О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
София, 03.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4969/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № VІ-56 от 30.08.2017 г. по в.гр.д. № 407/2017 г. на Окръжен съд – Бургас е потвърдено решение № 199 от 29.12.2016 г. по гр.д.№ 338/2016 г. на Районен съд- Айтос, с което е признато за установено по отношение на С. Ю. Х. и М. М. Х., че ищецът Р. Ф. е собственик на 1/10 ид. част от следния недвижим имот: дворно място, находящо се в [населено място], обл. Б., цялото с площ 1079 кв.м, съставляващо ПИ 109 в кв. 7 по плана на селото, за който по неприложена дворищна регулация е отреден УПИ VІІІ-109 в кв. 7, целият с площ 1055 кв.м.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответниците С. Ю. Х. и М. М. Х. чрез техния процесуален представител адв. А. Т.. В жалбата се твърди, че въззивното решение е направилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, и е необосновано. Касаторите поддържат, че неправилно въззивният съд е приел да са обвързани от предходното влязло в сила решение по гр.д. № 1441/2003 г. по описа на Айтоския районен съд по въпроса относно наследствения характер на спорния имот, тъй като страните по това дело са били други и същото не се ползва със сила на пресъдено нещо. На следващо място поддържа, че спорният имот не е бил собственост на общия наследодател и твърдението, че наследодателят го е придобил на основание придобивна давност, е останало недоказано в процеса. Поради неправилния извод за обвързващо действие на посоченото по- горе съдебно решение съдът е допуснал и друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил показанията на разпитаните свидетели.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят следните правни въпроси, за които твърдят че са обусловили крайния резултат по делото и осъществяват хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1/ Доколко влязлото в сила решение по иск за собственост на идеални части от твърдян наследствен имот е противопоставимо на ответника и обвързва съда при последващ спор за собственост на идеални части от същия имот, притежавани от друг сънаследник, който не е бил страна по вече разгледаното дело и не е адресат на силата на пресъдено нещо на решението. 2/ Допустимо ли е при влязло в сила решение за притежаваните от част от наследниците идеални части от правото на собственост, въпросите, свързани с белезите, с които се индивидуализира спорното право, произтичащо от всички онези факти, които пораждат състояние на съсобственост, включително и кои лица са съсобственици и какви са техните идеални част, да се разрешават по различен начин в последващ процес, иницииран от друг сънаследник, който не е участвал като страна в предходното дело и по отношение на когото влязлото в сила решение не формира сила на пресъдено нещо.
В отговор на касационната жалба ответникът Р. Ф. изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът Р. Ф. и ответницата М. М. Х. са наследници на М. Х., починал през 1992 г. М. Х. е син на А. Х. К., починал през 1960 г., който е оставил за наследници 4 деца. Приел е, че имотът е бил владян от А. К., а след смъртта му в него са останали да живеят синовете му М. и М.. През 1978 г. синът на М. – Р. Ф., се изселил в Република Турция. В имота останала да живее дъщерята на М.- М., която се грижила за баща си.
През 2002 г. М. Х. и съпругът й Ю. Х. били признати за собственици на имота на основание придобивна давност. С влязло в сила решение по гр.д. № 1441/2003 г. на Бургаския окръжен съд е бил уважен ревандикационен иск, предявен от част от наследниците на А. К. против съпрузите Х., за предаване на владението върху 8/12 ид. части от имота, ведно с изградените в него двуетажна жилищна сграда и стопански постройки. Съдът е приел, че в настоящия процес ответниците са обвързани от постановеното решение относно установения общ правопораждащ факт за възникване на съсобственост, а именно, че имотът е бил собствен на общия наследодател А. К., а след смъртта му по силата на наследственото правоприемство е станал собственост на всички негови наследници. Поради това е намерил за неоснователно възражението на касаторите, че общият наследодател не е бил собственик и имотът няма наследствен характер. Независимо от тава, съдът е посочил, че наследствения характер на имота се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели, в това число и тези, посочени от ответниците, според които имотът бил на А. К., след това в него живял синът му М., за когото се е грижила дъщерята М.. Въз основа на тези показания съдът е приел за доказано имотът да е наследствен, поради което презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение.
Предвид така изложените от въззивния съд съображения за основателност на предявения от Р. Ф. установителен иск за собственост, поставените в изложението процесуалноправни въпроси не се явяват обуславящи изхода на делото, поради което не могат да обосноват допускане на решението до касационна проверка. Вярно, че въззивният съд се е позовал на влязлото в сила решение по гр.д. № 1441/2003 г. на Бургаския окръжен съд при разрешаване на спорния въпрос относно наследствения характер на процесния имот, но същевременно е обсъдил и събраните по делото гласни доказателства и е обосновал този извод и с установените чрез тях обстоятелства относно факта на владение върху имота през годините първо от общия наследодател А. К., след това от неговия син М., а след смъртта на М. – от дъщеря му М.. Следователно, поставените процесуалноправни въпроси нямат самостоятелно значение за изхода на спора и не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради това не следва да се обсъжда доводът на касаторите за разрешаването им противоречие с практиката на ВКС.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ-56 от 30.08.2017 г. по в.гр.д. № 407/2017 г. на Окръжен съд – Бургас
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: