7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
София, 13.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4607/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Н. Т. Т. чрез неговия пълномощник адв. Т. А., против решение № 317 от 21.02.2014 г. по гр.д. № 3751/2012 г. на Софийски апелативен съд. Наведени са доводи за неправилност на въззивното решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба са изведени няколко материалноправни и процесуалноправни въпроси, по отношение на които касаторът поддържа, че са обусловили изхода на спора и отговарят на специалните изисквания на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Срещу същото въззивно решение е подадена касационна жалба и от Л. Д. Т. и И. Т. Т. чрез техните пълномощници адв. Е. Б. и адв. Б. М.. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторите обосновават искането си за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с твърдението, че същото е постановено в противоречие с практиката на ВКС- ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 56 от 15.04.2013 г. по гр.д. № 796/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение 79 от 24.06.2009 г. по гр.д. № 645/08 г. на ВКС, ІІ т.о. относно правомощията на въззивната инстанция; в противоречие с решение № 226 от 01.11.2011 г. по гр.д. № 441/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. по въпроса за придобивната давност, изтекла до 22.11.1997 г. за имоти, подлежащи на възстановяване по ЗВСНОНИ, с решение № 654 от 22.07.1999 г. по гр.д. № 211/99 г. на ВКС, ІІ г.о. , решение № 654 от 30.12.1994 г. по гр.д. № 597/94 г., решение № 685 от 24.09.2009 г. по гр.д. № 1365/08 г. на ВКС, І г.о. и решение № 574 от 17.06.2009 г. по гр.д. № 54/08 на ВКС, ІV г.о. по въпроса за допустимите доказателствените средства за доказване на правото на собственост, придобито на основание придобивна давност, и с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да основе своите изводи на всички събрани по делото доказателства, като ги обсъди в съвкупност и в тяхната взаимна връзка.
В подадените отговори на касационните жалби ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е обезсилено решението от 11.11.2011 г. по гр.д. № 3971/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените против [фирма] искове за признаване правото на собственост на ищците върху поземлен имот пл.№ 788 с площ 9 018 кв.м, попадащ в кв. 12, 18 и 37 по плана на [населено място], м. ”М. ливади”, и поземлен имот пл.№ 730 с площ 13 058 кв.м, попадащ в кв. 12, 18 и 28 по плана на същата местност. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. Т. Т. и Т. Й. Т. против [фирма] искове с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху описаните по – горе поземлени имоти.
За да обезсили частично първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че с исковата молба не е предявен самостоятелен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, а искането за съдебно установяване на правото на собственост на ищците е в рамките на заявения с исковата молба петутим, съответстващ на иск по чл. 108 ЗС, който включва в себе си и установяване на това право.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част по поставения в изложението към касационната жалба на Н. Т. правен въпрос: при наличие на неправилна квалификация на предявените искове кога въззивният съд следва да санира този порок и необходимо ли е изготвянето на нов доклад от въззивната инстанция, когато тя констатира, че предявената искова претенция е с друго правно основание, различно от приетото от първоинстанционния съд. В случая въззивният съд не е приел различна правна квалификация на предявените искове, а при извършване на проверка за допустимост на съдебното решение е приел, че първоинстанционният съд е разгледал като самостоятелен установителен иск за собственост, какъвто в действителност не е бил предявен. Както положителният установителен иск за собственост, така и ревандикационният иск по чл. 108 ЗС, имат за предмет установяване съществуването на претендираното от ищеца право на собственост. Разликата между двата иска е в отправеното до съда искане, което при установителния иск за собственост се ограничава само до това да бъде установено по отношение на ответника съществуването на претендираното от ищеца право на собственост, докато при ревандикационния иск то включва и искане за осъждане на ответника да предаде владението върху имота. В съответствие с трайно установената съдебна практика съдът е приел, че искането за признаване по отношение на ответника, че ищецът е собственик на описаните в исковата молба имоти, наред с искането за осъждане на ответника да му предаде владението върху тези имоти, не сочи на обективно съединяване на установителен и осъдителен иск за собственост/ такова съединяване би било недопустимо/, а формира единен петитум, съответстващ на осъдителния иск по чл. 108 ЗС.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. Т. Т. и Т. Й. Т. против [фирма] искове с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява ищците да са придобили правото на собственост върху имотите в резултат на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Приел е, че имотите са били възстановени на праводателите на ответника по реда на ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ, поради което по отношение на същите намира приложение разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, с която се заличават правните последици на придобивната давност, изтекла до 22.11.1997 г.- датата на влизане на този закон в сила. Тъй като ищците са обикновени владелци, за да придобият процесните имоти по давност, е следвало да упражняват фактическа власт върху тях с намерение за своене в продължение на 10 години, считано от 22.11.1997 г. Намерил е, че събраните по делото гласни доказателства не установяват по категоричен начин началния момент, от който ищците са установили владение върху имотите. Показанията на разпитаните по делото свидетели, които са били в трудовоправни и облигационни отношение с ищците, са преценявани от въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, като е направен извод, че само въз основа на тях предявеният иск не може да бъде уважен.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба от Н. Т. Т. се сочи, че в противоречие с константната практика на ВКС въззивният съд не е обсъдил всички събрани по дело доказателства и не е изложил съображения защо не кредитира показанията на посочените от ищците свидетели. В тази връзка са формулирани следните въпроси: по какъв начин съдът прави преценката си във връзка с необходимостта от повторно изслушване на свидетелите, които вече са дали показания пред първоинстанционния съд и следва ли въззивният съд да изслуша свидетелите отново, ако във въззивната жалба е направено оплакване за необсъждане на всички доказателства и за превратно тълкуване на свидетелските показания; в случаите, когато част от свидетелските показания са приети за недостоверни, без да бъде изложено мотивирано становище в тази връзка относно обстановката, в която доказваните факти са възприети, способността на свидетеля да запамети възприетото и да го възпроизведе точно, без да пропусне или прибави нещо, следва ли делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да се произнесе с мотивирано решение при пълно и всестранно изследване на фактическата обстановка.
Данните по делото не дават основание да се приеме, че при постановяване на въззивното решение въззивният съдът се е отклонил от трайно установената съдебна практика, съгласно която той е длъжен да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти. При позоваване от страна на ищците на придобивна давност, въззивният съд е определил като подлежащи на доказване на първо място факта на владението, началния момент на установяването му и неговата продължителност. В тази връзка са обсъдени показанията на разпитаните по делото свидетели, констативен протокол от 07.04.2005 г., изготвен от служители на Столична община, район “Т.” за предаване на владението на отписания от актовите книги със Заповед № РД- 57-835/02.11.1995 г. на Кмета на СО имот на наследниците на Б. Р. П., М. И. Б. и В. Л. К., определението по гр.д. № 3662/08 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определението по гр.д. № 18403/07 г. на Софийски районен съд, с което е отказано издаването на заповед за възстановяване на владението по реда на чл. 126 ж ГПК/ отм./ на праводателя на ответника- [фирма]. Обратно на твърденията на касатора Т., въззивният съд е взел предвид и заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза, която е установила, че спорните имоти са били оградени още през 1974 г., т.е. ограждането им не е извършено от ищците. След съвкупната преценка на тези доказателства съдът е направил извод, че не е доказан началният момент на установяване на владението, чрез какви конкретни фактически действия от страна на ищците то е било обективирано, както и че не е доказано същото да е било явно, спокойно и непрекъснато. Въззивният съд изрично е посочил, че преценява показанията на свидетелите Ш., В. и Ч. съобразно изискванията на чл. 172 ГПК и при тази преценка е намерил, че сочените от тях обстоятелства не се подкрепят от другите събраните по делото доказателства. Като е процедирал по този начин, съдът не се е отклонил от установената съдебна практика, според която той е длъжен да се мотивира защо не дава вяра на показанията на някой от свидетелите. Въпросът за правилността на преценката на събраните доказателства и обосноваността на изградените въз основа на тях фактически и правни изводи по спора е неотносим към предпоставките за допускане на касационното обжалване и не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора процесуален въпрос, касаещ задълженията на съда във връзка с обсъждането на доказателствата.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория повдигнат в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на Н. Т. правен въпрос който се свежда до това следва ли съдът да върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, когато свидетелските показания за приети за недостоверни, без съдът да е изложил мотивирано становище в тази насока. Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отговор на поставения въпрос дават разпоредбите на чл. 270 и чл. 271 ГПК, които са ясни: въззивният съд може да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд в две хипотези: когато прогласи първоинстанционното решение за нищожно, ако делото не подлежи на прекратяване, или когато обезсили първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск и върне делото за произнасяне по предявения иск. Константна е съдебната практика, че съществените нарушения на съдопроизводствените правила, каквото по естеството си представляват немотивираното игнориране или превратното възприемане на свидетелските показания, не обосновават нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, и в този смисъл не са основание за връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но неправилно, въззивният съд отменя първоинстанционното решение и решава спора по същество. Съгласно приетото в т.19 от ТР № 1/ 04.01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, “Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор…При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд”. В случая това е сторено. При наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на въззивното решение поради неправилна преценка на свидетелските показания, въззивният съд е подложил същите на самостоятелен анализ във връзка с останалите събрани по делото доказателства, но при тази преценка е достигнал до извод, че същите са неубедителни и не доказват по несъмнен начин фактите, за установяване на които са били допуснати свидетелите.
Въпросът как се отразява на допустимостта на касационното обжалване обстоятелството, че по един гражданскоправен спор е било образувано търговско дело, изцяло е неотносим към изхода на спора, поради което не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК.
Аналагочни на изложените по- горе са съображенията за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба от И. Т. Т. и Л. Д. Т. правени въпрос, касаещ правомощията на въззивната инстанция. Твърдението на касаторите, че въззивният съд се е задоволил да посочи, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, и споделя изцяло изложените от първоинстанционния съд мотиви, не кореспондира с данните по делото. Обжалваното въззивно решение съдържа мотивировъчна част, обективираща решаващата дейност на съда, в която е направен самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и са изложени съображения какви фактически и правни изводи решаващият съд прави въз основа на тях. В съответствие с разясненията, дадени в т.19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е направил констатация за пълно съвпадение на направените от него изводи по спора с тези на първата инстанция като непряк резултат от проверката на обжалваното решение, поради което е оставил същото в сила.
Не се установява противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 226 от 01.11.2011 г. по гр.д. № 441/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. по въпроса за придобивната давност, изтекла до 22.11.1997 г. за имоти, подлежащи на възстановяване по ЗВСОНИ. С това решение е прието, че разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ е приложима само по отношение на недвижими имоти, за които към момента на влизането й в сила все още не е приключила административната процедура по възстановяването им. Такава административна процедура е предвидена по отношение на недвижимите имоти, попадащи в приложното поле на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. и ЗСПЗЗ. По реда на ЗВСОНИ собствеността се възстановява пряко по силата на закона, поради което цитираното разрешение по приложението на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, в случая е неприложимо. Поради това следва да се приеме, че по този въпрос не е осъществено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса за допустимите доказателствените средства за доказване на правото на собственост, придобито на основание придобивна давност. В случая въззивният съд не е приел, че фактическият състав на този придобивен способ не може да се доказва само със свидетелски показания, а че събраните такива по делото по съдържанието си не доказват по категоричен начин релевантните за осъществяването му факти – момента на установяване на владението, а оттук и неговата продължителност.
Неоснователно е искането на касаторите И. Т. и Л. Т. за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК, обосновано с твърдението, че произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за развитието на правото по правилното прилагане на съвременните норми на ГПК, ЗОСОИ и ЗС. Така формулирано искането не съдържа и не дава възможност да бъде изведен конкретен правен въпрос, за който да се преценява дали осъществява общите и специалните изисквания на чл. 280, ал.1 ГПК.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 317 от 21.02.2014 г. по гр.д. № 3751/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: