О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 613
София, 01.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3969/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма] със седалище и управление в [населено място], чрез процесуалния представител на дружеството адв. В. А., срещу решение № 180 от 09.04.2015 г. по в.гр.д. № 1187/2014 г. на Плевенския окръжен съд. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторът подържа, че при постановяване на своето решение въззивният съд е изместил доказателствената тежест, като не е проверил дали е налице годен предмет на сделката от 1992 г., от която ищецът черпи права. На следващо място е игнорирал факти и обстоятелства и не е обсъдил доказателства, които са от значение за фактическите и правните му изводи по спора. Твърди, че сделката от 1992 г. е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 59 З./ отм./, поради което праводателят на ищеца не е придобил собствеността върху спорния имот, а оттук – и ищецът не е могъл да придобие правото на собственост на основание сключения през 2002 г. договор за покупко- продажба.
Към касационната жалба е представено изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, с което се иска въззивното решение да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ Улично- регулационните и/ или застроително- регулационните планове попадат ли в обхвата на императивната разпоредба на чл. 59 З./ отм./. 2/ Реална част от урегулиран поземлен имот с влязъл в сила регулационен план през 1970 г. и влязла в сила улична регулация през 1978 г. може ли да бъде предмет на разпоредителна сделка през 1992 г. 3/ Регулационният план от 1970 г., приет при действието на ЗПИНМ/ отм./, попада ли в обхвата на разпоредбата на чл. 59 З./ оттм./ при условие, се с плана от 1970 г. е отреден един УПИ за целия квартал, и регулационните линии реално съвпадат с имотните линии, т.е. налице ли е дворищна регулация. 4/ Противоречи ли договорът от 29.08.1992 г. на императивната норма на чл. 59 З./ отм./ за придобиване на реална част от урегулиран поземлен имот, за който е налице влязъл в сила регулационен план, чрез правна сделка или по давност. 5/ Нищожен ли е договорът от 29.08.1992 г. за прехвърляне на реално определени части от недвижим имот на основание чл. 26, ал.2, пр.1 ЗЗД- поради липса на предмет, ако съответните обекти не са съществували фактически и не са били обособени като самостоятелни такива с оглед изискванията на чл. 59 З./ отм./ 6/ Владението върху реална част води ли до придобиване на съответна идеална част от парцел при условие, че сделката от 29.08. 1992 г. е след влизане в сила на З./ отм./ и разпоредбата на чл. 181, ал.3 З./ отм./ , касае само случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на З.. Направено е и искане за спиране на производството по делото до приемане на тълкувателно решение по образуваното тълкувателно дело № 3/ 2014 г. на ОСГК на ВКС.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба и от [община] в качеството й на трето лице- помагач по делото. В жалбата са изложени оплаквания за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Правният въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, по който се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване е „Дали могат да се правят други възражения за нищожност на договор, ако има влязло в сила решение относно нищожност на същия договор, но на друго основание”. Твърдението е, че този въпрос е обусловил крайния резултат по спора и че е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор на касационните жалби ответникът по касация И. Д. И. изразява становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1585 от 23.10.2014 г. по гр.д. № 3240/07 г. на Плевенския районен съд в частта, с която [фирма] е осъден на основание чл. 108 ЗС да предаде на И. Д. И. владението на поземлен имот с идентификатор 02227.500.571 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Долна Митрополия, с площ 1863 кв.м, ведно с построената в този имот триетажна масивна сграда – почивна база, със застроена площ по проект 480 кв.м и разгърната застроена площ 1793 кв.м.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът И. И. е придобил на валидно правно основание от [фирма] правото на собственост върху недвижим имот с площ 1860 кв.м, представляващ парцел ІV в стр. кв. 69а по регулационния план на [населено място], по силата на договор за покупко- продажба, сключен на 26.06.2002 г. Макар да е приел, че влязлото в сила решение по гр.д. № 2010/2008 г. по описа на Плевенския районен съд, с което е бил отхвърлен предявения от [фирма] против [община], [фирма] и И. Д. И. за прогласяване на договора за покупко- продажба, сключен на 29.08.1992 г. между [община] като продавач и [фирма] като купувач за нищожен поради противоречие със закона и невъзможен предмет, е преклудирало възможността на ответника да предявява същите възражения за нищожност и в производството по предявения против него иск за собственост, е разгледал по същество релевираното възражение за нищожност на договора на основание чл. 26, ал.1, изр.1 ЗЗД поради нарушение на императивната норма на чл. 59 З., като е намерил същото за неоснователно. Приел е, че предмет на договора от 1992 г. е реална част от парцел І с площ 5 300 кв.м, отреден с плана от 1978 г. за туристически комплекс, поради което разпоредбата на чл. 59 З./ отм./ е неприложима, тъй като тя визира забрана за разпореждане с реални части от дворищнорегулационни парцели.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора [община] правен въпрос, тъй като той не е обуславящ изхода на делото. Независимо от становището на въззивния съд, че възражението на ответника за нищожност на договора за продажба от 29.08.1992 г. поради противоречие със закона е недопустимо като преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по друго делото между същите страни, това възражение е разгледано по същество.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Плевенския окръжен съд по първия въпрос, формулиран в изложението на основанията за касационно обжалване към касационната жалба, подадена от [фирма]. За да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС касаторът се позовава на съдебна практика, която третира въпроса за възможността при действието на З./ отм./ да се придобие реална част от дворищнорегулационен парцел, която е изцяло неотносима към разглеждания казус. Отреждането не терени, необходими за осъществяване на мероприятия на държавата и общините, не е предмет на дворищнорегулационния план, а на застроителния и регулационен план за обществените мероприятия – чл. 21, ал.1, т.1 З./ отм. Правно необоснована е тезата на касатора, че след като целия квартал 69а е съставлявал парцел І, чиито регулационни граници съвпадали с уличната регулация, то парцелът е бил със статут на дворищоннорегулационен парцел. Дворищнорегулационните парцели се образуват за жилищно и вилно строителство по правилата на чл. 27-30 З./ отм./, докато в случая по делото е установено и не е било спорно между страните, че по Застроителния и регулационен план на [населено място], одобрен през 1978 г., при действието на който е извършена продажбата от 1992 г., парцел І в кв. 69 а, е бил отреден за туристически комплекс, т.е за обществено мероприятие на държавата, което попада в обхвата на застроителния и регулационен план за обществени мероприятия по чл. 21, ал.1,т.1 З./ отм./. По отношение на тези имоти забраната на чл. 59 З. /отм./ за придобиване на право на собственост върху реални части чрез разпоредителни сделки и по давност не се прилага, тъй като нейното действие изрично е ограничено до придобиване на реални части от дворищнорегулационни парцели. К. не се позовава и не сочи съдебна практика, която да обосновава приложението на чл. 59 З./ отм./ и по отношение на сделки с реални части от недвижими имоти, които нямат статут на дворищнорегулационни парцели, поради което не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите поставени в изложението въпроси. Въпроси №№ 2-4 вкл. нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Те са насочени към проверка на правилността на направения от въззивния съд извод относно действителността на договора за покупко- продажба от 1992 г., каквато не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство.
Въпрос № 5 – дали е нищожен договорът от 29.08.1992 г. за прехвърляне на реално определени части от недвижим имот на основание чл. 26, ал.2, пр.1 ЗЗД поради липса на предмет, ако съответните обекти не са съществували фактически и не са били обособени като самостоятелни такива с оглед изискванията на чл. 59 З./ отм/, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Това основание за нищожност не е включено в предмета на настоящото дело. То е било предмет на спор между страните в производството по гр.д. № 2010/2008 г. по описа на Плевенския районен съд, което е приключило с влязло в сила решение, и не може да бъде обсъждано повторно. Поради това е неоснователно и искането на касатора за спиране на производството по делото пред ВКС до приемане на тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2014 г. на ОСГК.
Въпрос № 6, свързан с приложението на чл. 181, ал.3 З./ отм./, не е включен в предмета на делото, не е обуславящ крайния резултат по спора за собственост и по него въззивният съд не се е произнасял, защото в случая въпрос за възможността владението върху реална част от дворищнорегулационен парцел да се трансформира в право на собственост върху идеална част от него, изобщо не се поставя. Нито ищецът се е позовал на придобивна давност в хипотезата на чл. 181, ал.3 З./ отм./, за да обоснове претендираното право на собственост върху спорния имот, нито съдът е приел той да е придобил по давност идеална част от имота вследствие упражнявано от него владение върху реална част от този имот.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на касатора [фирма] за спиране на производството по делото до приемане на тълкувателно решение по тълк.д. № 3/ 2014 г. на ОСГК на ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 180 от 09.04.2015 г. по в.гр.д. № 1187/2014 г. на Плевенския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: