О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
София, 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 807/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 7126 от 16.09.2016 г. по в.гр.д. № 19913/2014 г. на Софийски градски съд е отменено решение № І- 44-30 от 18.07.2014 г. по гр.д. № 907/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която предявеният от К. Д. Н. против Р. Т. К. като насрещен иск по чл. 72 ЗС за сумата 2 216 лв., представляваща стойността на извършени подобрения и необходими разноски в недвижим имот на ищцата е бил отхвърлен като недоказан, както и в частта, с която е бил отхвърлен като недоказан предявеният от К. Н. против Р. К. насрещен иск по чл. 59 ЗЗД за горницата над 1 979.82 лв. до 2027.59 лв., и в тези части е постановено друго, с което исковете на К. Д. Н. против Р. Т. К. за сумата 2 216 лв., представляваща увеличена стойност вследствие извършени подобрения в спорния имот и необходими разноски за запазването му, както и разликата над сумата 1 979.82 лв. до 2 027.59 лв., претендирана като обезщетение за неоснователно обогатяване са отхвърлени като погасени чрез прихващане с вземането на Р. К. срещу К. Н. в размер на 4 577 лв. за ползване на имота без основание за времето от 11.01.2011 г. до 21.02.2012 г.
В частта, с която предявеният от К. Н. против Р. К. иск с правно основание чл. 72, ал.1 ЗС е бил отхвърлен за сумата над 1 776 лв., в частта, с която е отхвърлено възражението на К. Н. за признаване право на задържане на имота до заплащане на подобренията и разноските, и в частта, с която предявеният от него иск по чл. 59 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над 1 979.82 лв. като погасен чрез прихващане с вземането на К. от обезщетение за ползване на недвижимия имот, първоинстанционното решение е потвърдено.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от К. Д. Н. чрез неговия процесуален представител адв. Св. Б.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото в частта, с която исковете по чл. 72 ЗС за заплащане на подобренията са отхвърлени като погасени чрез прихващане и е отхвърлено искането за признаване право на задържане на имота. Жалбоподателат поддържа, че въззивният съд неправилно е определил увеличената стойност на имота вследствие извършените от него подобрения, както и че неправилно е приел да са налице предпоставките на чл. 103 ЗЗД за извършване на прихващане с вземането на Р. К. за обезщетение за ползване на имота без основание, като счита, че такова не се дължи за периода до влизане в сила на решението, с което е било признато правото на собственост на ищцата.
Искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка в тези части е обосновано с твърдение, че разрешените с него материалноправни и процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Повдига следните въпроси: Следва ли да се извърши прихващане на вземането на жалбоподателя за увеличена стойност на имота, разноски по поддържането му и сумите по изплащане на ипотечния кредит с вземането на ищцата от обезщетение за ползване на имота без основание. Налице ли са условията на чл. 103 ЗЗД за прихващане. Дължи ли се обезщетение за ползване за периода, през който жалбоподателят де юре е бил собственик на имота.
В писмен отгоговор на касационната жалба ответницата по касация Р. Т. К. изразява становище, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради липса на основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено, че с нотариален акт № 126, т.І, дело № 3169 от 06.06.2003 г. Р. К. продала на Н. Р. М. собствения си недвижим имот, представляващ жилище в [населено място], [улица], № 20, заемащо целия първи етаж от двуетажната двуфамилна сграда, ведно с придадените към него избени помещения. С нотариален акт за покупко- продажба № 3 , т.І, дело № 6 от 18.01.2006 г. Н. М. и съпругата му Г. М. продали този имот на К. Д. Н.. На 01.08.2010 г. Н. е бил въведен във владение на закупения имот, като от него принудително са отстранени майката и сестрата на Р. К.. С решение от 02.03.2010 г. по гр.д. № 2574/2008 г. договорът за покупко – продажба, сключен между Р. К. и Н. М. е бил прогласен за нищожен на основание чл. 152 ЗЗД.
Срещу предявения иск за ревандикация на имота ответникът К. Н. е противопоставил възражение за придобиването му давност в резултат на упражнено владение за периода от 18.01.2006 г. до предявяване на иска за собственост против него. Предявил е насрещни искове за заплащане стойността на извършените в имота подобрения и направените разноски за запазването му, както и за заплащане на сума в общ размер 2 027.53 лв., представляваща изплатени от него задължения на ищцата по договор за ипотечен кредит и разноски по заличаване на ипотеката върху процесния имот.
В подадения отговор на насрещната искова молба ищцата по първоначалния иск е направила възражение за прихващане на претендираните от ответника суми с вземането й за обезщетение срещу него за ползване на процесния имот без основание за периода 11.01.2011 г. до предявяване на вземането й чрез възражение, в размер на 4 577 лв.
С първоинстанционното решение искът на Р. К. срещу К. Н. за ревандикация на недвижимия имот е уважен и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че до предявяване на иска за ревандикация на недвижимия имот ответникът К. Н. е имал качеството на добросъвестен владелец, тъй като е придобил имота, без да знае, че праводателят му не е собственик. В това си качеството е извършил подобрения в имота, които са довели до увеличаване на неговата стойност с 1 766 лв. , и е направил необходими разноски за запазването му в размер на 450 лв. Поради това е приел, че претенцията на ищеца по чл. 72 ЗС е доказана до размера на сумата общо 2 216 лв.
Приел е за доказано твърдението на ответника, че е заплатил със собствени средства остатъчна вноска по договор за кредит на ищцата К., обезпечен с ипотека върху процесния имот, в размер на 1 959.82 лв., и е направил разноски за заличаване на ипотеката. С оглед на това е намерил за доказана претенцията по чл. 59 ЗЗД до размера на сумата 2 027.53 лв.
Във връзка с възражението на ищцата за прихващане, въззивният съд е посочил, че след предявяване на иска за ревандикация ответникът има положението на недобросъвестен владелец, поради което на основание чл. 73, ал.1 ЗС дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил. Тъй като назначената по делото съдебна експертиза е установила, че за периода 11.02.2011 г. до 21.02.2012 г. размерът на пазарния наем на жилището е по- голям от претендирания от ищцата, съдът е приел, че претенцията й е основателна до заявения размер от 4 577 лв. След извършване на прихващане на двете насрещни вземания до размера на по- малкото от тях, въззивният съд е направил извод, че вземането на ответника за подобрения и разноски и от неоснователно обогатяване, в общ размер 4 243.35 лв., е погасено с извършеното съдебно чрез прихващане, поради което предявените с насрещните искове парични претенции подлежат на отхвърляне. Поради това и ответникът няма право на задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.3 ГПК въпроси, тъй като те нямат характер на правни. По съществото си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение и изразяват несъгласието на касатора с приетия за доказан размер на насрещното вземане на ищцата, с което е извършено съдебното прихващане. Тези оплаквания не могат да обосноват достъп до касационно обжалване, тъй като правилността на направените от въззивния съд фактически изводи по спора не може да бъде проверявана в тази фаза на касационното производство.
Дори да се приеме, въпросите налице ли са условията на чл. 103 ЗЗД за прихващане и дължи ли се обезщетение за ползване за периода, през който жалбоподателят де юре е бил собственик на имота, имат значение на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, то същите са формулирани неясно и без да е мотивирано значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Действието на прихващането като способ за погасяване на насрещни и еднородни задължения до размера на по- малкото от тях, е изяснено в съдебната практика и в правната теория. Изяснени са и предпоставките за извършване на съдебно прихващане – че възражението за съдебно прихващане, заявено в исковото производство, не изисква изискуемост и ликвидност на насрещното вземане, тъй като правният ефект на прихващането настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и ликвидност.
В мотивите си въззивният съд мотивирано е посочил, че с предявяване на иска за ревандикация добросъвестното владение е превърнато в недобросъвестно, поради което и на основание чл. 73, ал.1 ЗС владелецът дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил. Въпросът дължи ли се обезщетение за времето, през което касаторът „де юре” е бил собственик на имота се основава на неправилното разбиране, че правото му на собственост е прекратено с уважаване на иска за ревандикация.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7126 от 16.09.2016 г. по в.гр.д. № 19913/2014 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: