О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
София, 16.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5242/2014г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], представлявана от кмета на общината Р. Я., чрез процесуалния представител на жалбоподателя адв. М. Х., против решение № 251 от 25.04.2014 г. по в.гр.д. № 201/2014 г. на Окръжен съд- Перник. С него е потвърдено решение № 679 от 01.07.2013 г. по гр.д. № 1877/2013 г. на Пернишкия районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [община] против [фирма] иск за установяване, че на основание § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА ищецът е собственик на недвижим имот- трафопост “Барите”, находящ се в [населено място],[жк], представляващ съвкупност от сграда на един етаж с идентификатор 55871.515.112.1 със застроена площ 73 кв.м и енергийно съоръжение. В касационната жалба са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал няколко правни въпроса, за които твърди, че са обусловили изхода на спора и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и съответно са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:
Установено е по делото, че процесният трафопост е площадков енергиен обект по смисъла на т.41 от ДР на ЗЕ, и съставлява съвкупност от два компонента: сграда със застроена площ 73 кв.м и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение. От представения по делото технически паспорт, съставен от Д. “Енергообединение”, ДСП “Енергостабдяване”- Окръжно София, е видно, че трафопостът е изграден и е поставен под напрежение през 1976 г., като е бил предоставен за ползване на “Електроснабдяване”, район П., чийто правоприемник е ответникът [фирма]. Към трафопоста са присъединени 390 бр. потребители. По делото е приета комплексна съдебно – техническа и икономическа експертиза, която е установила, че трафопост “Барите” се води в баланса на ответното дружество по сметка 203 /сгради и конструкции/ с инвентарен № 1155, и по сметка 204 / машини, оборудване, разпределение/ с инвентарен № 35214, с дата на придобиване – 01.11.1981 г. Т. фигурира в инвентаризационните описи от 1981 г. като актив- сгради и машини и съоръжения, а като земя- от 1996 г. След справка в счетоводството на ответника и Н. вещите лица са посочили, че поради настъпилите във времето промени на собствеността, наименованията на предприятията, на начина на водене на счетоводната отчетност и начина и мястото на съхраняване на документите, не са установили счетоводни данни и документи, въз основа на които да установят дали към 17.09.1991 г. процесният трафопост се е водил по баланса на предприятие “Електроснабдяване”- П.. Посочили са също, че липсва информация и документи за това на какво основание дълготрайните материални активи са записани в инвентарните книги, поради което не могат да дадат отговор на този въпрос.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че процесният трафопост не отговаря на критериите на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, поради което не е станал общинска собственост. Към 17.09.1991 г. трафопостът е представлявал енергиен обект, който по силата на чл. 2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1975 г. е бил държавна собственост, която с влизане в сила на ЗМСМА не се е трансформирала в общинска на две основания: защото трафопостът е елемент от цялостната и неделима енергийна система и не би следвало да се изважда от нея, и защото същият захранва 390 бр. различни потребители на територията на [община], за които не е установено да са част от общинската инфраструктура. Поради недоказаност на предпоставките на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА въззивният съд е намерил, че е безпредметно да обсъжда дали е налице отрицателният критерий на § 7, ал.1,т.7 във вр. с ал.2 ПЗР на ЗМСМА – обектът да не е включен в капитала, в уставния фонд или да не се води по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество. Само с едно изречение за яснота е посочил, че трафопостът е бил предоставен на праводателя на ответника- предприятие “Е.”- П., по силата на закона – чл. 12 от Закона за енергостопанството, поради което за предоставянето му не са били необходими последващи актове или действия.
Първият от формулираните в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси е за това дали при наличието на положителните и съответно отрицателните предпоставки, визирани в нормата на § 7, ал.1 и ал.2 ЗМСМА обектът на спора- трафопост, е станал общинска собственост. Така поставен, въпросът не правен, а фактически, тъй като не е свързан с даденото от въззивния съд тълкуване на нормата на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, а е насочен към проверка на правилността на направения в решението извод, че процесният трафопост не представлява обект от техническата инфраструктура на енергийната система, който обслужва само територията на общината. Поради това този въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Следващият въпрос е за това дали ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, той е част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа. По този въпрос вече е налице практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК, която приема, че независимо, че е част от националната електроразпределителна мрежа, ако трафопостът обслужва само обекти на територията на една община, той представлява част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА. В този смисъл са решение № 234 от 01.12.2014 г. по гр.д. № 1384/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 235 от 01.12.2014 г. по гр.д. № 1737/2014 г. на І г.о., решение № 135 от 12.12.2014 г. по гр.д. № 2825/2014 г. на ІІ г.о. и др. В посочените решения обаче изрично е акцентирано, че това обстоятелство не е достатъчно да се направи извод, че по силата на § 7, ал.1, т.1 ПЗР на ЗМСМА трафопостът е станал общинска собственост, тъй като законът поставя и още едно изискване за трансформиране на държавната собственост в общинска – мрежите и съоръженията да не са включени в уставния фонд на търговски дружества. Поради това следва да се приеме, че поставеният въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора и макар даденото от въззивния съд тълкуване да се отклонява от цитираната задължителната съдебна практика, по него не следва да се допуска касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени и следните въпроси: Допустимо ли е съдът, при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към момента на влизане в сила на ЗМСМА/ 17.09.1991 г./ да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това е станало по силата на Закона за електростопанството / отм./; След преминаването на дейността по електроразпределението от държавните предприятия към търговското дружество [фирма] преминали ли са и трафопостовете /и конкретно спорния/ в патримониума на търговското дружество, ако не са записани в баланса на държавното предприятие към момента на влизане в сила на ЗМСМА, респ. ако липсва каквато и да било документация, от която да се установява надлежно вписване в баланса като оборотна ведомост, извлечения от сметки, решения и заповеди или други документи за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление. Тези два въпроса са посочени от касатора като свързани, доколкото и двата касаят начина на доказване на отрицателната предпоставка – мрежите и съоръженията да не са включени в капитала, в уставния фонд или да не водят по баланса на търговски дружества. Въпросите са от значение за изхода на спора, но даденото от тях разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът – решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр.д. № 3373/08 г. на ВКС, І г.о. и решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр.д. № 2612/08 г. на ІІ г.о. В първото решение е прието, че записването на имот като актив в счетоводните книги на държавното предприятие е доказателство, че този имот му е бил предоставен за стопанисване и управление на това държавно предприятие, поради което и на основание ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизацията на държавни предприятия, и чл. 17а ЗППДОбП/ отм./, този имот е станал собственост на търговското дружество по силата на самия акт за преобразуване, доколкото в него не е посочено друго. В случая с помощта на комплексната съдебно- техническа и икономическа експертиза по делото е било установено, че процесният трафопост като сграда и като съоръжение се води в инвентарните книги на ответника като Д. от 1981 г. Това обстоятелство, преценено във връзка с данните от представения по делото технически паспорт на обекта и с чл. 12 от Закона за електростопанството от 1975 г., съгласно която производството, преносът, разпределението и пласментът на електрическа енергия за общо ползване се извършва от електропроизводствените и електроснабдителните организации към асоациация ” Енергетика” е мотивирало въззивния съд да приеме, че трафопостът е бил предоставен за стопанисване и управление на предприятие “Е.” П. и при липса на данни за изключване от активите на това предприятие при преобразуването му, е направил извод, че трафопопостът е бил включен в активите на праводателя на ответника. Изразеното от въззивния съд становище кореспондира с трайно установената съдебна практика, според която доказването на факта, че определено имущество е било предоставено за стопанисване и управление на държавното предприятие може да се доказва с всички допустими по ГПК доказателства, като записването на това имущество в баланса е само един от възможните начини за това.
Следващите два въпроса: каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени, и длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания, не са обуславящи изхода на делото. По тези въпроси въззивният съд не се е произнасял. Изводите му досежно обстоятелството, че процесният трафопост е бил предоставен за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие, от което чрез правоприемство ответникът черпи права, са изградени въз основа на заключението на приетата по делото съдебна експертиза и конкретни разпоредби от Закона за електростопанството от 1975 г., които въззивният съд е тълкувал в смисъл, че енергийните обекти по силата на закона са били предоставени за стопанисване и управление на енергопроизводствените и енергоснабдителните организации, поради което не е било необходимо предоставянето им да се извърши с друг нарочен акт. Поради това и тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
В обобщение на изложеното, не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1,т.1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касациионно обжалване.
С оглед този изход на делото [община] следва да бъде осъдена да заплати на [фирма] разноски за касационната инстанция в размер на 240 лв., съобразно направеното за това искане в подадения от ответника отговор на касационната жалба и приложените към него писмени доказателства- фактура № [ЕГН] от 04.08.2014 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 251 от 25.04.2014 г. по в.гр.д. № 201/2014 г. на Окръжен съд- Перник.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма] разноски за касационната инстанция в размер на 240 /двеста и четиридесет/ лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: