О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 12.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 6 март 2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 534/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Пл. П. като пълномощник на И. Б. Н. против решението на Софийски градски съд, постановено на 18.05.2010 г. по гр.д. № 135/08 г. в частта му, с която е уважен предявеният против него иск по чл. 31, ал.2 ЗС. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради неправилно приложение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за приложението на чл. 31, ал.2 ЗС. Тезата на касатора е, че формираната по този въпрос съдебна практика се нуждае от осъвременяване поради променените обществено икономически условия след приемането на Конституцията на РБ от 1991 г. Счита също, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по въпроса от кой момент възниква правото на задържане по чл. 72, ал.3 ЗС и как се упражнява, тъй като същият е от значение за правилното приложение на закона.
Ответникът по касация Л. Б. Н. не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решението на Софийски районен съд, постановено на 28.06.2007 г. по гр.д. № 6829/05 г. в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 286 ГПК/ отм./ във връзка с чл. 31, ал.2 ЗС за разликата над 8 910 лв. до 17 000 лв. и вместо него е постановено друго, с което И. Б. Н. е осъден да заплати на Л. Б. Н. сумата 8 100 лв., представляваща обезщетение за ползуване на съсобствения на страните апартамент, предмет на иска за делба, находящ се в [населено място], [улица] за периода от 12.01.2005 г. до 12.04.2007 г., както и сумата 810 лв. обезщетение за ползуване на съсобствения им гараж на същия адрес за периода 12.01.2005 г. до 12.04.2007 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.04.2007 г. до окончателното им изплащане. Въззивният съд е приел за установено по делото, че след смъртта на общия на страните наследодател делбените имоти са ползувани лично от ответника И. Б.. На 12.01.2005 г. другият съсобственик – Л. Б. отправил до него писмена покана за заплащане на обезщетение за ползуване на съсобствения имот. Оттук въззивният съд е заключил, че са налице предпоставките на чл. 31, ал.2 ЗС и с оглед заключението на съдебно- техническата експертиза за размера на средния пазарен наем за жилището и гаража за периода от изпращане на поканата до предявяване на иска, е уважил претенцията, като е присъдил на ищеца обезщетение съобразно правата му в съсобствеността. Съдът е намерил за неотносимо към фактическия състав на чл. 31, ал.2 ЗС, от който се поражда правото на обезщетение, обстоятелството дали претендиращият обезщетение съсобственик е поискал да ползува съсобствената вещ лично или да реализира доходи от нея.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с цел осъвременявяване на съдебната практика по въпроса следва ли ищецът по иск по чл. 31, ал.2 ЗС да доказва, че е пропуснал да реализира ползи от съсобствения недвижим имот и техния размер. По този въпрос има формирана последователна съдебна практика, включително и практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която приема, че разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС се явява частен случай на общата забраната едно лице да се облагодетелства за сметка на друго лице, като го лишава, макар и чрез едно правомерно от гледна точка на закона поведение, от възможността да упражнява едно свое субективно материално право – да ползува своята част от имота. И. на вземането е едно фактическо положение – реалното ползване на общата вещ от единия съсобственик в обем по-голям от притежаваните от него идеални части от вещното право, което обуславя разместване на имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ. В този смисъл решение № 314 от 22.06.2011 г. по гр.д. № 1568/10 г. на ІV г.о., решение № 516 от 11.01.2011 г. по гр.д. № 1385/09 г. на ІІІ г.о. и др. Даденото в т.2 от Тълкувателно решение № 129/86 г. на ОСГК на ВС и последователно прилагано в съдебната практика принципно разрешение, според което когато се касае за съсобствено жилище, размерът на обезщетението, което дължи съсобственикът, който сам ползува съсобствената вещ, се съизмерва с частта от наема на жилището, на която съсобственикът би имал право, ако то бъде отдадено под наем, не е обосновано с оглед съществуващите преди приемането на Конституцията на РБ от 1991 г. обществено- икономически условия, а е продиктувано от практически съображения – да се улесни доказването в случаите, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по втория поставен от касатора правен въпрос – от кой момент възниква правото на задържане по чл. 72, ал.3 ЗС и как се упражнява. Този въпрос не е включен в предмета на делото и въззивният съд не е взел становище по него.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, постановено на 18.05.2010 г. по гр.д. № 135/08 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: