О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
София, 04.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4067/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от адв. Р. П. като пълномощник на Ж. П. Р., против решение № 3757 от 10.05.2016 г. по гр.д. № 12867/2015 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е потвърдено решение № І-42-116 от 11.06.2015 г. по гр.д. № 34748/2012 г. на Софийски районен съд, с която е отхвърлен предявеният от Ж. П. Р. против С. В. А. иск с правно основание чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на припадащата се на ищеца част от наема на недвижим имот за от периода 01.08.2007 г. до 31.07.2010 г. за разликата над уважения размер от 8 370.50 лв. до претендирания размер от 16 741 лв.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че след като при сключване на договора за наем ответникът е действал като пълномощник и на своя брат и е получавал дължимата и за него наемна цена по договора, то той дължи на ищеца припадащата се част от общата сума на наема, получена от двамата братя, а не само от своята част. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от С. В. А. чрез неговия пълномощник адв. Б. К.. Жалбоподателят поддържа, че то е недопустимо като постановено по ненадлежно предявен иск от лице, което не е носител на спорното материално право. На следващо място сочи, че лицето, сочено като ищец, е различно от лицето, носител на материалното право. Във връзка с тези доводи поставя въпроса може ли лице, което не е от кръга на изброените в чл. 32, т.2 ГПК, действащо като пълномощник на ищеца, да подпише и да подаде исковата молба и счита ли се същата за редовна, ако впоследствие пълномощникът е преупълномощил за осъществяване на процесуално представителство адвокат, който е подписал исковата молба. Твърди, че тези въпроси са разрешавани противоречиво от съдилищата. На следващо място се поставя въпроса представлява ли доказателство и как следва да се преценява изявление на процесуалния представител на ответника, съдържащо се в отговора на исковата молба, както и следва ли изявление, което не е направено лично от ответника, нито се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства, да се приеме за съдебно признание на факт и решението да бъде основано само на него, без да се съобразят останалите доказателства и възражения на ответника, както и цялостното му процесуално поведение. По тези въпроси твърди въззивното решение да е в противоречие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по гр.д. № 34748/2012 г. по описа на Софийски районен съд е образувано по искова молба, подадена от Ж. П. Р. чрез неговия пълномощник Л. П. Р., упълномощен от Ж. П. Р. да го представлява пред всички съдилища в България и да води от негово име дела във всички инстанции, като извършва всички посочени в ГПК действия. Към исковата молба е приложено пълномощно от 17.07.2012 г., с което Л. П. Р. като пълномощник на Ж. П. Р. е упълномощил адв. И. Д. за осъществяване на правна защита и съдействие, изразяващи се в това да заведе дело по чл. 30, ал.3 ЗС и да осъществява защита по него. Последният е посочен в исковата молба като съдебен адресат по смисъла на чл. 40, ал.1 ГПК и е представлявал пред съда ищеца Ж. П. Р..
При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора С. А. правен въпрос може ли лице, което не е от кръга на изброените в чл. 32, т.2 ГПК, действащо като пълномощник на ищеца, да подпише и да подаде исковата молба и счита ли се същата за редовна, ако впоследствие пълномощникът е преупълномощил за осъществяване на процесуално представителство адвокат, който е подписал исковата молба. В сочената от касатора съдебна практика- определение № 250 от 21.05.2009 г. по ч.гр.д. № 161/09 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 533 от 12.07.2012 г. по ч.гр.д. № 272/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 96 от 20.02.2015 г. по ч.т.д. № 2131/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., е възприето разбирането, че когато исковата молба е подадена от пълномощник, който не е от кръга на лицата по чл. 32 ГПК, съдът е длъжен да съдейства на страната за отстраняване на тази нередовност, като й даде указания и определи срок, в който лично или чрез пълномощник, но вече от лицата по чл. 32 ГПК, да потвърди извършените до момента на процесуални действия. В случая преупълномощения адвокат не се е противопоставил на извършеното от пълномощника Р. процесуално действие, изразяващо се в подаване на исковата молба, и изрично в първото по делото съдебно заседание е заявил, че поддържа така предявения иск, с което по аргумент от чл. 33, изр.3 ГПК това действие е потвърдено от лице по чл. 32 ГПК с право да осъществява процесуално представителство пред съд и нередовността на исковата молба се счита отстранена от момента на подаването й. Затова, като е приел, че е надлежно сезиран с искова молба, подадена от процесуален представител по чл. 32, т.1 ГПК, въззивният съд не е процедирал в противоречие с цитираната практика на ВКС.
По същите съображения е неоснователно и искането за допускане на касационно обжалване за проверка на допустимостта на въззивното решение с оглед твърдението на ищеца, че същото е постановено по нередовна искова молба.
Доводите на касатора С. А., че ищецът по настоящото дело Ж. П. Р. и лицето Ж. П. Р., посочен като единствен наследник на Я. П. Р. в удостоверението за наследници на последния, не са едно и също лице предвид различните им дати на раждане, са относими към правилността на решението, но не могат да обосноват извод за вероятна недопустимост на същото като постановено по иск, предявен от лице, което не е носител на спорното материално право. Процесуалната легитимация на страните се определя от изложените от ищеца в исковата молба правни твърдения, а не от действителното фактическо положение, което съдът установява с решението си.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници на Я. В. А.. Същият е починал през 1942 г. и е оставил за наследници съпруга М. А., починала през 1958 г., и три деца-С. Я. А., Л. Я. А. и В. Я. А.. С. А. е починала през 1994 г. и е наследена от синовете си Л. П. Р. и Я. П. Р., чийто единствен наследник е ищецът Ж. П. Р.. Ответникът С. В. А. е наследник по закон на В. Я. А., починал през 1985 г. Приел е, че по наследство и реституция страните, заедно с други лица, се легитимират като съсобственици на недвижим имот, представляващ четириетажна жилищна сграда със застроена площ 216.70 кв.м, находяща се в [населено място], [улица], като ищецът притежава 3.125% ид. части. Този имот е бил отдаден под наем от част от съсобствениците с договор от 06.02.1998 г., по който ответникът лично и като пълномощник на брат си Я. В. А. се е легитимирал като съсобственик общо на 25% ид. части, съответстващи на пълния обем на притежаваните от наследодателя Я. А. права, а ищецът като съсобственик не е бил включен като наемодател. Като се е позовал на признанието на ответника С. А., че лично за себе си е получавал половината от припадащата се за 25% ид. части наемна цена, въззивният съд е приел, че ищецът, като собственик на 3.125% ид. части, има вземане към ответника само за 1.5625% от получения наем, колкото е припадаща се част на този наемодател от вземането на ищеца, като за разликата ищецът има вземане към другия наемодател – Я. А..
Така даденото от въззивния съд разрешение съответства на практиката на ВКС, обективирана в представеното към касационната жалба на касатора Ж. П. Р. решение № 198 от 10.11.2015 г. по гр.д. № 2441/2015 г. на І г.о., според която когато съсобственият имот се отдава под наем от няколко от съсобствениците, съсобственикът, който не е страна по договора, има вземане съобразно правата си в съсобствеността към всеки съсобственик- наемодател за заплащане на частта от получената от него наемна цена над полагащата му се съобразно квотата в съсобствеността, т.е. всеки от съсобствениците- наемодатели отговаря по реда на чл. 30, ал.3 ЗС до размера на това, с което се е обогатил неоснователно. Тезата на касатора, че след като при сключване на договора за наем ответникът е действал като пълномощник и на своя брат и е получавал дължимата и за него наемна цена по договора, то той дължи на ищеца припадащата се част от общата сума на наема, получена от двамата братя, а не само от своята част, не е съобразена с разпоредбата на чл. 36, ал.2 ЗЗД, според която последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания. Поради това по поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по повдигнатия от жалбоподателя С. А. правен въпрос как следва да се преценява изявление на процесуалния представител на ответника, съдържащо се в отговора на исковата молба, както и следва ли изявление, което не е направено лично от ответника, нито се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства, да се приеме за съдебно признание на факт и решението да бъде основано само на него, без да се съобразят останалите доказателства и възражения на ответника, както и цялостното му процесуално поведение. Сочените от касатора решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр.д. № 2979/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр.д. № 1037/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС, не обосновават твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В първото решение е прието, че признание, направено от трето лице-помагач, на каузално правоотношение, свързано с издаден от него в качеството му на представител на главна страна по делото документ- „запис на заповед”, следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, съгласно разпоредбата на чл. 175 ГПК. Въззивното решение не влиза в противоречие с това становище. С отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение, че не е получил реално договорената за съсобствения имот наемна цена, а е заявил единствено, че от него може да се търси само половината от претендираната с исковата молба сума, тъй като останалата сума е получена от него в качеството му на пълномощник на другия съсобственик. Доколкото по делото не е установено друго, въззивният съд е кредитирал това признание, преценявайки го с оглед всички обстоятелства по делото, както повелява разпоредбата на чл. 175 ГПК.
Второто от посочените от касатора решения третира въпроса за възможността страната да обори направено от нея извънсъдебно изявление, когато това е сторено под натиск /физическа или психическа принуда/. В случая касаторът С. А. не навежда такива твърдения.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на страните не си дължат разноски.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3757 от 10.05.2016 г. по гр.д. № 12867/2015 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: