О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1185
София, 07.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1253/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Е. И. чрез неговия процесуален представител адв. Д. А. против решението на Варненския окръжен съд от м.12.2009 г., постановено по в.гр.д. № 1851/09 г. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага твърдение, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се въпросът за приложението на чл. 69 ЗС, чл. 79 ЗС и чл. 29 ЗСГ/ отм./, както и въпросът за задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните и да основе решението си на установените по делото факти и на закона.. Касаторът се позовава на решение № 70 от 03.11.1980 г. по гр.д. № 65/80 г. на ОСГК, ППВС № 4 от 15.03.1978 г., решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр.д. № 91896 г. на І г.о., решение № 234 от 23.02.2006 г. по гр.д. № 2794/04 г. на ІV г.о. и решение № 238 от 11.04.2000 г. по гр.д. № 1031/99 г. на І г.о.
Ответниците по касация Й. И. Й., Г. И. Й. и С. И. Й. чрез своя пълномощник адв. Д. Д. в писмен отговор изразяват становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Останалите ответници не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 776 от 16.03.2007 г. по гр.д. № 5328/05 г. на Варненския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от И. Е. И. против Й. И. Й., Г. И. Й., С. И. Й., Т. Н. А., С. К. С., М. С. К., Б. С. П., В. Д. Г., П. М. П., Д. Л. М., С. Л. М., М. С. Н. и В. С. Н. иск за делба на дворно място, съставляващо имот пл.№ 14 в кв.8 по плана на [населено място], В. област, с площ от 2040 кв.м. Съдът е приел, че този имот не е съсобствен между страните, тъй като е придобит по давност от един от синовете на общия наследодател Й. И. М. – И. Й. И., който е баща и наследодател на ответниците Й. И. Й., Г. И. Й. и С. И. Й..
По делото е било установено от фактическа страна, че през 1907 г. общият наследодател Й. И. М. е придобил дворно място в [населено място], което по кадастралния план от 1962 г. било заснето с пл.№ 14. По ЗРП за този имот били отредени УПИ ХІІІ- 14 и УПИ ХІV- 14, и останалата част, която е предмет на настоящото дело за делба, била заснета с пл.№ 14, включена в УПИ ”Спортна площадка”. През 1979 г. И. Й. И. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение на дворно място с площ 2 980 кв.м, съставляващо имот пл.№ 14 в кв.8 по плана на [населено място], от което в парцел ХІІІ – 14 са включени 490 кв.м и в парцел ХІV-14- 440 кв.м, с построените в него две жилищни сгради и плевник. С решение от 22.07.1982 г. по гр.д. № 2278/82 г. е била допусната делба на парцел ХІІІ -14 и парцел ХІV- 14, заедно с построените в него две жилищни сгради и плевник, между наследниците на Й. М. и В. М.. По това дело наследникът И. Й. М. е противопоставил възражение, че е собственик на целия имот пл.№ 14, включително и процесните два парцела. Представител е и издадения констативен нотариален акт за собственост № 172 от 1979 г.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че най – късно на 15.07.1982 г. останалите наследници на Й. и В. М. са узнали, че сънаследникът И. Й. И. отрича правата им и е започнал да владее имота само за себе си. След този момент той е продължил да владее имота в продължение на повече от 10 години, поради което го е придобил по давност.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос – относно приложението на чл. 69 и чл. 79 ЗС, е формулиран твърде общо, без да се обоснове по какъв начин даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос влиза в противоречие с практиката на ВКС. В решение № 70 от 03.11.1980 г. на ОСГК е прието, че придобиването по давност на сънаследствен недвижим имот може да стане, ако сънаследник промени държанието на спорния имот, като владее за себе си и против волята на другите наследници. В решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр.д. № 91/96 г. на І г.о. е посочено, че сънаследникът, който упражнява фактическа власт върху имота, владее както за себе си, така и за останалите сънаследници. Той може да измени основанието за владение само за себе си, като отрече правото на останалите сънаследници само ако манифестира своето намерение спрямо тях и волята му достигне до тяхното знание. Според приетото в решение № 238 от 11.04.2000 г. по гр.д. № 1031/99 г. на І г.о. на ВКС, счита се, че сънаследникът е променил държането на наследствената вещ във владение, когато той манифестира явно, че упражнява фактическа власт за себе си. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че снабдявайки се с констативен нотариален акт за собственост на целия имот пл.№ 14 и довеждайки този факт до знанието на останалите наследници на общия наследодател в делбеното производство по гр.д. № 2278/82 г., наследникът И. И. ясно е демонстрирал пред тях, че се счита за собственик и упражнява фактическа власт върху имота за себе си. От момента, когато волята му е възприета от останалите сънаследници, до смъртта му през 2002 г. той, а след това и негововите наследници, са упражнявали фактическа власт в продължение на повече от 10 години, поради което въззивният съд е приел, че са придобили правото на собственост по давност.
Въпросът за приложението на чл. 29 ЗСГ/ отм./ е неотносим към настоящия спор и поради това не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Процесният недвижим имот се намира в [населено място], В. област, което е включено в Списъка на селата, за които не се е прилагал редът за прехвърляне и придобиване на вещни права върху недвижими имоти от граждани по глава ІІ от ЗСГ съгласно чл. 15 ЗСГ.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните и да основе решението си на приетите за установени факти и на закона. Въззивният съд в съответствие с трайно усановената съдебна практика по приложението на чл. 188, ал.1 и 2 ГПК /отм./, след като е обсъдил събраните в по делото доказателства, твърдяните от страните факти и обстоятелства и релевираните от тях доводи, посочил кои факти и въз основа на кои доказателства приема за доказани и е приложил към тях относимите правни норми. Доколко приетото за установено от въззивната инстанция съответства на представените доказателства, е въпрос, който касае обосноваността на въззивното решение и представлява основание за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд от м.12.2009 г., постановено по в.гр.д. № 1851/09 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: