5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
София, 31.07.2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1767/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 530 от 13.12.2013 г. по в.гр.д. № 726/2013 г. на Добричкия окръжен съд е отменено решение № 63, т.VІІ, стр. 83 от 19.07.2013 г. по гр.д. № 4113/2012 г. на Районен съд – Добрич в частта относно определените квоти на съделителите З. И. И. и А. И. М. и в отменената част е постановено друго, с което съдът е определил квотите на двете съделителки както следва: 3 076.88/19 963 ид. части за З. И. И. и 1 913.87/ 19 963 ид. части за А. И. М.. В останалата част, с която е допуснато да се извърши съдебна делба на самостоятелен обект в сграда – апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, ап.8, с площ 77.51 кв.м, между съделителите Н. М. И., Ф. М. И., А. М. Н., Н. М. Н., З. И. И. и А. И. М., и относно квотите на първите четирима съделители, първоинстанционното решение е оставено в сила.
Недоволни от въззивното решение са ответниците по иска за делба З. И. И. и А. И. М., които в срока по чл. 283 ГПК са подали касационна жалба против него чрез своя пълномощник адв. Р. Г.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно е приложил постановките на ТР № 1/ 2012 г. по тълк.д. № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че във всички случаи, когато основанието, на което е придобито владението, сочи на съсобственост, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита изначално оборена. В резултат на това съдът неправилно е приел, че наследодателят на касаторите е бил държател по отношение идеалните части на останалите съсобственици и е възложил в тежест на касаторите да установяват, че са променили намерението си и за започнали да владеят целия апартамент за себе си.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани три групи правни въпроси, за които са твърди, че са обусловили крайния резултат по делото. Първият въпрос е за това може ли презумпцията на чл. 69 ЗС да се счита изначално оборена в определени случаи на съсобственост, която произтича от юридически факт, различен от наследяването, в кои случаи и кои са фактите. Във връзка с този въпрос са формулирани и следните подвъпроси: Следва ли презумпцията на чл. 69 ЗС да се счита неприложима при съсобственост, възникнала на основание имотно обезщетяване по З./ отм./, когато единият от съсобствениците е установил еднолична фактическа власт върху дадения в обезщетение имот, само поради това, че заповедта по чл. 100 З./ отм./ признава и на останалите съсобственици такава власт, макар те никога да не са получили и да са искали да получат фактическа власт върху имота; Следва ли да се приеме, че е налице съвладение на всички съсобственици, посочени в заповедта по чл. 100 З./ отм./, само защото фигурират в титула за собственост, ако единият от тях със семейството си ползва имота като семейно жилище със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици и последните са имали достъп до имота само като гости; Счита ли се, че в тази хипотеза съсобственикът владее собствените си идеални части, но държи вещта като обща и чия е доказателствената тежест за доказване на това обстоятелство. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси е в противоречие със задължителната практика на ВКС- ТР № 1/2012 г. по тълк.д. № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС. Вторият въпрос е трябва ли за приложението на чл. 79 ЗС съсобственикът, ползващ еднолично имота като семейно жилище със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, да доказва отблъскването на владението на последните, макар същите никога да не са предявявали претенции да получат фактическата власт върху вещта, съответстваща на правата им в съсобствеността. Жалбоподателите поддържат, че по този въпрос въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Третата група въпроси включва като основен въпросът по какъв начин се доказва отблъскването на владението – чрез доказване на какви факти и действия, в хипотезата, когато единият от съсобствениците еднолично упражнява фактическа власт върху имота със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, които нямат фактическа власт върху имота, нямат ключ за него, не претендират да получат фактическа власт, а само заплащане на суми за дяловете им в съсобствеността, които ползващият имота съсобственик отказва да им заплати. Към този въпрос са формулирани два подвъпроса: отказът на владеещия съсобственик да плати дяловете от съсобствеността на останалите съсобственици, които имат достъп до имота само като гости, може ли да се приеме като манифестиране на своене, респ. отблъскване на владение и дали едноличното упражняване на фактическата власт върху имота само от един от съсобствениците и посрещането на останалите в качеството на гости може да се приеме за манифестиране на своене на идеалните им части и отблъскване на владението им от съсобственика – домакин. По отношение на тази група въпроси се твърди наличието на всички основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Н. М. И., Ф. М. И. и А. М. Н. изразяват чрез своя процесуален представител адв. Д. А. становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на иска за делба е недвижим имот – апартамент, за който е установено, че през 1992 г. със заповед по чл. 100 З./ отм./ на кмета на [община] е отстъпен в обезщетение на И. М. И. /И. М. И./, Н. М. И. / Н. М. И./, Ф. М. И. / Ж. М. И./ и А. М. И. / А. М. Н./, срещу техен отчужден недвижим имот, като доплатят разликата в цените между отчуждения и предоставения в обезщетение имот. С вносна бележка от 24.10.1994 г. същите са доплатили сумата 9 304 лв. През 1997 г. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на имота на името на всички съсобственици. И. М. И. е починал през 2009 г. и е оставил за наследници по закон своята съпруга З. И. И. и дъщеря си А. И. М.. Срещу предявения иск за делба те са противопоставили възражение, че са придобили апартамента по давност.
С гласни доказателства по делото е установено, че в процесното жилище са живяли И. И. и семейството му, а след смъртта на И. в него продължават да живеят наследниците му. Н. И., Ф. И. и А. Н. живеят в Република Турция. Когато идвали в България, те посещавали жилището на брат си И., но не отсядали в него. Помежду им не е имало спорове относно имота. Сестрите неколкократно настоявали пред другия си брат – св. Ф. И., да им съдейства пред И. за уреждане на отношенията им по повод жилището, като той им заплати техните дялове, но той или мълчал, или отказвал да плати. Пред други свидетели И. споделял, че иска да си купи друго жилище и няма да живее в процесния апартамент.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че по силата на заповедта по чл. 100 З./ отм./ между наследодателя на касаторите и ищците по делото, е възникнала обикновена съсобственост. На основание тази заповед И. И. и съпругата му З. И. са установили фактическа власт върху жилището като съсобственици, а след като това е така, то презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена и в тежест на касаторите е да установяват, че техният наследодател, а след това и те, са обърнали държането си върху чуждите идеалните части във владение за себе си, чрез извършване на такива действия, които явно и недвусмислено сочат, че се отричат правата на другите съсобственици. Приел е, че събраните по делото доказателства не дават основание да се направи категоричен извод в тази насока.
В Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима в отношенията между съсобствениците, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. Посочено е, че в случаите на частно правоприемство, когато е прехвърлено правото на собственост и е предадено владението на две / или повече/ лица върху един имот, и впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там, следва да се приеме, че съвладението продължава, като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Пояснено е, че поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено и след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение.
Даденото от въззивния съд разрешение на първата група правни въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, не е в противоречие с тази практика. Заповедта по чл. 100 З./ отм./, с която на няколко лица се отстъпва в обезщетение един имот, има за последица възникване на съсобственост върху този имот и признава на всички съсобственици правомощието да владеят имота като елемент от правото им на собственост. В този смисъл тя е правно основание за съвладение на съсобствениците. Разпоредбата на чл. 31, ал.1 ЗС дава право на всеки съсобственик да си служи с общата вещ. В тази хипотеза съсобственикът, който сам упражнява фактическа власт, има качеството на владелец на своите идеални части, а по отношение на идеалните части на другите съсобственици е държател и когато този съсобственик твърди да е придобил по давност идеалните части на другите съсобственици, следва да докаже, че едностранно или със съгласието на съсобствениците е обърнал държането във владение за себе си и от този момент е владял имота в продължение на необходимия, съгласно чл. 79, ал.1 ЗС, давностен срок. Изразеното в обжалваното въззивно решение становище на решаващия съд е в същия смисъл, поради което не е налице основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса трябва ли за приложението на чл. 79 ЗС съсобственикът, ползващ еднолично имота като семейно жилище със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, да доказва отблъскването на владението на последните, макар същите никога да не са предявявали претенции да получат фактическата власт върху вещта, съответстваща на правата им в съсобствеността. Решение № 491 от 30.12.2010 г. по гр.д. № 782/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., на което се позовават касаторите, не обосновава твърдяното противоречие с практиката на ВКС при разрешаването му. В него е посочено, че не е необходимо съсобственикът да доказва отблъскването на фактическата власт на останалите съсобственици, когато по взаимно съгласие двамата съсобственици са установили владение върху реални части от имота. Акцентът в това решение на ВКС е върху взаимното съгласие на съсобствениците всеки от тях да владее за себе си реална част от придобития в съсобственост недвижим имот, т.е. върху техните вътрешни отношения. В своята практика ВКС последователно се придържа към разбирането, че когато владението се придобива със съгласието на предишния владелец или собственика, не е необходимо владелецът, който се позовава на придобивна давност, да доказва, че е отблъснал владението – достатъчно е да се установи факта на съгласието и факта на владението в предвидения от закона срок / решение № 803 от 21.10.1994 г. по гр.д. № 662/94 г. на ВС, І г.о., решение № 549 от 30.12.2010 г. по гр.д. № 217/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1218/09 г. на ВКС, І г.о. и др./. В случая доколкото събраните по делото доказателства не установяват касаторите и техният наследодател да са придобили владение върху целия съсобствен апартамент за себе си със съгласието на останалите съсобственици, цитиранато по- горе разрешение на поставения въпрос е неприложимо при разрешаването на настоящия спор. От друга страна, наличието на трайно установена съдебна практика, която принципно разграничава в кои хипотези съсобственикът следва да доказва, че е отблъснал владението на останалите съсобственици, и в кои е достатъчно да установи само факта на упражняваната от него фактическа власт, изключва необходимостта от произнасяне на касационната инстанция по този въпрос по реда на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Третата група правни въпроси отразяват виждането на касаторите за това какви фактически и правни изводи е следвало да направи въззивния съд въз основа на събраните по делото доказателства, т.е. ориентирани са към проверка на правилността на решението, каквато в тази фаза на касационното производство не може да бъде осъществена. Формулираният като основен въпрос по какъв начин се доказва отблъскването на владението – чрез доказване на какви факти и действия, в хипотезата, когато единият от съсобствениците еднолично упражнява фактическа власт върху имота със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, които нямат фактическа власт върху имота, нямат ключ за него, не претендират да получат фактическа власт, а само заплащане на суми за дяловете им в съсобствеността, които ползващият имота съсобственик отказва да им заплати, не обосновава наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, и поради това не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Както е прието в ТР № 1/ 2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани с всички допустими по ГПК доказателствени средства.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 530 от 13.12.2013 г. по в.гр.д. № 726/2013 г. на Добричкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: