О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
София, 30.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3815/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 645 от 07.04.2014 г. по гр.д. № 379/2014 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 1318 от 23.07.2013 г. по гр.д. № 2023/2010 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Държавна агенция ”Д.” против [фирма]- [населено място] иск за сумата 150 000 лв., частичен иск от 862 431.96 лв., представляваща стойността на подобрения, извършени в посочения в мотивите недвижим имот, за периода 23.07.1999 г.- 17.06.2010 г.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ДА ”Д.” . В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят поддържа, че направените от въззивния съд фактически констатации по делото не кореспондират със събраните доказателства, както и че в нарушение на материалния закон било прието, че агенцията има качеството на недобросъвестен владелец. Счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречието му с постановеното от първата инстанция решение. В изложението по чл. 280, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и два правни въпроса, по отношение на които се твърди да са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК – за приложимата материалноправна норма / чл. 70 ЗС, чл. 73 ЗС или чл. 60-62 ЗЗД/ при уреждане на отношенията във връзка с извършени от държавата подобрения в чужд имот, когато за него има издаден акт за държавна собственост и за това как следва да се квалифицират разходите за строително- ремонтни дейности, направени с цел поддържане на имота и довели до значително увеличение на неговата стойност- като необходими разноски или като подобрения.
В писмен отговор ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с решение № 11 от 19.03.2008 г. по гр.д. № 2100/2005 г. на Районен съд – Враца, влязло в сила на 30.04.2009 г., е било признато за установено по отношение на ДА ”Д.”- София, че [фирма] – София е собственик на подробно описаните в решението имоти : УПИ І- 1285 в кв. 55 по плана на [населено място], ведно с построените в него сгради, съставляващ З. [населено място], като Агенцията е осъдена да предаде на ищеца владението върху тези имоти. По това дело е било прието, че [фирма]- София е собственик на имота на основание § 17а ЗППДОбП/ отм./ и чл. 2, ал.4 ЗДС. Разпореждане № 10 от 23.03.1999 г. на Министерския съвет за намаляване на капитала на [фирма] – София чрез обезсилване на акциите, съответстващи на стойността на правото на собственост върху недвижими имоти – зърнобази, в това число и зърнобаза К., и обявяването на тези имоти за публична държавна собственост и предоставянето им за стопанисване и управление на ГУ ”Д.”, не е породило правно действие, тъй като намаляването на капитала не е било вписано в търговския регистър, поради което тези имоти не са преминали в собственост на държавата. Зачитайки силата на пресъдено нещо по въпроса за собствеността на недвижимите имоти – земя и сгради, съставляващи зърнобаза в [населено място], въззивният съд е приел по настоящото дело, че те не са станали държавна собственост. Отнети са от владението на [фирма] и върху тях е установено владение по смисъла на чл. 68 ЗС от Държавата, която ги е предоставила за стопанисване и управление на ДА ”В.”. Това владение е недобросъвестно, поради което имуществените отношения между страните по повод извършените от ищеца подобрения следва да се уредят по правилата на чл. 73, ал.2 и чл. 74, ал.1 ЗС – ищецът може да иска да му бъдат заплатени направените от него разноски за запазването на вещта, както и по- малката сума между направените разноски за подобренията и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Въз основа на това и съобразно заключението на съдебно- техническата експертиза, е приел, че собственикът на имота [фирма] дължи на ДА ”Д.” сумата 155 266.05 лв. за направените необходими разноски за запазване на сградите и трайно прикрепените към тях машини и съоръжения. Намерил е за основателно заявеното от ответника възражение за прихващане със сумата 252 120 лв., представляваща вземане на [фирма] към държавната агенция за ползите, от които собственикът на имота е бил лишен, и в съответствие с чл. 104, ал.2 ЗЗД е направил извод, че вземането на ищеца за подобрения е погасено и следователно предявеният иск е неоснователен.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Както е изяснено в т.3 от ТР № 1/2010 по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, противоречието между въззивното и първоинстанционното решение не осъществява посоченото основание за допускане на касационно обжалване.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса за приложимата материалноправна норма / чл. 70 ЗС, чл. 73 ЗС или чл. 60-62 ЗЗД/ при уреждане на отношенията във връзка с извършени от държавата подобрения в чужд имот, когато за него има издаден акт за държавна собственост. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно чл. 70, ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е бил собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Както е пояснено в т.9 от ППВС № 6/ 74 г. правни основания по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС са прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. Съдебната практика е последователна в разбирането си, че актовете за държавна собственост нямат транслативно действие, те не прехвърлят правото на собственост или друго вещно право в патримониума на държавата от датата на съставянето им, а само констатират наличието на това право като вече придобито по някой от посочените в чл. 77 ЗС способи. Поради това, че нямат вещнопрехвърлително действие, актовете за държавна собственост не могат да служат като правно основание за добросъвестно владение, каквато теза се поддържа от касатора. В съответствие с изложеното, въззивният съд е приел, че касаторът е недобросъвестен владелец и по отношение на извършените в имота подобрения има правата по чл.73, ал.2 и чл. 74, ал.1 ЗС.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване и по втория въпрос- как следва да се квалифицират разходите за строително- ремонтни дейности, направени с цел поддържане на имота и довели до значително увеличение на неговата стойност – като необходими разноски или като подобрения. Въпросът е фактически, а не правен, и следва да се решава в зависимост от конкретните факти по делото. С оглед конкретната фактическа обстановка по всяко отделно дело едни и същи по вид строително- монтажни работи в едни случаи могат да бъдат окачествени като необходими за запазване на имота, а в други да съставляват подобрение. В настоящия случай от заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза е установено, че от извършените от ищеца строително- монтажни работи в имота, само тези по позиция 8 /подмяна на водопровод на лаборатория/ и позиция 9 /ремонт на административна сграда/ са довели до увеличаване стойността на имота. Останалите посочени в справката към исковата молба дейности по своя характер представляват ремонт на машини и съоръжения и строително – монтажни работи в имота, необходими за поддържането му в нормално състояние, съответстващо на функционалното му предназначение, без обаче да са довели до увеличаване на неговата стойност. Това е дало основание на въззивния съд да квалифицира сторените във връзка с тези ремонтни дейности разходи като необходими разноски и тази негова преценка е съобразена с възприето в съдебната практика и правната доктрина разрешение.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 645 от 07.04.2014 г. по гр.д. № 379/2014 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: