О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
София 10.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 449/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 169 от 10.11.2016 г. по в.гр.д. № 185/2016 г. на Силистренския окръжен съд е потвърдено решение № 41 от 04.05.2016 г. по гр.д. № 192/2015 г. на Районен съд – Тутракан, с което е признато за установено по отношение на И. Б. И., че ищците М. Ю. П., Т. Н. П. и К. Н. П. са собственици на недвижим имот – американско лозе с площ 841 кв.м, находящо се в землището на [населено място], м. ”О. Б.”, съставляващо поземлен имот с идентификатор 73496.504.162, ведно с построената в него едноетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № 73496.504.162.2 със застроена площ 27 кв.м, като ищцата М. Ю. П. притажава 4/6 ид. части, а останалите ответници- по 1/6 ид. част от описаните недвижими имоти.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от И. Б. И. чрез неговия пълномощник адв.Й. А.- К.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил наведените от него с въззивната жалба доводи и възражения и безкритично е възприел заключението на съдебно- техническата експертиза. Счита също, че по делото не е била установена идентичността на процесния имот с този, върху който ищците упражняват фактическа власт, както и че не е установен началния момент, от който са установили владението си, за да се прецени дали са придобили правото на собственост на твърдяното основание- наследство и придобивна давност.
Правните въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, по които се иска да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение са за това /1/ дали е допустимо въззивният съд да не изложи собствени мотиви по въпроси, повдигнати във въззивната жалба, а да посочи, че се солидаризира и препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, и /2/- относно придобиване на право на собственост на основание придобивна давност. И по двата въпроса се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с представените с касационната жалба решения.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация М. Ю. П., Т. Н. П. и К. Н. П. изразяват становище, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от касатора въпроси.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение Силистренският окръжен съд, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е приел за установено, че с нотариален акт № 147, т.І, дело № 314/1969 г. З. Г. П. е продала на Ю. С. П. недвижим имот, представляващ американско лозе в землището на [населено място], м. ” О. Б.”, с площ 1350 кв.м, заедно с намиращия се в него кладенец. С писмен договор с нотариална заверка на подписите от 14.04.1995 г. Ю. С. П. продал на Н. Х. П. лозето, ведно с паянтова къща в него и кладенец. Н. П. е починал през 2010 г. Негови наследници по закон са ищците по делото.
С нотариален акт № 107, т.V, дело № 707/ 19.06.2014 г. Г. И. Д. продал на ответника И. И. поземлен имот с площ 841 кв.м, а по документ за собственост с площ от 1 000 кв.м, съставляващ имот с идентификатор № 734.504.162, в землището на [населено място], м. „З. б.”, с предназначение на територията „земеделска” и начин на трайно ползване – лозе. Продавачът се легитимирал като собственик на този имот с нотариален акт № 262 от 27.12.1969 г., с който Г. И. Д. / негов баща/ му дарил 1 дка от собственото си лозе, цялото от 2 дка в местността „Ср. л.”.
Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че първият план за тази местност е помощният кадастрален план по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ, изработен през 2007 г. По този план кладенецът и сградите попадат в имот 504.162. Въз основа на този план през 2008 г. е одобрен план на новообразуваните имоти, в който имотът е заснет със същите граници и номер. Според вещото лице в регистъра на новообразуваните имоти имот № 504.162 е записан на името на Г. И., без документи, а на името на Н. П. е записан имот № 504.161. След съпоставяне на съседите на имот 504.162 и при отчитане на съществуващите в него сграда и кладенец, каквито няма в съседните имоти, вещото лице е направило извод, че процесният имот с идентификатор 73496.504.162 е идентичен с имота, описан в нотариален акт № 147 от 19.09.1969 г. и в договора за покупко- продажба от 14.04.1995 г.
Разпитаните по делото свидетели са заявили пред съда, че ищците владеят процесния имот от 1995 г., като са извършили ремонт на съществуващата в него сграда и са пристроили към нея навес. Преди това имотът е бил владян от Ю. П., който преди да замине за Турция го продал на наследодателя на ищците. Свидетелите, които са съседи на спорния имот и имат непосредствени впечатления от него, са посочили, че ищците владеят имот с идентификатор 504.162, както и че никой, освен тях, не е упражнявал фактическа власт върху него и не им е оспорвал владението.
При така установените факти по делото съдът е направил извод, че ищците се легитимират като собственици на имота. В резултат на владение, упражнявано в продължение на повече от 10 години, считано от 1995 г., съпрузите М. и Н. П. са придобили правото на собственост върху него на оригинерно основание- придобивна давност, а след смъртта на Н. имотът е станал съсобствен между преживялата съпруга М. и децата Т. и К.. Приел е, че не е установено имотът, дарен от Г. Д. на неговия син И. Д. през 1969 г., да е идентичен с процесния.
Въззивният съд е приел, че подадената от И. Б. И. въззивна жалба не налага промяна в мотивите на първоинстанционното решение, тъй като единственото възражение в нея е срещу заключението на вещото лице, но то не е било оспорено от ответника пред първата инстанция, нито е поискано пред въззивната инстанция назначаване на друга експертиза.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. В случая, въпреки изключително лаконичните мотиви, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана и в представените с касационната жалба решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., и решение № 268 от 21.11.2011 г. по гр.д. № 191/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., според която предвидената в чл. 272 ГПК възможност, когато потвърждава първоинстанционното решение, да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивния съд от задължението му като съд по същество на спора да даде отговор на направените пред него оплаквания. С въззивната жалба касаторът е възразил срещу извода на първоинстанционния съд за идентичност на процесния имот с този, предмет на нотариален акт № 147, т.І, дело № 314/1969 г. и на писмения договор за покупко- продажба, сключен на 14.04.1995 г., въз основа на който наследодателят на ищците е установил фактическа власт. Същото възражение е поддържано и пред първоинстанционния съд и е намерено за неоснователно по съображения, че липсата на идентичност не изключва възможността ищците да са придобили по давност и наследство спорния имот, след като е установено, че в продължение на предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС давностен срок са упражнявали владение върху него. Този извод е възприет от въззивния съд.
Въпросът относно придобиване на право на собственост на основание придобивна давност е формулиран общо и няма характеристика на правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Доводите, с които се обосновава значението му за изхода на спора, по естеството си представляват оплаквания за необоснованост на направените от възивния съд фактически изводи относно периода на владение, имота, върху който е осъществявано и лицата, упражняващи през този период фактическата власт върху него. Прието е, че ищците са установили фактическа власт върху имота през 1995 г. въз основа на писмен договор за покупко- продажба, която продължава и към момента на предявяване на иска, поради което са придобили същия по давност. Касаторът не сочи с какво този извод противоречи на практиката на ВКС, според която придобиването на имота по давност предполага да бъде установено както че владелецът е установил самостоятелна фактическа власт върху имот, индивидуализиран в исковата молба, така и периодът, през който е упражнявал тази фактическа власт явно, необезпокоявано и непрекъснато, и че е изтекъл предвидения в закона давностен срок за придобиване.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на спора касаторът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на М. Ю. П., Т. Н. П. и К. Н. Памук разноски по делото за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 600 лв., съобразно представения с отговора на касационната жалба Договор за правна защита и съдействие от 20.11.2016 г. и направеното искане за присъждането им.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 169 от 10.11.2016 г. по в.гр.д. № 185/2016 г. на Силистренския окръжен съд.
ОСЪЖДА И. Б. И. да заплати на М. Ю. П., Т. Н. П. и К. Н. П. разноски по делото за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 600 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: