О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
София, 13.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1927/09 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 212 от 06.94.2009 г. по в.гр.д. № 1016/07 г. на Добричкия окръжен съд решение № 91 от 02.08.2007 г. по гр.д. № 8/06 г. на Каварненския окръжен съд е :
обезсилено в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. С. К. иск с правно основание чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ за установяване правото на наследниците на А. С. Б., поч. на 28.11.1980 г., на възстановяване на собствеността върху нива от 31 дка в м.” Ю.” в землището на [населено място]; нива от 33 дка в м.” В. път” в землището на [населено място]; нива от 20 дка в м. ”Б. път” в землището на [населено място]; нива от 70 дка в м. ”М. могила” в землището на [населено място] и нива от 290 дка в землището на [населено място] и в тази част производството по делото е прекратено;
отменено в частта, с която е отхвърлен искът за признаване право на възстановяване на собствеността по отношение на нива от 28 дка , парцел ІІ в кв. 23 при съседи път, път, неделя ст. М. и н-ци на С. Д.; нива от 17.800 дка – парцел Х в кв. 13 в м. ”До воденицата” при съседи н-ци на А. К. и н-ци на С. Д. в землището на [населено място]; нива от 7 дка в м. ”До гьола” при съседи път, път, н-ци на С. Д. и н-ци на А. К. в землището на [населено място] и нива от 80 дка в землището на [населено място] и в тази част е постановено друго, с което искът е уважен;
оставено в сила в частта, с която е отхвърлен искът за признаване правото на възстановяване на собствеността върху нива от 48 дка- парцел ІІІ в кв. 34 в землището на [населено място] при съседи път, Й. Г.; нива от 55 дка – парцел ІХ в кв.6 в [населено място], при съседи н-ци на И. С., н-ци на Д. Х. Г. и н-ци на Л. К.; нива от 55 дка в землището на [населено място] в м. ”Б. могила”; нива от 48 дка в [населено място]; нива от 55 дка в [населено място]; нива от 200 дка в [населено място] и нива от 205.360 дка парцел VІІІ в кв. 20а в на [населено място].
Против въззивното решение в частта, с която е уважен частично искът по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е подадена касационна жалба от [община]. Развити са доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят сочи, че като е признал правото на възстановяване на още 132. 8 дка земеделски земи, въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 10, ал.8 ЗСПЗЗ, защото по този начин общо признатите за възстановяване земи по исков и по административен ред на името на наследниците на А. Б. и на неговите деца, надхвърлят размерите по чл.8, ал.1 и чл. 10 ЗТПС. Счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за приложението на чл. 10, ал.8 ЗСПЗЗ.
В останалата част въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Д. С. К. чрез нейния пълномощник адв. В. Б.. Развити са доводи за необоснованост, нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Жалбоподателката обосновава допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че въззивният съд е постановил решението с в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: за предмета на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ; как в съдебното производство съдът следва да установи идентичността между заявени по други преписки имоти и имотите, предмет на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ; може ли съдът да се произнесе за по- малка част от по- голям по площ имот. Позовава се на ТР № 2/ 1996 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/ 1997 г. на ОСГК на ВКС и определение № 82 по гр.д. № 12/09 г. на ВКС, І г.о.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
Жалбоподателката в настоящото производство е предявила против Общинска служба по земеделие [населено място] и [община] иск с правно основание чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ за признаване правото на наследници на А. С. Б. на възстановяване на собствеността върху 16 земеделски имота, подробно индивидуализирани в молба от 07.03.2006 г. на л. 40 от първоинстанционното дело. Твърдяла е, че тези имоти не са били заявени за възстановяване в срока по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ.
В Списък на лицата от Ш. община, които притежават над 300 дка ниви, изготвен на 29.07.1946 г. е посочено, че А. С. Б. притежава 840 дка. и следва да му се отнемат 540 дка. По протокол от 05.11.1946 г. са отчуждени и причислени към ДПФ 48 дка, съставляващи парцел ІІ в кв. 34 в [населено място]. По протокол от 08.11.1946 г. е отчужден парцел ІІ в кв. 23 в [населено място], нива от 17.8 дка в м. ” До воденицата” и нива от 7 дка в м. ”До гьола”. С протокол от 06.06.1947 г. са били отчуждени нива от 80 дка в [населено място], съставляваща парцел ХІV в кв. 21 и нива от 205.360 дка, съставляваща парцел VІІІ в кв. 20а. С протокол от 05.11.1946 г. са били отчуждени 55 дка, съставляващи парцел ІХ в кв. 6 в Б.. Към 17.05.1950 г. на А. Б. е било признато право на поземлена собственост в размер на 370 дка. С протокол от същата датата на на т.п.с комисията в [населено място] е определено право на поземлена собственост върху 170 дка, от които 100 дка за стопанина, 50 дка за едно женено дете и 20 дка за трето дете, а останалите 200 дка са отчуждени и причислени към ДПФ. През 1949 г. А. Б. декларирал следните непокрити земеделски имоти: нива в м.”В. път” от 33.7 дка, нива в м.”Ю.” от 33.3 дка, градина в м.”Градината” от 1.5 дка, 0.5 дка и 3 дка, нива в м. ”М. могила” от 40 дка, за която е посочено ” наследство на сина му от майка му, понеже неговите ниви са сумарно при моите”; нива в м. ”М. могила” от 22 дка “дадена на дъщеря ми Роза и декларирана от нея” и нива от 20 дка в м. ”Б. път” “дадена на сина ми С. и декларирана от него”. В забележка към декларацията е посочил, че освен декларираните 72 дка има още на жена му Д.- 50 дка, на сина С.- 50 дка, на сина Д.- 48 дка, на дъщерята Роза – 50 дка, на дъщерята С. – 50 дка и на дъщерята Е.- 50 дка, които имоти се водят на негово име. Така посочени в декларацията, имотите имат обща площ 370 дка.
След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е направил извод, че имотите по п.2.9 – нива от 31 дка в м. ”Ю.”, по п.2.10 – нива от 33 дка в м. ”В. път”, по п.2.11- нива от 20 дка в м.”Б. път” и по п.2.12 – нива от 70 дка в м. “М. могила” са били заявени за възстановяване по преписка № 2972/92 г. , по която има постановен отказ за възстановяване на общо 202 дка, който е влязъл в сила. Имотът по п.2.13 – нива от 180 дка в землището на [населено място] е идентична със заявените за възстановяване 170 дка по преписка 2973/92 г. и за него също е постановен отказ за възстановяване. Изводът, че се касае за едни и същи имоти е обоснован с това, че възстановяването на правата на наследниците по двете преписки е било основано на удостоверение от 1991 г., издадено въз основа на декларираните през 1949 г. от А. Б. непокрити земеделски имоти, които от своя страна са идентични с имотите в подаденото от Б. заявление от 26.11.1946 г., с което е посочил кои имоти иска да запази до определения размер. Оттук съдът е заключил, че за тези имоти е налице отрицателната процесуална предпоставка за водене на установителен иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, тъй като същите са били заявени за възстановяване по административен ред.
По отношение на останалите претендирани за възстановяване имоти съдът е приел, че искът по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е допустим, но е основателен само за имотите по п. 2.2- нива от 28 дка , парцел ІІ в кв. 23, по п. 2.3 – нива от 17.800 дка парцел Х в кв. 13 в м. ”До воденицата”, по п. 2.4- нива от 7 дка в м. ”До гьола”- парцел VІІ в кв. 46, и трите в землището на [населено място] и нива от 80 дк, парцел ХІV в кв. 21 по плана на [населено място]. Искът по отношение на имотите по п. 2.1 и 2.7 е намерен за неоснователен по съображения, че наследодателят не е притежавал такива имоти в землището на [населено място], а ищцата неправилно е разчела съответните писмени доказателства. Имотът по п. 2.8 е бил възстановен на името на сина С. Б., а за имотите по п. 2.6, 2.14 и 2.15 наследниците на А. Б. са били обезщетени с поименни компенсационни бонове по преписка № 2973 “е” съответно за нива от 55 дка в [населено място], 185.600 дка в [населено място] и за 40 дка в [населено място].
Поставеният в касационната жалба на [община] правен въпрос по приложението на чл. 10, ал.8 ЗСПЗЗ е обуславящ въззивното решение в частта, с която искът по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е уважен, но същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която предмет на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е правото на възстановяване на собствеността върху притежаваните преди кооперирането им земеделски земи. В закона са уредени няколко способа за възстановяване правата на собствениците – в стари реални граници, в нови реални граници с план за земеразделяне, чрез обезщетяване със земя от общинския поземлен фонд или с поименни компенсационни бонове, когато собствеността не може да се възстанови по другите начини. От компетентността на общинските служби по земеделие е да определят конкретния способ, по който ще бъдат възстановени правата на собствениците. Във всички случаи обаче правоимащите следва да подадат заявление до общинската служба по земеделие за възстановяване на правата си в срока по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ, а ако са пропуснали този срок – да установяват правата си по исков ред при условията на чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ. Да се признае правото на възстановяване по смисъла на чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ означава да се установи притежанието на правото на собственост към релевантния минал момент като обща материалноправна предпоставка за осъществяване на правата на собствениците по ЗСПЗЗ, независимо дали собствеността ще се възстанови реално или правоимащите лица ще бъдат обезщетени по някой от предвидените в закона способи. “Със съдебното решение се признава или отрича правото на възстановяване на собствеността, а самото то се извършва от Общинската поземлена комисия по местонахождение на имота с оглед ролята й на единствен орган, овластен да се произнася по възстановяването”. Това е прието в т.3 от ТР № 2/ 96 г. на ОСГК на ВС, от което пък следва, че въпросът дали заявените за възстановяване земи в хипотезата на чл. 10, ал.8 ЗСПЗЗ надхвърлят определените в чл. 8, ал.1 и чл. 10 ЗТПС размери, е извън предмета на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ. Тези обстоятелства следва да бъдат съобразени от общинската служба по земеделие, която въз основа на влязлото в сила решение по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ ще определи по какъв начин следва да бъдат възстановени правата на лицата върху признатите им за възстановяване земеделски земи. В същия смисъл е решение № 68 от 21.04.2010 г. по гр.д. № 338/09 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Въззивното решение не противоречи на тази практика, поради което същото не следва да се допуска до касационно обжалване по жалбата на [община].
По касационната жалба от Д. К.
Първият от поставените от жалбоподателката правен въпрос е относно предмета на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР №2/96г ОСГК, тъй като въззивния съд не е изложил мотиви относно правото на възстановяване на всеки един от заявените в исковата молба земеделски имоти. В посоченото тълкувателно решение е прието, че искът по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е допустим за незаявените за възстановяване в срока по ал.1 земеделски имоти, независимо от това, че в същия срок бившите собственици са направили искане пред поземлената комисия да им бъдат възстановени други имоти, тъй като правото на възстановяване е относимо към всеки имот, а не към лицето, което го претендира. Въззивният съд се е съобразил с тази задължителна практика, като подробно е изследвал дали имотите, предмет на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, са били заявени за възстановяване по административен ред и при положителен отговор на този въпрос по отношение на някои от тях е приел, че искът е недопустим, като е обезсилил частично първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Следователно, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по втория въпрос – как в съдебното производство съдът следва да установи идентичността между заявени по други преписки имоти и имотите, предмет на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ. Жалбоподателката не обосновава по какъв начин даденото от въззивния съд разрешение влиза в противоречие с постановките на ТР № 1/ 1997 г. на ОСГК, в което е прието, че принадлежността на правото на собственост върху земеделските земи към момента на одържавяването им или включването им в ТКЗС, ДСЗ или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, е предмет на специалния установителен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. В производството по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ съдът не разрешава спорове за материално право. В случая приложими са постановките на ТР № 2/ 96 ОСГК, според които правото на възстановяване е относимо към всеки имот, а не към лицето, което го претендира, с които въззивният съд се е съобразил, като е изследвал дали част от имотите, предмет на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, са били заявени като собствени на името на някой от наследниците на общия наследодател, доколкото в декларацията от 1949 г. има отбелязване, че някои от декларираните имоти са им били дадени.
По отношение на третия въпрос – може ли съдът да се произнесе за по- малка част от по- голям по площ имот, не е посочена и не е обоснована нито една от хипотезите за допускане на решението до касационно обжалване, посочени в чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Твърдението, че се касае за съществен процесуалноправен въпрос, не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и по касационната жалба на Д. С. К..
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 212 от 06.94.2009 г. по в.гр.д. № 1016/07 г. на Добричкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: