О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
София, 16.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3779/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Столична община чрез ю.к. В. М. против решение № 4173 от 12.06.2017 г. по в.гр.д. № 8043/2016 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд по гр.д. № 11654/2012 г. Наведени са оплаквания за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства и доводи на страните, и да мотивира постановеният от него съдебен акт.
Правният въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.1 и 2 ГПК е дали липсата на мотиви на въззивната инстанция е основание за обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касация [фирма], ЕИК 12145007, със седалище и адрес на управление [населено място], изрязава становище, че касационната жалба е неоснователна, а поставеният от касатора правен въпрос не е обуславящ изхода на спора, поради което не осъществява изискването на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 1976 от 02.03.2016 г. по гр.д. № 11564/2012 г. на Софийски районен съд е признато за установено по отношение на Столична община, че [фирма] е собственик на основание договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 116, т.І-, дело № 285/2004 г. и договор за прекратяване на съсобственост между държавата и юридическо лице върху недвижим имот, сключен на 15.07.2010 г., на следния недвижимз имот: ПИ с идентификатор 68134.100.330 по КККР на [населено място], м. ” Центъра”, с площ от 291 кв.м; с трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, и на основание чл. 109 ЗС Столична община е осъдена да премахне изградените в този имот сграда, отразена като ПМС с площ 32 кв.м, по т. 9-10-11-8-9 от скицата на в.л. Р. П. към заключението на СТЕ от 26.01.2016 г., както и част от сграда на магазин с обща площ 79 кв.м, по т. 7-20-12-8-11-3/17/-4-5-6-7 по същата скица, представляваща неразделна част от решението.
Първоинстанционното решение е обжалвано пред въззивния съд от ответника Столична община. Във въззивната жалба са наведени доводи за недопустимост на решението, поради това, че жалбоподателят е осъден да премахне на полумасивната сграда с площ от 32 кв.м, която не е била предмет на предявения иск по чл. 109 ЗС. Не са наведени конкретни доводи за недопустимост или за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен искът по чл. 109 ЗС за премахване на частта от сградата с площ 79 кв.м.
С решение № 4173 от 12.06.2017 г. по гр.д. № 8043/2016 г. Софийски градски съд е обезсилил решението на Софийски районен съд в частта, с която на основание чл. 109 ЗС столична община е осъдена да премахне изградената в поземления имот сграда, отразена като ПМС с площ от 32 кв.м. Приел е, че в тази част първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като тази сграда не е била предмет на предявения негаторен иск. Ищцовата претенция е била за премахване на постройка, представляваща метална конструкция, разположена в северната част на имота, а това описание съответства на сградата на бившия магазин”С.”, част от която попада в процесния имот. По отношение на решението в частта, с която е уважен искът по чл. 109 ЗС за премахване на тази постройка с метална конструкция, въззивният съд е приел, че то е валидно и допустимо, и доколкото не е констатирал същото да е неправилно поради неправилно приложение на императивна правна норма, при липса на релевирани с въззивната жалба други доводи за неправилност, е потвърдил същото.
Тезата на касатора е, че въззивната инстанция и при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, е длъжна да направи самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на нея да формира собствени фактически и правни изводи по спора, като извършва решаваща дейност в същия обем, както първата инстанция. Това разбиране е в основата на поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК непрецизно формулиран процесуалноправен въпрос, който се свежда до това ако въззивната жалба не съдържа конкретно указание в какво се състои неправилността на обжалваното първоинстанционно решение, длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, като въз основа на това да формира собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, или може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция. Така преформулиран, въпросът се явява относим към обжалваната част на въззивното решение, но при разрешаването му въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, касаеща правомощията на въззивната инстанция, действаща в условията на ограничен въззив, въведен с действащия ГПК от 2008 г. Нормата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, като му вменява задължение да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение, а при проверка на правилността му е ограничен от заявените в жалбата основания, с изключение на случаите, когато констатира неправилно приложение на императивна правна норма или законът го задължава да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или на ненавършилите пълнолетие деца. В този смисъл т. 1 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в тези изключения. Касаторът- ответник по иска с правно основание чл. 109 ЗС не е подал отговор на исковата молба, а във въззивната жалба липсват указания в какво се състои порочността на първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен по отношение на частта от металната постройка, изградена в поземления имот, собственост на ищцовото дружество. При тези данни и доколкото решаването на спора по същество не предполага прилагането на императивни правни норми, за въззивния съд не е възникнало задължение да извърши проверка за правилността на решението в тази част.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4173 от 12.06.2017 г. по в.гр.д. № 8043/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: