да не оставят съмнение в чия полза е договаряно, е конкретен въпрос, разрешаването на който зависи от фактите по всяко дело. В случая обстоятелството, че бенефициерът по договора е определен чрез посочване на роднинската му връзка с купувача /”своята майка”/, е преценено от въззивния съд като достатъчно да се направи извод, че това е ищцата, предвид събраните по делото доказателства за родствените връзки между нея и приобретателя по договора.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ- 68 от 14.07.2015 г. по в.гр.д. № 834/2015 г. на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: