2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 08.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5941/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М. С. в качеството на пълномощник на Р. А. А., против решението на Софийски градски съд, постановено на 07.11.2012 г. по гр.д. № 11490/09 г. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени два правни въпроса, по които се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – окончателен акт ли е решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, с което признато правото на възстановяване на собственост върху земеделски имот и този акт достатъчен ли е да легитимира лицата, в полза на които е издаден, като собственици на имота; относно процесуалното задължение на съда да разгледани да обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните.
В писмен отговор ответниците по касация Й. Р. С. и К. П. С. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване.
Останалите ответници по касация не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е обезсилено решението на Софийски районен съд, постановено на 05.01.2009 г. по гр.д. № 14269/06 г., с което е признато за установено по отношение на А. М. М., И. М. М., К. П. С., Й. Р. С., Т. Б. Д., С. З. Г., К. А. Щ. и Ю. В. П., че А. А. Д., Р. А. А. и Н. А. А. са собственици въз основа на делба, последваща реституция и наследяване на недвижим имот – нива от 2 дка в землището на [населено място], м. ”Т. рид”, имот пл.№ 2284, представляваща понастоящем УПИ VІІ- 1062, УПИ VІ-1063 и УПИ ІХ-1061 по плана на [населено място], одобрен през 1987 г., и е прекратено производството по делото по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. За да постанови този резултат въззивния съд е приел, че предмет на спора за собственост е бивша земеделска земя, административната процедура по възстановяване на която по реда на ЗСПЗЗ не е приключила с решение на общинската служба по земеделие по чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ, с което възстановеният имот да бъде индивидуализиран по площ, местонахождение и граници, поради което не е налице годен обект на търсената с иска защита. Приел е, че влязлото в сила решение на Софийски районен съд по гр.д. № 1979/1998 г., постановено в производство по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, с което е отменен отказът на поземлена комисия Б. да възстанови на наследодателката на ищците – М. Д., правото на собственост върху нивата от 2 дка и възстановена собствеността върху тази нива, съставляваща имот пл.№ 2284/ по стар кадастрален план/, няма конститутивно действие и не е достатъчно да легитимира ищците като собственици на процесния имот, тъй като с него само се признава правото на възстановяване на собствеността. Въз основа на влязлото в сила решение по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ поземлената комисия следва да издаде решение по чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ, което да индивидуализира възстановените земеделските имоти.
При изложените от въззивния съд решаващи съображения за недопустимост на предявения иск, поставеният в изложението правен въпрос дали решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, с което признато правото на възстановяване на собственост върху земеделски имот, е окончателен акт и този акт достатъчен ли е да легитимира лицата, в полза на които е издаден, като собственици на имота, е обуславящ изхода на делото. Не се установява обаче същият да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. За да обоснове такова противоречие, жалбоподателката се позовава на решение № 237 от 15.06.2010 г. по гр.д. № 578/09 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Действително в него е прието, че с решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ съдът, след като отмени решението на общинската позезмлена комисия за възстановяване собствеността, решава спора по същество, като отказва или възстановява собствеността и посочва начина на възстановяването. По този начин земеделската земя е индивидуализирана и фактическият състав на реституцията е завършен. Изразеното в посоченото решение становище не е възприето от практиката на ВКС, която се придържа към разбирането, че решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, с което се отменя отказ на общинската служба по земеделие и се спорът се решава по същество, няма конститутивно действие и постановяването му е само предпоставка компетентният административен орган да постанови окончателно решение по чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на конкретен имот, индивидуализиран с посочване на неговите местонахождение, площ и граници към момента на възстановяването / решение № 251 от 19.03.2010 г. по гр.д. № 199/09 г. на ВКС, І г.о., решение № 142 от 05.08.2011 г. по гр.д. № 151/2010 г. и др./ Това разбиране се основава на постановките на ТР № 1/ 97 г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че с решението по чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ възниква правното качество на обекта на собственост – неговата индивидуализация, и затова то има конститутивно действие, независимо от начина на възстановяване – в съществуващи или възстановими стари граници, или в нови граници, определени с план за земеразделяне. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса относно правните последици на решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ и значението му за възстановяване на собствеността върху притежаваните преди образуване на ТКЗС земеделски земи, е в съответствие с трайно установената практика на ВКС, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставения от жалбоподателката въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и направените от страните доводи и възражения, е свързан с разглеждането по същество на заявения спор. Доколкото въззивният съд е направил извод за недопустимост на предявения иск, не е извършил преценка на доказателствата и не се е произнасял по основателността на претенцията, този процесуалноправен въпрос е неотносим към изхода на делото и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, постановено на 07.11.2012 г. по гр.д. № 11490/09 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: