О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
София, 02.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1242/ 2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 275 от 22.11.2012 г. по в.гр.д. № 679/2012 г. на Сливенския окръжен съд е потвърдено решение № 85 от 19.05.2011 г. по гр.д. № 691/1995 г. на Районен съд – Нова Загора, с което е допусната съдебна делба на недвижим имот с площ 896 кв.м, с идентификатор 51809.501.1100, с начин на трайно ползване комплексно застрояване, както и на първи и втори етаж на южното крило от триетажна административна сграда, находяща се в южната част на този поземлен имот, между М. Т. Н. и [община], при права 4/5 ид. части за М. Н. и 1/5 ид. част за [община].
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от [община]. Развити са доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението правни въпроси.
Ответницата по касация М. Т. Н. в писмен отговор, подаден от нейния пълномощник адв. М. С., изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да допусне до делба процесния недвижим имот, въззивният съд е приел, че въпросите за съсобствеността, обекта на собственост и правата на страните върху него са разрешени със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение № 1372 от 12.02.2001 г. по гр.д. № 1950/2000 г. на тричленен състав на ВКС и решение № 158 от 17.07.2002 г. по гр.д. № 222/2001 г. на петчленен състав на ВКС. Решение № 1372 от 12.02.2001 г. по гр.д. № 1950/2000 г. на ВКС, ІV г.о., е постановено в производство по чл. 208, ал.2 ГПК във връзка с § 152, ал.2 ПЗР на ЗИД на ГПК, след като с решение № 238 от 27.10.1999 г. на петчленен състав на ВКС е било отменено по реда на прегледа предходното решение на ВКС, тричленен състав, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от М. Т. против [община] иск за ревандикация на недвижим имот, представляващ 4/5 ид. части от триетажната масивна жилищна сграда, построена в южната част на имот пл.№ 1100, за който, заедно с имот пл.№ 1101 е отреден парцел V в кв. 83 по плана на Нова З., както и в осъдителната част по отношение на същата идеална част от терена, и делото е било върнато за ново разглеждане от друг тричленен състав. При ново разглеждане на делото съставът на ВКС е признал за установено по отношение на [община], че М. Т. Н. е собственик на 4/5 ид. части от имот пл.№ 1100, включен в парцел V в кв. 83 по плана на [населено място] и е осъдил [община] да предаде на основание чл. 108 ЗС на М. Н. владението върху 4/5 ид. части от първия и втория етажи на южното крило на триетажната административна сграда, построена в парцел V- 1100, 1101 в кв. 83 по плана на [населено място], като е отхвърлил установителния и ревандикационния иск в останалите им части. С решение № 158 от 17.07.2002 г. по гр.д. № 222/2002 г. на ВКС, петчленен състав, е оставена без уважение молбата на [община] за преглед и отмяна по реда на надзора на решението по гр.д. № 1950/2000 г.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал няколко правни въпроса, по които се иска допускане на касационно обжалване. Въпросите за възможността, въпреки разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗКИР, да се допусне делба на части от етажи, без за тези части да е представен и посочен идентификатор и за възможността да се допусне делба на части от етажи само на основание разпоредбата на § 1,т.1 от ДР на ЗКИР, без да се изследва конкретно дали етажите са самостоятелни обекти на собственост, са обуславящи изхода на делото, но в случая не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени със сила на пресъдено нещо с влязло в сила съдебно решение в производството по предявения от М. Т. против [община] иск за ревандикация и това решение на основание чл. 297 и 298 ГПК е задължително за съда и за страните. С него е прието, че М. Т. е собственик на 4/5 ид. части от първия и втория етаж от южното крило на триетажната административна сграда, а [община]- на 1/5 ид. част от тези обекти, както и на целия трети етаж, за който е направен извод, че представлява самостоятелен обект на правото на собственост, поради което не подлежи на реституция по ЗВСОНИ. С влизане в сила на това решение са преклудирани всички възражения, както намерените за неоснователни, така и незаявените от [община], относно годността на първия и втория етажи от южното крило да бъдат самостоятелни обекти на правото на собственост, а оттук и на реституция по ЗВСОНИ.
Отговор на поставения от касатора трети въпрос – дали това влязло в сила решение е достатъчно да се приеме, че процесните два етажа представляват самостоятелен обект на правото на собственост, дава и Тълкувателно решение № 1/ 95 г. на ОСГК на ВС. В него е прието, че целта на ЗВСОНИ е да възстанови собствеността върху отнетите имоти, доколкото те съществуват като обекти на собственост. Изяснено е и значението на извършените след одържавяването промени в сградите, в резултат на което те са увеличи размерите си, като е посочено в кои случаи тези преустройства водят да създаване на нов обект на собственост и са пречка за реституция, в кои случаи държавата запазва правото си на собственост върху новоизградената част и в кои случаи тази част се присъединява към възстановената. С оглед цитираното тълкувателно решение не може да се приеме, че произнасянето на касационната инстанция по поставения от касатора правен въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ясно е, че именно защото е прието, че първият и вторият етажи от южното крило на административната сграда представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, е направен извод за настъпила реституция по ЗВСОНИ в полза на ищцата М. Т. върху тези обекти и предявеният от нея ревандикационен иск е бил уважен.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по поставения от касатора правен въпрос, свързан с присъждането на разноски в първата фаза на делбеното производство. В случая въззивният съд е осъдил касатора да заплати на заплати на М. Т. Н. деловодни разноски в размер на 25 045 лв., от които 25 000 лв. за адвокатски хонорар за въззивната инстанция при първоначалното и повторното разглеждане на делото и 45 лв. разноски за касационно обжалване. Представените към касационната жалба влезли в сила решение № 519 от 13.07.2009 г. по гр.д. № 381/2009 г. на Окръжен съд- Враца, решение от 24.04.2009 г. по гр.д. № 104/09 г. на Окръжен съд- Ловеч и определение 0 203 от 17.05.2011 г. по гр.д. № 205/2011 г. на ВКС, І г.о., не налагат извод, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или че е разрешаван противоречиво от съдилищата, в какъвто смисъл са доводите на касатора. В тях е прието, че по аргумент от разпоредбата на чл. 355 ГПК, в първата фаза на делбеното производство не се дължат разноски, а такива се присъждат с решението по извършване на делбата. Посочено е обаче, че сторените във въззивната инстанция разноски, се дължат на общо основание, като за тях намира приложение разпоредбата на чл. 78 ГПК, тъй като са направени във връзка с повдигнат спор за законосъобразността на първоинстанционния съдебен акт. Иначе казано, в тези актове е направено разграничение между реда за присъждане на съдебни разноски в първата фаза на делбата в случаите, когато не е налице спор между страните относно обектите, които следва да се допуснат до делба, наличието на съсобственост и правата им, в които случаи следва да намери приложение чл. 355 ГПК, и в случаите на оспорване на иска за делба чрез правоизключващи възражения относно наличието на съсобственост, квотите на съделителите или правото на някой от тях да участва в делбата, в които се прилага разпоредбата на чл. 78 ГПК.
В случая въззивното и касационното обжалване на решението за допускане на съдебна делба, са били инициирани от ответника [община], който неизменно в първата фаза на делбата е поддържал, че първият и вторият етаж от южното крило на триетажната административна сграда не са самостоятелен обект на правото на собственост, както и че правата на страните в съсобствеността не са такива, каквито са посочени от ищцата / 4/5 ид. части за нея и 1/5 ид. част за [община]/.Присъдените с въззивното решение разноски в полза на ищцата са именно такива, направени от нея във въззивното и в касационното производство за защита срещу подадените от [община] жалби. Затова, като е приел, че тези разноски са дължими на основание чл. 78 ГПК, въззивният съд не е процедирал в противоречие със сочената от касатора съдебна практика. Следва да се посочи също, че при първоначалното и повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция ищцата е представила доказателства за размера на платеното от нея адвокатско възнаграждение, но касаторът не е направил възражение за прекомерност на същото, поради което въззивният съд не е имал основание да откаже присъждане на разноски в претендирания от ищцата размер.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 275 от 22.11.2012 г. по в.гр.д. № 679/2012 г. на Сливенския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: