О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 09.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 5016/2016г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
С определение № 3534 от 08.12.2015 г. по ч.гр.д. № 4667/2015 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено разпореждането на Софийски градски съд, постановено на 08.07.2015 г. по гр.д. № 20120/2015 г., с което е върната подадената от Л. Х. Г. и Ч. Е. Я. искова молба поради неотстраняване в срок на констатираните в нея нередовности. Отменено е определението на Софийски градски съд от 13.10.2015 г. по гр.д. № 20120/2015 г. и вместо него е постановено друго, с което Ч. Е. Я. и Л. Х. Г. са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал.4 ГПК на К. З. И. разноски по гр.д. № 20120/2015 г. в размер на 300 лв. Със същото въззивно определение Ч. Е. Я. и Л. Х. Г. са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал.4 ГПК на К. З. И. разноски за въззивното производство пред Софийски апелативен съд в размер на 200 лв.
В срока по чл. 275, ал.1 ГПК Ч. Е. Я. и Л. Х. Г. са подали частна касационна жалба срещу въззивното определение. Поддържат, че същото е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване по следните въпроси: 1./ В случаите на преждевременно разпореждане на съда за изпращане и връчване на ответниците на препис от исковата молба и доказателствата към нея и последващо прекратяване на делото с мотиви, че указанията на съда за уточняване на исковата молба не са изпълнени от ищците, следва ли ищците да бъдат натоварени с разноски в полза на ответниците при прекратяване на делото. 2./ Може ли да бъде редовно процесуално действие на съда разпореждането за връчване на нередовна искова молба и какви последици би имало с оглед приложението на разпоредбата на чл. 78, ал.4 ГПК. 3./ Следва ли страната да носи отговорност за ненавременни, преждевременни действия на съда, върху които не би могла нито фактически, нито юридически да окаже влияние.
Против въззивното определение в частта му за разноските е подадена частна касационна жалба и от адв. Д. С. като пълномощник на К. З. И.. Изложени са доводи за неправилно приложение на нормата на чл. 78, ал.5 ГПК, като се поддържа, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да присъди възнаграждение под минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С молба от вх. № 150643/15.12.2014 г. частните жалбоподатели – ищци в производството Л. Х. Г. и Ч. Е. Я. са предявили против М. П. Т. и К. З. И. в качеството им на юрисконсулти на [фирма] искове за обезщетение за вреди във връзка с издадена против ищците Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 25524/2012 г. в полза на [фирма], като са твърдяли, че ответниците умишлено са използвали документи с невярно съдържание с цел облагодетелстване, извършили са злоупотреба с лични данни и други нарушения. Претендирали са от всеки от ответниците обезщетение в размер на 100 000 лв.
С разпореждане от 22.12.2014 г. исковата молба е оставена без движение и на ищците е указано в едноседмичен срок от съобщението да уточнят в какво се изразяват противоправните действия на всеки един от ответниците поотделно, какви щети е претърпял всеки един от ищците поотделно и каква сума се претендира от всеки един от ответниците – пак поотделно. Дадени са указания във връзка и с дължимата държавна такса, включително за възможността да им бъде предоставена безплатна правна помощ. Разпореждането е съобщено лично на ищците на 19.01.2015 г. С молба на 26.01.2015 г. са уточнили, че претендират сума от по 100 000 лв. от всяка една от ответниците, за това, че са използвали неистински и подправени официални документи за удостоверяване на неверни обстоятелства. С нея е поискано и освобождаването им от внасянето на държавна такса, за което е приложена и декларация по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. С разпореждане от 28.01.2015 г. първоинстанционният съд е освободил ищците от заплащане на държавна такса по делото и е разпоредил преписи от исковата молба да се връчат на ответниците за отговор в срок по чл. 131 ГПК.
С ново разпореждане от 30.04.2015 г. първоинстанционния съд отново е оставил исковата молба без движение, като по- детайлно е дал същите указания за отстраняване на нередовности по исковата молба. Тези указания са съобщени на ищците на 13.05.2015 г. На 20.05.2015 г. същите са депозирали молба, която отново е оставена без движение с указания ищците да посочат претендираните от всеки от тях имуществени вреди, да се конкретизират неимуществените вреди, да се посочи какви вреди се претендират от всеки от ответниците и в резултат на кои негови действия. Изрично е посочено, това указание е последно. На 29.06.2015 г. ищците са депозирали нова молба, в която заявават, че се позовават на чл. 214 ГПК да изменят основанието и размера на исковете си, без в нея да има данни да са изпълнили последните дадени от съда указания. Поради това с разпореждане от 08.07.2015 г. първоинстанционният съд е върнал исковата им молба. С това разпореждане съдът е пропуснал да се произнесе по заявеното в отговора на исковата молба, подаден от К. З., искане за присъждане на разноски. С определение от 13.10.2015г. молбата на К. З. по чл. 248 ГПК за допълване на разпореждането е оставена без уважение като неоснователна.
С обжалваното определение въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, според които дадените на ищците подробни, ясни и последователни указания за изправяне на нередовностите в исковата молба не са били изпълнени, въпреки уточняващите им молби. За съда са останали неизяснени обстоятелствата, на които те основават претенцията си спрямо всеки един от ответниците, включително и в какво се състои искането им. Не са се възползвали и от възможността да ползват безплатна правна помощ, за което са били надлежно уведомени. По тези съображения е приел, че правилно са били приложени последиците на чл. 129, ал. 3, вр. чл. 127, ал. 1 ГПК и исковата им молба е върната. Намерил е за необосновани изводите на първоинстанционния съд, че ответницата З. няма право на разноски, тъй като поради връщане на исковата молба с нея не било възникнало процесуално правоотношение. Въззивният съд е приел, че независимо от това, че първоинстанционният съд е упражнил правомощията си по чл. 129, ал. 4 ГПК и след като е дал ход на исковата молба, отново я е оставил без движение, ответниците по делото вече са били уведомени за неговото образуване с изпращане на исковата молба и своевременно са упражнили правото си на отговор по чл. 131 ГПК, поради което на същите се дължат разноски на общо основание. При определяне на техния размер въззивната инстанция е отчела възражението за прекомерност, направено от ищците с отговора на частната жалба, като е приела, че претендираните разноски в размер на 8 000 лв. за възнаграждение на за един адвокат е необосновано завишено с оглед фактическата и правна сложност на делото и с оглед на това, че поради изхода на спора процесуалното представителство се е изразило единствено и само в изготвянето на отговор по исковата молба. Затова е намалил размера на претендираното адвокатско възнаграждение до размера на минималния такъв, предвиден в чл. 9, ал. 1, пр. 3 от Наредба № 1/2004 г., а именно 300 лв.
По частната касационна жалба от Л. Х. Г. и Ч. Е. Я..
При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване съдът намира следното:
За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поставените в приложеното изложение към частна касационна жалба на жалбоподателите Л. Х. Г. и Ч. Е. Я. правни въпроси, макар и относими към решаващите изводи на въззивния съд, не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Правомощията на съда при проверка редовността на исковата молба са ясно уредени с разпоредбата на чл. чл. 129 ГПК, по приложението на която има формирана многобройна и трайно установена практика. Приема се, че по общо правило съдът следва да провери редовността на исковата молба след постъпването й и преди да изпрати препис от нея на ответника, но разпоредбата на чл. 129, ал.4 ГПК, която го задължава да процедира по начина, указан в ал.2, когато нередовностите бъдат забелязани в хода на производството, недвусмислено сочи, че тази проверка не е ограничена със срок до размяна на книжа между страните или до разглеждане на делото в открито заседание. Дори съдът да е приел за разглеждане нередовна искова молба, той е длъжен, след като установи това, да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца в едноседмичен срок да отстрани констатираните нередовности, като в зависимост от изпълнението или неизпълнението на тези указания съответно ще продължи разглеждането на делото или ще прекрати същото и ще върне исковата молба. Нещо повече, нередовността на исковата молба може да бъде установена и по- късно във въззивното или в касационното производство, тъй като всеки съд е длъжен сам да следи за надлежното упражняване на правото на иск. Това становище по тълкуването и прилагането на чл. 129 ГПК е безспорно в съдебната практика, поради което не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното определение с цел изясняване смисъла и съдържанието на цитираната правна норма.
По частната касационна жалба от К. З. И..
В приложеното изложение към частна касационно жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поддържа, че касационно обжалване на въззивното определение следва да бъде допуснато по значимия за решаването на спора въпрос относно момента, до който следва да се направи искане за намаляване поради прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и за определяне на неговия размер при условията на чл. 78, ал.5 ГПК. Позовава се на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като твърди даденото от въззивния съд разрешение да е в противоречие с постановките на ТР № 6/2012 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставеният правен въпрос е обусловил изхода на делото и е разрешен в противоречие с цитираната и приложена от жалбоподателя практика, поради което по него следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Съгласно т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази спецификата на отделния случай. Минималният размер на възнаграждението за всеки вид адвокатска услуга е определен с издадената на основание чл. 36 ЗА Наредба № 1/ 2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима в отношенията между адвокат и клиент. Съдът при произнасяне по искане по чл. 78, ал.5 ГПК има правомощието да осъществи самостоятелна преценка за прекомерност и да намали дължимото като разноски адвокатско възнаграждение, но до минималния размер, определен от Наредбата. Буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК налага извод, че съдът не разполага с правомощие да присъжда адвокатско възнаграждение, по-ниско от определеното с Наредба № 1/ 2004 г.
Предвид изложеното, подадената от К. З. И. частна касационна жалба се явява частично основателна.
Въззивният съд правилно е разгледал искането на ищеца, сторено в производството по чл. 248 ГПК, адвокатското възнаграждение да бъде намалено като прекомерно. Правилни са и съображенията му, че степента на правна и фактическа сложност на делото е ниска и обемът на осъществената правна защита, която се свежда до подаване на отговор на исковата молба, не обуславя възнаграждение в претендирания размер от 8 000 лв. Законът обаче не предоставя на съда правомощието да намали претендираното възнаграждение под установените Наредбата № 1/ 2004 г. минимални размери.
В случая жалбоподателката е ответник по иск за парично вземане с цена на иска 100 000 лв. Съгласно на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, минималното адвокатското възнаграждение за посочения материален интерес възлиза на сумата от 3 530 лв. Съгласно чл. 9 от Наредбата, за изготвяне на въззивна жалба, отговор по въззивна жалба и изготвяне на писмен отговор по искова молба без явяване в съдебно заседание, адвокатското възнаграждението е в размер 3/4 от определените в чл. 7 размери. Когато определеното по този начин възнаграждение е по-голямо от 300 лв., съдът може да намали възнаграждението поради прекомерност най-много до изчисления размер. Минималният размер от 300 лв. се присъжда, когато изчисления размер е под 300 лв. дължимото възнаграждение за адвокатска защита и съдействие по предявения иск, изчислена според горните правила, възлиза на сумата от 2 647.50 лв. и в този размер следва да бъде уважена претенцията за адвокатско възнаграждение на К. З. И.. Като е присъдил разноски в размер, по-нисък от определените с Наредбата, съдът е процедирал незаконосъобразно.
Горните съображения налагат постановеното определение № 3534 от 08.12.2015 г. по ч.гр.д. № 4667/2015 на Софийския апелативен съд да бъде отменено в частта за разноските, като ищците следва да бъдат осъдени да заплятат на ответницата К. З. И. допълнително сумата 2 347.50 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3534 от 08.12.2015 г. по гр.д. № 4667/2015 г. на Софийски апелативен съд по частната касационна жалба на Л. Х. Г. и Ч. Е. Я. от [населено място], в частта с която е потвърдено разпореждане от 08.07.2015 г. по гр.д. № 20120/2015 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 129, ал. 3, вр. чл. 127, ал. 1, т. 1 ГПК е върната исковата им молба.
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № № 3534 от 08.12.2015 г. по гр.д. № 4667/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба на К. З. И. от [населено място], в частта за разноските.
ОТМЕНЯ определение № 3534 от 08.12.2015 г. по гр.д. № 4667/2015 г. на Софийски апелативен съд, в частта за разноските за разликата над 300 лв. до 2 647. 50 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:.
ОСЪЖДА Л. Х. Г. и Ч. Е. Я. от [населено място] да заплатят на К. З. И. от [населено място] допълнително още 2 347.50 лв., представляващи разликата над 300 лв. до 2 647.50 лв.– разноски за адвокатско възнаграждение за защита по гр.д. № 20120/2015 г. по описа на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: