О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
София, 13.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2038/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. П. Ю. като пълномощник на К. С. Ц., против решение № 1622 от 08.12.2016 г. по в.гр.д. № 1486/2016 г. на Окръжен съд- Пловдив, в частта му с която е отхвърлен предявеният от касаторката против Б. А. П., В. П. П. и Д. П. П. иск за делба на недвижим имот, представляващ УПИ ІІ- 296 в кв. 32 по ПУП на [населено място], общ. „Р.”, обл. П., с площ 330 кв.м, заедно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 82 кв. м и всички подобрения.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е интерпретирал превратно показанията на разпитаните по делото свидетели, поради което е направил необоснован извод, че ответницата Б. П. е манифестирала намерението си да владее имота за себе си, като се е противопоставила жалбоподателката да посещава и да ползва имота.
Правният въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение е дали при хипотеза, при която съсобствеността на имот произтича от наследяване, съсобственикът, който се позовава на придобивна давност по отношение на идеалните части на другите съсобственици, следва да докаже, че е владял имота като свой за период по- дълъг от 10 години и е манифестирал пред съсобствениците намерението си за своене на техните идеални части. Твърдението е, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС- решение № 465 от 27.05.2010 г. по гр.д. № 1199/2009 г. на І г.о., решение № 705 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 1744/2009 г. на І г.о., решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр.д. № 1163/2013 г. на ІІ г.о., решение № 45 от 15.04.2014 г. по гр.д. № 6619/2013 г. на ІІ г.о., както и ТР № 1/2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са наследници на С. П. П., починал през 2002 г. Жалбоподателката К. Ц. е негова дъщеря, а останалите ответници- Б. П., В. П. и Д. П. са наследници по закон на неговия син П. С. П., починал през 2006 г. През 1964 г. С. П. е признат за собственик на основание давностно владение на къща с дворно място, цялото застроено и незастроено с площ 390 кв.м., съставляващо парцел ІІІ- 230 в кв. 20 по плана на [населено място]. Приел е, че къщата в имота е била стара, поради което през 1964 г. съпрузите П. и Б. П. със собствени средства и труд построили друга, която е предмет на иска за делба. От построяването на тази къща през 1964 г. в нея живели С. П. и Б. и П. П.. След смъртта на С. П. съпрузите продължили да живеят в къщата, а след смъртта на съпруга П. П. през 2006 г. и до сега в къщата живее ответницата Б.. През 1975 г. общият наследодател С. П. и съпругата му дарили на дъщеря си К. друго дворно място в [населено място], в което по- късно построили къща на два етажа. Посочените от ответниците свидетели са заявили, че пред тях общият наследодател споделял, че процесното дворно място с къща ще остане за сина му П., тъй като е подсигурил с къща и дъщеря си К.. Според тях К. не се е интересувала от имота, посещавала го е само по повод смъртта на своя баща и на брат си. За имота се грижила Б., а когато преди няколко години къщата се запалила, тя направила целия ремонт. Посочената от жалбоподателката свидетелка е заявила, че е виждала последната да посещава къщата и да я ползва, а когато идва в селото- да отсяда в нея. Преди около година/ през 2014 г./ й споделила, че не й отварят и не я допускат да ползва имота. Въззивният съд е дал вяра на показанията на свидетелите на ответниците, като се е мотивирал, че същите са незаинтересовани от изхода на делото, съседи са на имота и имат непосредствени впечатления относно обстоятелствата, за които свидетелстват. Преценявайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства е направил извод, че Б. П. е владяла имота от 2002 г. явно, спокойно и несмущавано като свой, като е демонстрирала собственическото си отношение спрямо жалбоподателката по несъмнен начин. Владението е продължило повече от 10 години, поради което е довело до придобиване на правото на собственост от ответницата Б. П. на оригинерно основание.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатия в изложението правен въпрос. В практиката на ВКС, на която се позовава жалбаподателката, е прието, че сънаследник, който упражнява фактическа власт върху съсобствен имот, съсобствеността върху който произтича от наследяване, има качеството на владелец за своята идеална част и на държател по отношение на идеалните части на останалите сънаследници, и че в тази хипотеза, за да придобие правото на собственост върху идеалните части на другите сънаследници, същият следва да превърне държането във владение, като действията му трябва да са явни и недвусмислени и да показват отричане владението на останалите съсобственици. Тази практика е съобразена от въззивния съд, който е приел, че след смъртта на общия наследодател ответницата Б. П. е упражнявала фактическа власт върху целия имот, като е демонстрирала явно намерението да владее имота за себе си, извършвайки действия, които сочат на отричане на правата на жалбоподателката. При формиране на този извод съдът е взел предвид, че къщата в имота е била построена от ответницата Б. П. и съпругът й, които са установили фактическа власт върху нея приживе на общия наследодател с негово съгласие и със съзнанието, че наследодателят е разпределил притежаваните от него имоти между децата си, като е дарил на жалбоподателката друг имот в същото село и помогнал за построяване на жилищна сграда в него, а волята му е била след смъртта му те да придобият собствеността върху процесния имот, в който са живели заедно. Несъгласието на жалбоподателката с извършената преценка на свидетелските показания и формираните въз основа на тях фактически изводи на съда, касаят обосноваността на съдебния акт, която не може да бъде проверявана в тази фаза на касационното производство.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1622 от 08.12.2016 г. по в.гр.д. № 1486/2016 г. на Окръжен съд- Пловдив в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ