4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
София, 05.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1195/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1638 от 16.10.2013 г. по в.гр.д. № 1975/2013 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 1544 от 15.04.2013 г. по гр.д. № 5037/2011 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. С. Д. и М. Ц. И. против [община] установителен иск за собственост на поземлен имот № 4028, незастроен, с площ 1320 кв.м, включен в парцел ІІ- градина, по кадастрално- регулационния план на [населено място].
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба, подадена от Т. С. Д. и М. Ц. И. чрез техния пълномощник адв. Н. Д.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради противоречие със закона и необоснованост. Жалбоподателите считат, че същото следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по следните въпроси: След като е предявен нарочен иск по чл. 2, а.2 ЗВСОНИ с твърдението, че отчуждаването на имота не е извършено по надлежния ред, и че не е изплатено съответното обезщетение, могат ли да се приемат за доказани тези факти само на базата на представения по делото акт за държавна собственост, или в тежест на ответника е да докаже положителните обстоятелства, свързани с надлежно отчуждаване на имота по предвидения законов ред и изплащането на обезщетението. Постановеното съдебно решение във връзка с искане за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др, означава ли, че вече е приет от съда за безспорен факта на отчуждаването на имота, респ. осъществяването на мероприятието, или тези обстоятелства подлежат отново на самостоятелно установяване в исковото производство, почиващо на друго правно основание.
Ответникът по касация [община] не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбоподателите в настоящото производство са наследници на М. П., починала през 1977 г. Установено, че тя е била собственик на имот пл.№ 643 по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1957 г., с площ 1 220 кв.м. По този план имотът е бил включен в парцел І, отреден за училище. С протокол от 09.12.1958 г. на комисията по чл. 67 и 68 ППЗПИНМ е извършена оценка на имотите, отредени за училище, като е определена цена по 10 лв. / кв.м. Сред оценените имоти фигурира и имот пл.№ 643 с площ 1 220 кв., собственост на М. П.. На 01.03.1968 г. е съставен Акт за държавна собственост за имот пл.№ 643 в кв. 17, в който е посочено, че имотът е бивша собственост на М. С. П., одържавен по ЗПИНМ за училище от 03.06.1960 г., и за него са изплатени 12 200 лв. с платежно нареждане № 16 103 от 03.06.1960 г. От заключението на изслушаната по делото съдебно- техническа експертиза е установено, че мероприятието по плана от 1957 г., за което е извършено отчуждаването, не е осъществено. С кадастралния и регулационен план на [населено място], одобрен през 1971 г., бивш имот пл.№ 643 е включен в границите на парцел ІІ- градина.
Установено е също така, че с решение по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. от 22.06.1992 г. кметът на [община] е отказал да отмени отчуждаването на имот пл.№ 643 по направеното за това искане от наследници на М. П. по съображения, че отреденото по плана от 1971 г. мероприятие – градина, е осъществено. Реализирани са тревни площи и са извършени проучвания на наличната археологическа находка – базилика. Този отказ е бил обжалван и с влязло в сила решение от 06.12.1994 г. по гр.д. № 4398/93 г. на Пловдивския окръжен съд жалбата е била отхвърлена. Прието е, че не са налице предпоставките на чл. 2 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. за отмяна на отчуждаването, тъй като имотът е бил отчужден и мероприятието, за което е бил преотреден с плана от 1971 г. – градина, е било осъществено – в южната част на парцела са засадени декоративни дървета, а останалата част е затревена, като във вертикално отношение нивото на парцела е завишено с около 4-5 м.
За да обосноват претендираното право на собственост, ищците по настоящото дело са се позовали на реституция по чл. 2, ал.2 ЗВСВОНИ, като са твърдяли, че имотът не е бил отчужден по надлежния ред, тъй като за него не е било заплатено обезщетение, както и че мероприятието, за което е бил предвиден по регулационния план, е останало неосъществено.
След преценка на събраните по делото доказателства въвзивният съд е направил извод, че не са били налице предпоставките на чл. 2, ал.2 ЗВСНОИ за възстановяване на собствеността върху спорния имот. Приел е, че същият е отчужден по предвидения в ЗПИНМ, като на собственика е изплатено парично обезщетение. Обосновал е изводите с отразеното в съставения през 1969 г. Акт за държавна собственост на имота, в който е отразено, че е извършено плащане на обезщетението и е посочен номерът на документа, с който сумата е била преведена. Съдът е посочил е, че този акт е официален документ, съставен по надлежен ред и форма, поради което притежава формална доказателствена сила, обвързваща съда, че отчуждаването е извършено по посочения в него благоустройствен закон и че е заплатено определеното парично обезщетение. Предвид отсъствието на визираните в чл. 2, ал.2 ЗВСНОИ предпоставки е приел, че за изхода на спора е без значение дали имотът съществува реална до размерите в които е бил отчужден, респ. дали предвиденото по регулация мероприятие е осъществено.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси – дали ответникът по иск за собственост, основан на реституция по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ, следва да докаже, че имотът е отчужден по надлежния ред и за него е изплатено обезщетение на собственика, ако за имота има съставен акт за държавна собственост, в който са отразени тези обстоятелства. Въпросът е релевантен за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съществува трайно установена съдебна практика, според която актове за държавна собственост са официални документи, които съставляват доказателство за извършените от съставителя им действия и за истинността на изявленията му, отбелязани в акта, докато не бъдат опровергани / напр. решение № 13 от 27.01.2012 г. по гр.д. № 176/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 44 от 03.08.2010 г. по т.д. № 678/2009 г. на ВКС, І т.о. и др./. Константна е и съдебната практика по приложението на чл. 193 ГПК/ чл.154 ГПК- отм./, че при оспорване истинността на официален документ тежестта за доказване на неговата неистинност лежи върху страната, която го оспорва. В същия смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос. В съставения през 1969 г. акт за държавна собственост са отразени номерът и датата на платежното нареждане, с което определеното парично обезщетение заплатено, и доколкото в тази част съдържанието на акта не е опровергано от останалите събрани по делото доказателства, съдът е приел за доказан факта на обезщетяване на собственика.
При положение, че процесния имот не попада в хипотезата на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ – отнет без основание или отчужден не по установения в закона ред, вторият въпрос, формулиран от касационните жалбоподатели в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, няма самостоятелно значение за изхода на спора. Поради това той не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1638 от 16.10.2013 г. по в.гр.д. № 1975/2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: