О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
София, 07.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на пети юни две хиляди и дванадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 993/2011 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 256 от 30.06.2011 г. по в.гр.д. № 392/2011 г. на Пернишкия окръжен съд е отменено решение № 51 от 02.03.2011 г. по гр.д. № 1626/2010 г. на Радомирския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от М. Д. В., Е. А. М. и М. А. М. против А. М. Г. иск за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ УПИ ХVІ-53 в кв. 2 по плана награда, с площ 431 кв.м, ведно с построената в него паянтова къща.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от М. Д. В., Е. А. М. и М. А. М.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон.
Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторите обосновават с твърдението, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуално правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация А. М. Г. изразява становище, че същата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
Установено е по делото, че процесният недвижим имот е бил собственост на М. В. Б., който е починал на 16.04.1986 г. и е оставил за наследници четири деца – Ц. М., А. Г., А. В. и Г. В.. През 1974 г. М. Б. дарил на своята внучка А. А. Д. 1/2 ид. част от процесния УПИ и построената в него паянтова жилищна сграда, а през 1985 г. А. Д. дарила този имот на своята майка А. М. Г.. Оттук съдът е направил извод, че към момента на откриване на наследството общият наследодател е бил собственик на ? ид. част от дворното място и къщата, които са поделени при равни права между наследниците му закон и всеки от тях е придобил по наследяване по 1/8 ид. част. През 1991 г. Ц. М. М. и наследниците на Г. М. В. продали на А. Г. своите идеални части. С нотариален акт № 20, т.ІІІ, дело № 399/2010 г. същата била призната за собственик на основание наследство и придобивна давност на 2/8 ид. части от имота. Съдът е приел, че този нотариален акт като неоспорен ищците съставлява надлежно доказателство за удостовереното с него право на собственост. Въз основа на така установените факти по делото е заключил, че процесният имот е индивидуална собственост на ответницата по делото А. Г., като 4/8 ид. части от него тя е придобила по дарение от своята дъщеря, 2/8 ид. части – по договор за покупко – продажба, 1/8 ид. част е придобила по наследяване от М. Б. и 1/8 ид. част – по давност.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса дали правото на собственост се изгубва поради неупражняването му от собственика. В решение № 2035 от 07.05.1980 г. по гр.д. № 559/80 г. на І г.о. на ВС е прието, че правото на собственост не се изгубва поради неупражняване на владение в определен срок, а само ако собственикът се откаже от него или друго лице го придобие. В същия смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос. Съдът не е приел, както считат касаторите, че същите са изгубили правото на собственост върху придобитата от тях по наследяване от М. В. 1/8 ид. част поради това, че не са упражнявали фактическа власт върху имота, а поради това, че тази 1/8 ид. част е била придобита от ответницата по касация А. Г. на оригинерно основание – придобивна давност. При съобразяване на константната съдебна практика, въззивният съд е приел, че констативният нотариален акт е официален свидетелстващ документ и като такъв, до неговото опровергаване, се ползува с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила относно удостовереното с него право на собственост и след като в случая нотариален акт № 20/ 2010 г. не е бил оспорен от ищците, е направил извод за надлежно придобито по давност от ответницата А. Г. право на собственост върху 1/8 ид. част от делбения имот. Поради това по този въпрос не е налице соченото от касаторите основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани други правни въпрос, включени в предмета на делото и обусловили изхода по него. Наведени са доводи за допуснати нарушения на процесуални правила / чл. 147, чл. 235, ал.2 ГПК/, които обаче не се обхващат от приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК и не могат да бъдат обсъждани в тази фаза на касационното производство.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 256 от 30.06.2011 г. по в.гр.д. № 392/2011 г. на Пернишкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: