О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София, 16.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2511/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 121 от 22.03.2017 г. по в.гр.д. № 491/2016 г. на Софийския окръжен съд е отменено решение № 59 от 03.05.2016 г. по гр.д. № 572/2015 г. на Районен съд- Ихтиман в частта, с която предявеният от И. А. С. и С. А. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС е бил отхвърлен в установителната му част, и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Ц. С. К.- Н., че И. А. С. и С. А. С. са собственици на площ от 72 кв.м, очертана по буквен контур Т-С-Р-П-Ш-Ч-О-Щ-Ю-Т по скицата на в.л. Г. /л. 52 от въззивното дело/, която представлява неразделна част от решението.
Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част за предаване владението върху посочената площ.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение в частта, с която искът за ревандикация е уважен в установителната му част, е обжалвано с касационна жалба от Ц. С. К.- Н. чрез нейния пълномощник адв. В. К.. В жалбата са развити подробно доводи за неправилност на същото като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че при неяснота относно границите на имотите към 1921 г. и при наличие на последващи два плана въззивният съд необосновано е приел, че имотната граница между тях е била определена именно с дворищно- регулационния план от 1921 г. и е останала такава поне до 1988 г. В противоречие със събраните по делото доказателства е направил извод, че жалбоподателката не е упражнявала владение върху спорната площ и не е демонстрирала спрямо ищците, че владее имота като свой.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В отговор на касационната жалба, подаден от адв. Л. Б. като пълномощник на ответниците С. С. и И. С. е изразено становище, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на иска за собственост е недвижим имот с площ от 70 кв.м, за който ищците са твърдяли, че е част от собствения им имот с пл.№ 70 от кв.4 по плана на „В. К.” с идентификатор 38916.10.68 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени през 2005 г., заснета като част от имот пл.№ 71, идентификатор 38916.10.68, собственост на ответницата.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е проследил кадастралния и регулационния статут на двата съседни имота, е приел, че спорната площ е собственост на ищците.
Установено е, че за територията, в която се намират имотите, са били одобрени три устройствени плана. С Кадастрален и регулационен план от 1921 г. на „К. минерални бани” двата имота са били заснети чато част от един общ имот с пл.№ 89, за който са били отредени няколко парцела. За собственик на парцел VІІІ- 89 е записана праводателката на ищците Л. Г.. Регулационната граница между този парцел и съседния парцел ІХ-89 е била права линия, която в северната си част достига до проектна [улица], а в южния си край – до [улица], като опира до горната граница на съществуващ на място голям слог.
Следващият план е одобрен през 1964 г. и касае само уличната регулация на курорта ”Г. Д.”. По този план няма отреждане на парцели за отделните имоти. Имотите на ищците и на ответницата са заснети по съществуващи на място граници с планоснимачни номера съответно 70 и 71. Границата между тях е материализирана с паянтова ограда, която в северната си част достига до крайната регулационна линия на курорта, а южният й край в права линия достига до горната граница на съществуващия слог, заснет и в плана от 1921 г.
През 1988 г. е одобрен нов кадастрален и регулационен план на курорт ”Г. Д.” /В. К./, с който са отредени квартали за обществено и вилно строителство, без отреждания за парцели за индивидуално жилищно или вилно строителство. В този план двата имота за заснети и нанесени с пл.№ 70 и пл.№ 71, като границата между тях отговаря на границата, заснета с КРП от 1964 г. – права линия, която в северния си край достига до крайната регулационна линия на курорта, а в южния- до горната граница на съществуващия слог. След 1988 г. вследствие настъпили изменения в ситуацията е извършено попълване на кадастралната основа с нанасяне с кафяв цвят на новоизградени сгради, съоръжения, улици и променените граници на имотите. Променена е имотната граница между имотите на ищците и на ответницата, като същата запазва местоположението си по т. В-Т, от т.Т продължава в западна посока по оградата от градинска мрежа, изградена след 1988 г. и отбелязана в комбинираната скица към заключението на в.л. Г. с т. Т-С-Р-П-Ш-У. Вещото лице не е установило наличие на заповед за одобряване на промените, нанесени в РП след 1988 г.
Преценявайки така установените от експертизата обстоятелства във връзка с останалите събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел, че не се установява юридическо основание за промяна на обема на правото на собственост, което да обосновава изменението на кадастралната граница между двата имота. Приел е, че заснемането на спорната площ като част от имота на ответницата, няма правопораждащо действие и не доказва правото й на собственост върху нея. Намерил е за неоснователно възражението й за придобиване на спорната площ по давност по съображения, че доколкото всички свидетели единодушно сочат, че тази площ е ползвана и от двете страни по делото за да влизат в имотите си, не може да се приеме за доказано ответницата или нейните праводатели да са упражнявали самостоятелно владение върху нея, изразено по явен и несъмнен начин, който сочи на отричане на правата на ищците. Не е възприел и възражението на ответницата, че спорната площ е част от собствения й имот, обосновано с обстоятелството, че към момента на дарението, извършено през 2009 г., от което тя черпи права, площта на същия е значително увеличена спрямо посочената в предходните документи за собственост.
Поставените от жалбоподателката процесуалноправни въпроси: за задължението на съда да изгради фактическите и правните си изводи по спора след като обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото; за възможността съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; за задължението на съда при преценка на доказателствата да се съобрази научните, логическите и опитните правила; обвързан ли е съдът от заключението на вещото лице при наличие на противоречие между него и останалите доказателства, са обуславящи изхода на делото, но не се установява да са разрешение от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е обсъдил подробно и в тяхната взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Изяснил е местоположението на границата между двата имота от 1921 г., когато е одобрен първият регулационен план за територията, до 1988 г., и е приел, че по всички планове тя е заснемана като права линия, която в северната си част достига до крайната регулационна линия на курорта, а на юг- до горната граница на съществуващ слог, както и че през този период спорната площ е заснемана като част от имота на ищците. Взел е предвид, че имот пл.№ 70 е идентичен с парцел VІІІ- 89 в кв. 75 по плана на К. минерални бани от 1921 г., с площ 1080 кв.м, който праводателката на ищците Лота Г. е придобила по договор за делба от 1946 г., както и че имотът на ответницата е идентичен с парцел ІХ в кв. 75 по същия план, придобит на основание същия договор от К. Я. Т. и П. С. Д.. Съобразил е, че двата парцела са били обособени от един и същи имот, поради което регулационната граница между тях е заснета като имотна в следващия кадастрален план, одобрен през 1964 г. и в плана от 1988 г. При данните по делото, че графично изменение на границата в южната й част е нанесено след 1988 г., като вещите лица не са установили, а и по делото не са ангажирани доказателства кога точно и на какво основание е попълнен плана, е обсъдил възражението на ответницата за придобиване на спорната част по давност и мотивирано е посочил защо намира същото за неоснователно. Разпитаните по делото свидетели безпротиворечиво са установили, че спорната част служи за преминаване и осигуряване на достъп на собствениците до двата имота поради наличието на слог /сега на подпорна стена/ откъм улицата, преминаващ във височина към имот пл.№ 71. Предвид изложеното, не може да се приеме, че при постановяване на своето решение въззивният съд е процедирал в противоречие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по повдигнатите процесуални въпроси. Изразеното от жалбоподателката несъгласие с направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи касае правилността на постановеното решение, но не може да обоснове допускането му до касационно обжалване.
Неоснователно е искането за допускане на решението до касационно обжалване и по въпросите следва ли при добросъвестно владение да се демонстрира по отношение на предишните владелци намерението за своене на вещта; от кой момент започва да тече срокът на придобивната давност при добросъвестно владение и дали са осъществени признаците на владението да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително ако собственикът, придобил имота на основание придобивна сделка, не се е противопоставил изрично на упражняването на търпими действия, които не възпрепятстват ползването на имота. Така формулирани, въпросите не кореспондират с решаващите фактически и правни изводи на въззивния съд, обосновали уважаването на иска за ревандикация в установителната му част, и в този смисъл не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя. В случая въззивният съд е приел, че фактическата власт върху процесния имот е упражнявана едновременно от двете страни по делото, включително и след 2009 г., т.е фактическата власт на собственика не е била прекратена или отблъсната от ответницата чрез извършване на такива действия, които недвусмислено сочат, че счита имота за свой. Само поради това, че към момента на сключване на договора за дарение, спорната част е била заснета в кадастралния план и кадастралната карта като част от дарения имот, не може да се приеме, че ответницата е демонстрирала по отношение на предишния собственик завладяването на реална част от неговия имот. За да доведе до придобиване на имота по давност, е необходимо владението да е несъмнително и явно, т.е., да е осъществявано по начин, който недвусмислено разкрива желанието на владелеца да държи вещта като своя и то така, че всеки заинтересуван да може да научи за него.
По третия подвъпрос- по делото не са ангажирани доказателства за това ищците да са били допуснати – изрично или мълчаливо, от ответницата или нейните праводатели да ползват спорната част, поради което въпросът за значението на търпими действия, упражнявани без противопоставяне на собственика, изобщо не е разглеждан от въззивния съд.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121 от 22.03.2017 г. по в.гр.д. № 491/2016 г. на Софийския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: